България ще разполага с огромни средства от ЕС през следващите 7 години. Освен сумите, които страната ни традиционно получава по оперативните програми на ЕС, ще разполагаме и с допълнителни средства за възстановяване от последиците от пандемията от COVID-19. Затова “Труд” стартира поредица от статии, в които ще представи данни за очакваните пари от ЕС, както и коментари и анализи на експерти и управляващи за това как е най-добре те да бъдат използвани.
В края на 2020 г. българската държава представи План за възстановяване и устойчивост, чиято основна цел бе определена като “икономическото и социално възстановяване от кризата, породена от COVID-19 пандемията, “а в дългосрочен план “конвергенция на икономиката и доходите до средноевропейските” и полагане на “основите за зелена и цифрова трансформация на икономиката, в контекста на амбициозните цели на Зелената сделка”. Според разписания от българските власти план средствата ще бъдат насочени към инвестиции в кръгова и нисковъглеродна икономика, инвестиции в жилищен фонд, създаване на национален фонд за декарбонизация и изглеждане на система за дигитално земеделие и модернизация на хидромелиоративната инфраструктура.
Какво ни показва планът
В описаната по този начин инициатива трудно можем да намерим елемент на възстановяване на икономиката от щетите, нанесени от Covid-19. По-точната терминология е реформиране и дори изграждане на нов модел на икономическо развитие. Важно е да отбележим основата, върху която стъпваме при стартирането на тази процедура. В българския документ е записано, че въпреки развитието в тази насока през последните години, икономиката ни продължава да разходва над три пъти повече енергийни ресурси за производство на единица брутен вътрешен продукт от средния енергиен разход в ЕС. Тук забелязваме технологична неточност, тъй като е редно да бъде отчетен стандартът на покупателната способност на същата тази единица БВП, което би поставило страната ни в далеч по-добра позиция и с далеч по-ниско изоставане от средното в ЕС.
Най-голям дял от средствата по “Зелена България” са отделени за саниране на жилища и обществени сгради – съответно 1,427 млрд. лв. и 354 млн. лв. (Как са разпределени парите по стълба вижте в таблицата).
Това разпределение претърпя корекции спрямо първоначалния план. Така например парите за саниране на жилищни сгради, които представляват най-голямото перо, бяха намалени с около 30% от първоначалното задание. Безспорно тази новина може да бъде определена като положителна. От началото на Националната програма за енергийна ефективност на многофамилните жилищни сгради държавата изразходи 2 млрд. лв. за финансиране на санирането на 2000 блока. Същевременно има одобрени над 3000 проекта, за които към този момент не са отделени средства. Енергийната ефективност е важен компонент от развиването на нисковъглеродната икономика, но едва ли санирането на жилищни сгради е най-подходящата инвестиция в това отношение. Дори при намаляване на разходите за саниране, отново ненужно голям ресурс се насочва към сегмент, който няма да допринесе към крайно заявената цел, а именно приближаване към въглеродно неутрална икономика. В този дух следва инвестициите да бъдат насочени към модернизация на българската промишленост и компании, технологично преструктуриране на производството, както и за добиване на енергия от възобновяеми източници.
Намаляват разходите за дигитално земеделие
Редакцията на първоначалния план предвижда и значително свиване на разходите за дигитално земеделие, които са намалени с над 70%. Това е обяснимо с възможността същите програми да бъдат финансирани през оперативна Програма за развитие на селските райони, но въпреки това не е добър знак. От една страна бъдещата програма ще е за периода 2023-2027 г., което допълнително би забавило този важен сегмент. Заедно с програмата отпадат и предвидените в първоначалния вариант ваучери за внедряване на системи за прецизно земеделие.
Впечатление прави, че инвестициите в хидромелиоративната инфраструктура, които са сред най-значителните в плана, не търпят почти никакви корекции. Тук критиките са насочени главно в констатацията, че възстановяването на каналите за напояване не се класифицира като иновативен проект от ново поколение, каквито би трябвало да бъдат включените в плана “Зелена България”. Същевременно следва да се отчете, че българската водопреносна мрежа се намира в изключително окаяно състояние, като загубите по нея на места достигат до 90%. С цел разходване на по-малко ресурси следва да бъде потърсен компромис между иновацията и практичността, който към този момент очевидно не е намерен.
В условията на рецесия и все още развиваща се икономическа криза, приоритизирането на разходване на средства в посока на преминаване към ниско и дори неутрална въглеродна икономика, не са най-целесъобразната политика. По този въпрос България следва насоките на плана “Следващо поколение ЕС” и приетата Многогодишна финансова рамка на европейската общност, в които около 30% от средствата са заделени за т. нар. зелени политики. При невъзможност да се избяга от общия европейски наратив, българските власти следва да насочат усилията си в секторни реформи, които да направят удара върху икономиката от зеления преход възможно най-лек.
