Разговорът на най-богатия човек в света Илон Мъск с бившия и евентуално бъдещ президент на САЩ Доналд Тръмп предизвика фурор. Над милиард гледания е много по всички видове критерий. Особено пък, когато иде реч за политика. Но тук има и друго – привличането на Мъск към отбора на Тръмп е огромна победа, която тресе либералната общественост.
Връщането на президента в социалната мрежа Х, след като Мъск я освободи от либералната цензура, е събитие, което не може да се подмине с лека ръка.
Познавайки на прилично добро ниво американската политическа действителност, за мен няма нищо нито изненадващо, нито неочаквано в това колко добре си пасват Мъск и Тръмп. Либералната общественост, разбира се, е в шок, защото гледат черно-бяло на политиката. За тях хората се делят на „свой“ и „врагове“ и изпитват тотален шок, когато някой, когото броят за „свой“ изведнъж бъде припознат от тях за „враг“. Казвам „бъде припознат“, защото в най-честия случай тези хора, които биват намразвани от сега за след малко, обикновено не са мръднали въобще в позициите си и изповядват едни и същи разбирания от десетилетия. Но когато либералите с всеки изминал ден завиват все по-наляво, тогава този, който си седи на мястото, им се струва все по-десен час подир час.
Илон Мъск е мащабна фигура. Либералите го брояха за свой дълги години, заради електроавтомобилите. Той умело се възползва от техните климатични обсесии, като внимава по темата с климата да не ги сърди особено. Въз основна на тази климатична паника, Мъск изгради най-големият автомобилен бранд в света, струващ повече от втория, третия и четвъртия взети заедно. При все че те всички са с далеч повече продажби и надценки от „Тесла“. Но държавните екодотации, плюс обсесиите на либералите, както и въобще на милениъл поколението и онези след тях, създаде бизнес-ниша, която Мъск зае по един изключително далновиден начин.
Да се използва това обаче като аргумент, видите ли, той колко бил краен либерал, е просто несериозно. Мъск е умерен либерал в онзи класическия смисъл на думата. Винаги е бил такъв. Проблемът му с Демократическата партия и зомбитата u дойде, когато той започна да им показва колко много са започнали да прекаляват. На инат и за да им покаже кой, кой е, Мъск купи Туитър, който се беше превърнал в мощен пропаганден инструмент на либералите. Те цензурираха хиляди умерени и консервативни хора, изградиха цели министерства на истината в самия Туитър. След като Мъск взе социалната мрежа и уволни 80% от снежинките, работещи там, трансформирайки я в Х, платформата стана още по-важна. Защо? Просто, защото вече отново е платформа за всички, а не наклонено футболно игрище в полза на либералите.
Боли ги от Демократическата партия и от медийно-промишления им комплекс за „предателството“ на Мъск. Но отказват да прозрат, че той никакво предателство не е извършил, защото той си е на едни и същи позиции от години. Ако някой е предал класическия либерализъм, това са днешните неомарксисти и троцкисти, които отказват да чуят мнение, различно от своето. А и да не пропускаме и друго важно – в крайна сметка Илон Мъск е капиталист. Той прави пари, това му е призванието. Дали чрез Спейс Х, където има огромни договори с държавата, дали през Тесла, Х или нещо друго, той е капиталист. На един бизнес-ориентиран човек, не можеш да му пробутваш марксистките екстремности, защото в крайна сметка комунизмът се доказа като неработещ. Никога не е работил никъде и никога никъде няма да работи.
Но има и друго. Тандемът на Мъск с Тръмп е особено добър, защото и Тръмп е първо извън либералния консенсус и второ – той е онзи, който има политическия инструментариум да продължи с бърз темп демонтажа на либералния обществен консенсус. Мъск добре разбира, че оставането на Демократическата партия на власт, ще продължи да води до разрушаване на установените порядки и механизми на взаимодействие в американското общество. Всяка такава икономическа неразумност, съчетана с политически и съдебен активизъм, в крайна сметка унищожава свободата. А бизнесът е функция на свободата. Няма бизнес без свобода.
Тук идваме до основния въпрос. Днес под знамената са свикани две идеологически армии. От едната страна на барикадата стоят довчерашните хегемони на глобалния световен ред – либералите и техните глобалистки приятели в медии, бизнес, културен елит. Те скандират своите бойни викове и те обикновено звучат така: „Да спасим планетата!“, „Да оставим хората да бъдат, каквито са!“, „Да спрем фашизма!“ и „Да спасим демокрацията!“. Всички тези лозунги звучат прекрасно. Че кой не иска да спаси планетата, кой иска да си вре гагата в личния живот на другите, кой, Бога ми, иска фашизъм и убийство на демокрацията? Мнозинството от хората биха подкрепили тези бойни викове.
Проблемът идва, че идеологическата армия на либералите не включва в бойния си вик с какви средства иска да постигне целите си. Не казва, че за да спаси планетата, иска да върне хората (едни определени, негласуващи за тях хора) в каменната ера. Не казва, че под „нека хората са каквито са“, нямат предвид класическият либерален възглед за свободата, а имат предвид, че свобода имат техните хора, а ти имаш задължението да им ръкопляскаш. Не казва, че в борбата с „фашизма“ и в защита на демокрацията, либералите ще прибягват често до криптофашизъм, който ще убива самата демокрация.
Под банерите на другата идеологическа армия се събират всички, които искат светът да се върне към онази обичайна, ако щете скучна, реалност, в която имаше единодушие по броя на половете, в която, за да заживееш в чужда държава се минаваше през законова процедура, в която, ако искаш да успяваш трябва да полагаш усилията и в която невидимата ръка на добре работещата меритокрация винаги поощрява правещите повече за сметка на правещите по-малко. Това днес не е идеологическа битка между либерали и консерватори. Това е идеологическа битка между многобройните, но разпокъсани острови на здрав разум, които се сблъскват със сравнително малка, но изключително добре подготвена общност от фанатици, зад които стоят медии, бизнеси и разузнавателни служби. Мъск избра да отиде към армията на свободата, чийто лидер днес е Тръмп. И други ще го последват. Трети пък ще отидат към другия лагер с цел да си намерят място под слънцето в среда на изключителен медиен и публичен комфорт. Но нека не се залъгваме. В близко бъдеще всеки ще му се наложи да избере страна в този конфликт. Няма да подмине никого и няма да свърши с изборите в Америка, какъвто и да е резултатът от тях. Защото на карта е свободата. А за нея компромиси не може да има.
