Ако можем да оприличим първия дебат между действащия президент на САЩ Доналд Тръмп и опонента му от Демократическата партия Джо Байдън на боксов мач, то той се игра във всичките му 12 рунда. На арената в Кливланд (Охайо) нито един от двамата не успя да нанесе решителния удар и да нокаутира своя противник.
Сама по себе си тази равносметка е в полза на Джо Байдън. Целта на кандидата на демократите като че ли бе не да спечели дебата, а по-скоро – да не го загуби. С такъв хоризонт явно бе, че бившият вицепрезидент не бе склонен да предприема никакви рискове.
В крайна сметка, електоралното време работи за Джо Байдън: според социологическите проучвания той води на републиканеца средно с 6.1% в национален мащаб и с 3.5% в ключовите суинг щати (от 1.1% във Флорида до 5.7% в Пенсилвания, по данни на RealClearPolitics). Основната идея на демократите за този и предстоящите дебати с Доналд Тръмп е по възможност те да протекат по такъв начин, така че да не променят вече заявените електорални нагласи на американците. И докато Джо Байдън води в проучванията, едва ли ще станем свидетели на промяна в стратегията.
Самият Байдън не блестеше на сцената. Макар и сравнително подреден, което не е маловажно, с оглед на затрудненията на паметта му, той беше по-скоро схематичен. Като губещ от експлоатация блясъка си съд. Дисциплиниран, но без енергия. Ако се върнем на метафората с боксовия мач, Байдън предпочиташе да държи съперника си на разстояние и да не му позволява да се стига до скъсяване на дистанцията и размяна на удари.
Демократът като цяло изпълни основните си задачи.
Едната бе опитът му да мобилизира афроамериканския вот, който бе ключов за него по време на първичните избори на демократите, но при който също се забелязват известни колебания в нивата на подкрепа за Байдън през последните няколко седмици (там въпросът е дали афроамериканците ще гласуват “много-много” или “малко-много” за него). Оттук и акцентът на Байдън на “системната несправедливост” в образователната система, на работното място, в полицията.
Втората задача на Байдън също бе изпълнена: дистанцирането от Новата зелена сделка (The Green new deal) и отхвърлянето на финансовите редукции в бюджетите на полицията (defunding), които теми са емблематични за представителите и избирателите на крайнолевия спектър на демократите. Последното е опит на Байдън да парира обвиненията на републиканците, че той ще бъде заложник на радикалите от партията си. В този смисъл бе и неговият намек, че той представлява и контролира Демократическата партия, а не тя – него.
Този ход за еманципация от крайнолевите в Демократическата партия не е без рискове за Байдън, но идеята зад това поведение е да направи демократа по-приемлив за независимите избиратели. Остава открит въпросът дали последните ще бъдат впечатлени от придържането на Байдън към други фундаменти от програмата му: вдигането на данъците (например, корпоративният такъв, на който демократът обърна изрично внимание) и налагането на допълнителни регулации върху конкретни производства от американската икономика (като петрола и въглищата).
Най-важното, което бившият вицепрезидент на САЩ трябваше да направи, бе осъществено: той не допусна нито един сериозен гаф (макар че на няколко пъти да си пролича как езикът му тръгва в посока, различна от релевантната) и демонстрира, че може да запази концентрация.
Всичко това обаче не променя впечатлението, че президентът Тръмп бе по-опасният комуникатор от двамата. Видимо по-пъргав словесно, именно републиканецът бе по-близо до нанасянето на остри словесни удари (след един от тях, когато стана дума за подкрепата на организации, свързани със закона, Джо Байдън просто бе оставен в компанията на тишината). В сегментите, в които двамата опонента имаха възможност да дискутират различни теми помежду си, директно един с друг и пряко, Тръмп бе гъвкав и се чувстваше в свои води.
Въпреки че на действащите президенти обикновено им се налага да заемат отбранителна позиция на дебатите, то това не бе обезателно така в този случай. По-настъпателното поведение на президента Тръмп е оправдано от гледна точка на това, че именно той е кандидатът, който трябва да наваксва електорално. Т.е. републиканецът трябва да провокира ново раздаване на картите, така че след него евентуално той да се окаже с по-добри.
Най-важната и работеща за кампанията му стратегия, върху която Доналд Тръмп се придържаше и в рамките на дебата, бе да утвърди и да защити пред Байдън симбиозата от икономика и ред, върху които послания са концентрирани усилията на републиканците. Оттук и начинът, по който президентът транскрибира (иначе неудобната за него) тема за Covid – 19 и тази за междурасовите отношения в САЩ: първата – през работните места, втората – през закона. На този фон Байдън подходи, респективно през призмата на здравеопазването и това, което демократите наричат тенденциозно поведение от страна на ръководителя на Белия дом. Но тези интерпретации са нормални, имайки предвид приоритетите и почерците на двете политически партии.
И ако Байдън бе като Дядо Коледа, който има в чувала с подаръци за всекиго по нещо, посланията на Тръмп като че ли бяха по-ясно фиксирани върху предградията (макар тук Байдън да направи забележка, която удари целта: че ако някой от тях двамата познава събърбаните, с оглед на биографиите им, то това е именно той, а не президентът). В предградията вече живеят 52% от американското общество и точно този електорален сегмент ще реши кой ще бъде следващият президент на САЩ. Споменатите тези на Тръмп, свързани с икономиката и реда, бяха предназначени именно за американските предградия: президентът се представя като защитник на събърбаните пред лицето на хаоса и несигурността, които се появиха по улиците на редица американски градове.
В класически пример на “с вашите камъни по вашите глави”, Доналд Тръмп успя да обърне “руската връзка”, така характерна като тема за американските медии от избирането на действащия президент през 2016 година насам, срещу Байдън (чрез сина му Хънтър Байдън). Общо взето имаше го и момента на бумеранга, познат ни от дебатите между Тръмп и Клинтън, в който към Байдън се връщаха коментари и реплики, свързани с теми като рецесията и здравеопазването.
Президентът и по справедливата оценка на модератора Крис Уолъс от Fox News, бе този, който по-често прекъсваше опонента си и в този смисъл, не спазваше правилата на дебата. От друга страна обаче, и това бе една от изненадите на вечерта, Джо Байдън пък бе човекът, който адресира противника си с пейоративни епитети (а не би било изненада, ако беше обратното).
Като цяло това бе дебат, който нито ще бъде запомнен с нещо, нито ще успее да промени по някакъв начин електоралните нагласи към момента. Ако продължим със спортните метафори, Доналд Тръмп бе по-близо до гола, но хиксът от мача работи за Джо Байдън.
Добре че, за разлика от футбола, крайният победител в дебатите в САЩ се определя не от два, а от три двубоя.
