Бойко Пенчев

Политическата ситуация уж е нова, а в кампанията за евроизборите виждаме предимно стари трикове. Основните политически играчи се движат в обичайния си стилов и концептуален диапазон – бодро каканижене, редуващо се със страховити погледи изпод вежди към въображаемия противник. Тук-там се появява нещо екстравагантно, което при по-внимателно вглеждане се оказва обаче претоплена манджа.

Например г-н Андрей Райчев, който се беше зарекъл да не прави политически коментари, в предаването “Деконструкция” от 26 април изведнъж заяви, че оптималният за страната сценарий след евроизборите е БСП и ГЕРБ да сключат политическо споразумение за общо управление. Хипотезата на Райчев се гради върху две допускания, които той не закъсня да вкара в разговора. Първото е, че България е направо катастрофирала, намира се в тежка демографска криза, а индустрия, селско стопанство и култура са фалирали. Безпрецедентната криза изисква безпрецедентно решение, а именно общо управление на двете най-големи политически сили. Които пък и без това не се различават кой знае колко помежду си, спорят конюнктурно, нямат различни визии за управлението, но то пък различни визии няма и откъде да дойдат, защото… тука е тука. Казано накратко, новият проект на г-н Райчев е

Всичките маскари – обединени за спасението на България

Андрей Райчев е стар противник на двуполюсния модел и почитател на политически субекти, заблатяващи публичното пространство с лозунги за “обединение на всички българи”. Така Райчев и “Труд” на времето посрещнаха Симеон Сакскобурготски, а след това се радваха на Тройната коалиция. Да напомним, че Тройната коалиция представляваше именно прегръдка между довчерашните основни политически опоненти НДСВ и БСП. Оправдание за безпринципно коалиране винаги ще се намери. Един път ще е “разграбването на страната от Костов”, друг път ще е “влизането в ЕС”, трети път – “тоталитарното управление на ГЕРБ”.

Разбира се, коалиция БСП-ГЕРБ едва ли ще има. Самото говорене в тази посока обаче върши определена работа в полза на определени среди. Така най-вече се демобилизира стихийният антикомунистически вот. Освен това с по-явното или по-скрито внушение за извънредна, кризисна ситуация това говорене стимулира растежа на анти-системни нагласи, от което ще се възползват разни псевдо-радикални, уж-нови политически субекти. Вкарването на идеята за коалиция между БСП и ГЕРБ в публичното пространство ще е като адреналинова инжекция за Бареков и Сидеров.

Ако си сложим ръка на сърцето, сигурно ще намерим доста прилики между БСП и ГЕРБ, особено що се отнася до практикуването на властта. Едва ли ще е преувеличение, ако кажем, че БСП и ГЕРБ си приличат в онова, от което искаме да се отървем, за да станем нормална държава. Има обаче и разлики, а анализаторите би трябвало да поощряват именно оразличаването, профилирането в идеологически план.

Периодично се подхвърля в публичното пространство идеята за общо управление на най-големите политически сили като форма на “политически борд”, задаващ консенсусна рамка от политики, от която няма да се излиза. Звучи добре, но е опасно, а и ненужно. Политически борд вече си имаме и това е членството в Евросъюза. Колкото и да не ни се вярва, нашите политици все пак се съобразяват с Брюкселските норми. Изненадващо про-европейското отношение на БСП елита по отношение на украинската криза например е доста обнадеждаващ пример. Помиряването между БСП и ГЕРБ е възможно единствено като помиряване на техните задкулисия, а национален приоритет би трябвало да бъде именно свиването на тези задкулисия. За което по-добро лекарство от напрежението “управляващи – опозиция” не е измислено.

За разочарования, усещащ се политически непредставен българин “Брюксел” е последната надежда за справедливост. Надежда, че има някой, който “вижда” и накрая ще плесне през ръцете мошениците. Това схващане е до известна степен утопично, но все пак ЕС разполага с някакви механизми за контрол, които карат политиците ни да не го подкарат през просото. Управляващите усещат този макар и крехък намордник и затова от доста време мрънкат как България трябвало да бъде “третирана равноправно”, като “пълноценен член на европейската общност” и т.н. Нова крачка в тази посока направи Сергей Станишев, който преди няколко дни се изказа как европейските социалисти били ангажирани с проблемите на България, за разлика от европейската десница, която само плаши със санкции. Някой би могъл да чуе в тези думи тревога.

Евро-десните са лоши, не ни дават да крадем

Всъщност Станишев се опитва да забие партиен клин в образа на Европа като надзорник на ставащото в България. Това е дългосрочна пиар стратегия, която трябва да обезопаси всички възможни критики и евентуални санкции по адрес на българските управляващи, представяйки ги като политически пристрастна акция на евродесните партийни шефове на Бойко Борисов. Левите ги пускат (еврофондовете), десните ги спират. Тази опорна точка има и друго предназначение. В тон с лявата мода напоследък, идеологическият отдел на “Позитано” 20 опитва да ни убеди, че за България е по-добре в Европарламента да доминират социалистите, защото левицата е склонна да “дава”, докато десните са се стиснали, верни на неолибералните си догми, спуснати им от Джордж Сорос. Разбира се, механизмът за преразпределяне на финансови средства в ЕС не работи по този начин, но кога истината е имала значение в пиара?!

Да, въпросът какво значение има за България дали социалисти или десни командват парада в Брюксел е сериозен и заслужава дебат. БСП в момента се опитват да обвържат пропагандните си послания с една доста сериозна, разпознаваема в Европа идеологическа доктрина. Тактиката на “новите леви” в публичното пространство е да се окопават в дълбоки политико-икономически траншеи, така че за да опонираш на Драгомир Стойнев например, първо да трябва да обориш Карл Маркс.

Не създават такива грижи адептите на извънсистемните партии. Специално за доброто ни настроение се грижат прочутите журналисти, групирали се около “новия политик” Николай Бареков. Любен Дилов-син например е направил специален клип, в който с помощта на свиня-кукла и съмнителни остроумия ни навежда на мисълта, че трябва да гласуваме за “България без цензура”, за да спрем… ДПС!?!. Точно така, Движението за права и свободи. Преведено на по-достъпен за почитателите на Дилов-син език, това ще рече:

С парите на Пеевски да ударим ДПС

Като успешен шоумен Дилов-син вероятно е убеден, че няма простотия и глупост, които да не могат да бъдат продадени на подходяща целева група. Сигурно и сега е прав. Вероятно съществуват хора в България, които не знаят чий продукт е феноменът Бареков. Дано да са малко, но не вярвам.

Най-изтърканият номер в предизборна кампания е да се канализира стихийното недоволство на хората с използването на ДПС като мишена. За това как негодуванието срещу Доган наливаше гласове за Атака се е писало толкова, че е чак неудобно да го споменаваме отново. Явно Любен Дилов-син е решил, че изтърканите примамки затова са изтъркани – защото са най-ефикасни. Само че подмяната на политическите противопоставяния с етнически, религиозни или “културни” е хранителната среда на най-опасните популизми. Ставащото в Украйна е красноречив пример.

Номерата са прозрачни, но въпросът е какво правим, когато разпознаем лъжата. Защото ако единственото, което остава у нас, е чувството за омерзение и убедеността, че “нищо няма да се оправи”, значи майсторите на стари трикове пак са постигнали целта си. Полит-технолозите са се научили да използват добре и апатията, и гнева ни. Апатията, която ни кара да махнем с ръка и да не гласуваме, гневът, който ни кара да изберем онзи, който най-шумно се преструва, че не е от “ония”, “старите”. Ако не успеем да рационализираме избора си, на 25-и май наглостта лесно ще победи отново.

От dnevnik.bg

Споделете:
Консерваторъ
Консерваторъ