Петър Николов-Зиков е възпитаник на Класическата гимназия, доктор по история на Нов български университет, отскоро и доцент по политически науки. Автор е на задълбочени изследвания върху развитието на дясната политическа мисъл, поместени в книгата му ,,Раждането на българския консерватизъм“ (2011), в която дава нестандартен прочит на историческите обстоятелства около консервативните кръгове в политиката от началото на последното българско царство. В съавторство издава мащабния преглед върху видовете консерватизъм в световната история, събран в ,,Политическият консерватизъм“ (2017), разглеждайки обстойно почвата, в която вирее дясното, както и пътя на неговите лидери и мислители.
Петър Николов твърди, че хуманитарните науки и познанията по история дават възможност за дефиниране на национален интерес, поглед върху политическите събития и разбиране устройството на света. В тази връзка, монографиите му ,,Династията на Срацимировци“ (2012) и ,, Истинската история на Видинското княжество“(2014), освен обективен исторически разказ, са и извадка на политическите модели и доктрини през късното средновековие.
Срещата ни с Петър Николов днес е по повод представянето на последната му книга ,,Българската монархия“, начало на многотомна поредица за политическата идеология, титулатурата, инсигниите и дворците на старите български царе. Намираме го в любимия му български град, Велико Търново, и заключени между трите хълма Царевец, Трапезица и Света гора, се пренасяме в духа на автентичната царска и могъща епоха.
Първото нещо, което прави впечатление е периодът, който обхваща Първи том от ,,Българската монархия“. Можем ли да говорим за българска държава от 632 до 765 г.?
Обикновено се приема, че средновековна България е създадена през 681 г., в резултат на сключения българо-византийски мирен договор. Тази постановка естествено е абсурдна и причината да се наложи е единствено желанието на изпадащия в идейна криза комунистически режим от края на 70-те и началото на 80-те години да използва национализма за нова политическа легитимност. България естествено съществува и преди този договор, самият Аспарух управлява повече от десетилетие преди това, преди него на трона седят брат му Баян и баща им Кубрат.
Не е ли обаче 681 г. годината, в която се „създава“ България на Балканите?
Просто годината, в която Източната римска империя признава загубата на една своя провинция – земите между Дунав и Стара планина. Доста преди това българската столица е преместена в делтата на Дунав и доста след тези събития, България продължава да владее обширни територии северно от реката (на практика през цялото Средновековие). 681-ва е изкуствена година. Тя съкращава ранната ни история с половин столетие и фаворизира Аспарух за сметка на реалния баща основател на България – Кубрат.
Темата за ранната българска история е ,,болна“ за нас, като народ. Много от българите не се припознават в нея. Как бихте коментирали почти религиозния култ към личности като Левски и Ботев и тънещите в мъгла и забрава средновековни български монарси?
Просто за жалост ние сме скъсали с историческата си традиция. Усещаме като автентична единствено историята от т.нар. Възраждане и по-точно от годините след Кримската война. Това е времето на Левски и Ботев, на Раковски и Каравелов, бащите на българския национализъм… Всичко преди тях ни се струва нереално, имагинерно… ,,въобразено минало” ако трябва да използвам термина на Бенедикт Андерсън. Проблемът с този скъсен исторически наратив обаче е, че той отнема на българите тъкмо онези исторически моменти, които могат да им дадат самочувствие на голяма нация, която е субект, а не обект на творенето на история. Забележете, аз не казвам, че българите не знаят, че принадлежат на една от най-старите държави в Европа, а че не могат да усетят това минало като автентично, не могат да го докоснат. Скъсеният исторически разказ свива всичко до следния сюжет: турско робство – дарено освобождение – разпокъсване на нацията – национални катастрофи – комунизъм – преход. В нито един от тези моменти, българите на управляват сами съдбата си, винаги са продукт на нечие друго решение, на капризите на съдбата и на Великите сили.
Как се излиза от тази ситуация?
Трябват ни разкази. Трябва ни история, населена с хора. Трябват ни места на памет. Това е много повече литературно или художествено, отколкото научно усилие. Вижте дебата около възстановяването на средновековните крепости и църкви! Срещу всяко усилие в тази посока се надига либерален вой, цялата прогресивна глутница се нахвърля за да предотврати възкръсването на миналото, защото то влиза в противоречие с политическата им идеология, според която нацията ни е някакъв съвременен конструкт, обществен договор, сключен преди две десетилетия между синовете на комунистическата номенклатура и новите елити на прехода. Затова е цялата тази омраза към всеки паметник и всяко събитие обърнати към миналото, което незабавно се провъзгласява за кич и бутафория. Става въпрос за едно почти магическо заклинание, което панически трябва да делегитимира и отнеме автентичността на всеки феномен, заплашващ да срине либералния консенсус. Най-големият враг, разбира се е Православната църква, защото при нея автентиката е безспорна. Затова и войната с нея се води най-яростно.
Ако все пак трябва да се върнем към темата на Вашата книга… Не е ли трудно, от днешната перспектива на българина, да си представи българска монархия. Според Вас монархическите традиции изцяло ли са изкоренени в днешното демократично и прагматично време, или има основание да бъдат възродени?
Много сложен е този въпрос. През 1989-1990 г. българското общество трябваше да избира между два варианта на прехода – един модернизационен и един реставрационен. Въпреки някои колебания (реституцията например е резултат от такова колебание), България в крайна сметка избра модернизационния преход, а не реставрацията. Защото такава беше международната конюнктура и това се внушаваше от всички възможни агенти на прехода. Така, наместо да стъпи на собствената си институционална традиция и да възстанови страната си отпреди 1934-та, България се превърна в опитно зайче на либералните стратези. Ефектът днес е видим – успешно реализиране на големите геополитически цели (които прочее щяха да бъдат реализирани и по другия начин), но същевременно едно смазано и атомизирано общество, без морални авторитети и без чувство за общност. Можеше ли да се тръгне по друг път? Вероятно не. И все пак голямата вина на българската царска династия е, че наместо да формулира алтернативен консервативен дневен ред, тя се подчини на либералния и дори стана параван на нечестивия съюз между комунистическата и посткомунистическата олигархия, каквото по същество беше управлението на НДСВ и на тройната коалиция.
Референдумът за отмяна на монархията и последиците от него
Защо се стигна до там? Какво мислите за опитите за участие на европейските монарси в политиката на републиканските държави днес?
Не мисля, че Симеон II е истинският виновник. Причината всъщност са предците му – принцеса Клементина, цар Фердинанд, цар Борис III. Всички те принадлежат на една орлеанистка традиция, която в същността си няма нищо общо с класическата монархия, защото е лишена от мистицизъм. Става въпрос за династия от прогресивни царе-граждани, които сърфират върху демократичните настроения на тълпата, опитвайки се да оцеляват на цената на постоянни компромиси с миналото. Не го казвам с лошо – просто това са даденостите. Прочее, лично аз съм с монархически разбирания и ако утре от мен зависи дали да бъде възстановена българската корона, с две ръце ще гласувам за това. Но внимателният анализ показва, че българските Кобурги в нито един момент не потърсват легитимност в средновековната българска монархия. Третото българско царство носи същите тези дефиците, които Ви описвах за днешна България в началото. То също почва от нищото. Проблемът е, че ex nihilo nihil fit. Нищо не идва от нищото и от нищото – идва нищо.
Всичко това прави българската следосвобожденска монархическа традиция плитка. Третото българско царство всъщност е република, маскирана като монархия. В частност, това се дължи и на католицизма (отначало явен, впоследствие скрит) на българските Кобурги, които много или малко през цялото си царуване са във вражда с Православната църква, която приемат като някакъв екзотичен ориенталски институт, отколкото като животворен извор на благодат. Това е причината след прогонването на българската Църква от Цариград, толкова дълго държавата да възпрепятства избора на екзарх, както и да не се направят стъпки за преодоляване на схизмата, което още от 20-те години вече е напълно възможно. Справедливостта обаче изисква да се признае, че през своето управление като министър-председател цар Симеон изкупи този династичен грях, тъй като съдейства за окончателното преодоляване на разкола.
Легитимна ли е в наши дни тезата за богоизбраност на царете, или липсата на вяра в Бог подкопава и монархическата власт?
Очевидно не е легитимна днес. Живеем в демократична ера, в която легитимността на властта е следствие единствено от волята на народа. Друг е въпросът, че в момента се появява конфликт между понятието либерална и понятието демокрация. Много скоро те ще скъсат връзката помежду си и тогава светът ще стане едно съвсем различно място.
Ако обаче се върна на въпроса Ви… В действителност аз не мисля, че царете са богоизбрани и библейският разказ много точно показва, че раждането на монархията (при Саул) по-скоро противоречи на Божията воля, която го допуска по един вид икономия. Истинската сакралност на монархията не идва от Бог, чиято воля е неведома, а от древността, от традицията, от кръвта. Тя е свещена не по начина, по който е свещено причастието, а по начина по който са свещени портретите на дядо Ви вкъщи или сабята на прадядо Ви. Те дават усещане за принадлежност. Затова конструкцията „прогресивна монархия“, която виждаме тук-там е нелепа, точно както е нелепа и прогресивната църква. Ако погледнете, какво се случва с протестантските църкви в северна Европа днес, ще видите резултата от убеждението, че една древна институция трябва да догонва паството си и да се адаптира към времето, изоставяйки фундаменталните си ценности. Ефектът не е по-силни църкви. Ефектът е пародия на църкви.
В своето въведение подробно описвате момента на вдъхновение за тази книга, но все пак, имахте ли идея за създаване на труд, обхващащ историята на монархията и преди това?
Описвам по-скоро, кога съм взел решението, а не кога се е зародила идеята. Беше особена ситуация, днес от дистанцията на изминалото време я виждам много по-различно от колкото тогава.
На какво се дължи възходът на Първата българска държава?
На синтезирането на различни държавни традиции. Царството на Кубрат и Аспарух е пряк наследник на Хунското царство на Атила и синът му Ернах. Става въпрос за класическо translatio imperii, една концепция в средновековната европейска историография, която представя историята като поредица от прехвърляния на властта от един владетел на друг и от едно царство на друго. Същевременно обаче ранносредновековна България не остава чужда на гръко-римската цивилизация, в чието лоно възниква. В това отношения тя изключително много напомня на Франкската държава от времето на Меровингите, когато племенната варварска традиция влиза във взаимодействие с римския универсализъм и създава хибрид, по-жизнен и по-устойчив и от двата си първообраза. Всъщност тези наблюдения са особено ценни, в контекста на днешния европейски дебат. Европейците от сигурно две хиляди години насам имат положителен опит в съжителството на отечеството (patria) и универсалната държава (imperia). Това е нещо напълно естествено, както и умението да балансират между властта на родовия (regnum) и универсалисткия суверен (imperium). Хаосът и анархията в Европа винаги са идвали (Реформацията, Наполеон, двете световни войни), когато универсалистките елити са отказвали да пазят баланса и са експанзирали ценностно и политически в отечествата. Затова днес единственият начин европейският проект да бъде спасен е той да възстанови този баланс. Единствено Европа на отечествата може да бъде отечество на европейците.
Какво Ви вдъхновява и поддържа интереса към толкова подробното изучаване на владетелските родове? Как отнасяте миналото към настоящето?
Миналото създава идентичност, дава контекст и усещане за принадлежност. Без него всичко се лишава от корени, а това ще рече и от устойчивост. Именно затова говорих в началото на разговора ни. Трябват ни бащи и предци, които да ни покажат какво сме. Да ни зададат рамките, в които можем да се движим без да нарушим синовния си дълг, защото тези рамки ще бъдат спасителни за нашата цивилизация. Едмънд Бърк в „Размисли за революцията във Франция“ казва, че напълно подкрепя теорията за обществения договор, но само при положение, че в този договор бъдат включени предните и бъдещите поколения. Както в едно семейство с традиции, просто не може да направите всичко, не може да решите да станете крадец, наркопласьор или проститутка, защото ще нарушите неписаните правила на собственото си съществувание. Тази идея е смъртоносна за либералния мироглед, който гледа на човека не като на политическо животно, а като на индивид със собствен суверенитет. Същество, което следва единствено своя рационален интерес и е напълно независимо от каквато и да е общностна воля.
Това същество, този homo economicus унищожава нашия свят и трябва да бъде спрян. Начинът е като срещу него се изправят предците ни, древните легенди, великите исторически личности, изтъкали нашата идентичност през вековете…
Коя е най-значимата и обединителна историческа личност и какво я прави незаменима за България? /въпрос, който често задавате на студентите си/
Естествено, че е Левски. Има някаква магия в начина, по който Васил Левски прониква във всяко българско сърце. По този си път той престава да бъде политическа фигура от 19 век и се превръща едновременно в модел и в съдник. Модел, какви трябва да сме и съдник, защото не сме на тази висота. В същността си българите днес са практичен народ, който не разбира нито саможертвата, нито величието. По-скоро разбира и оправдава отказите от саможертва със знаменитото „Той за себе си си е прав.“ Всичко това е резултат от дългото съществувание без държавност, а това ще рече извън историята. Левски със скромното си ненатрапчиво присъствие на бесилото „там близо край град София“ е контрапункт на българската неисторичност и на българската практичност. Левски е контрапункт на Бай Ганю, измисленият герой на Алеко, с когото българите с далеч по-голяма охота се идентифицират.
Защо? Защо ни е по-лесно да следваме модела на една комична и гротескова фигура, отколкото на един мъченик и герой? И тук вече ще се намеся аз – защото ни липсва Средновековието. Липсват ни онези древни царе и князе, които да създадат пантеона на българския героизъм, българската епопея. Това, което например имат сърбите, заради плеядата от средновековни крале-светци, т.нар. светородна лоза на Неманичите, заради Косовския цикъл от песни… Ако имахме това минало или по-точно ако имахме съзнанието за него, защото реално ние си го имаме, тогава щяхме да вярваме много повече в себе си. А Васил Левски да бъде за нас българина, а не невъзможния българин.
Често започвам да чета книгите отзад напред. Вашата завършва с главата ,,Царски погребения“. Имали сме три царства за 13-вековната си история и нито един царски гроб не се намира на българска територия. Не пазим останките на нашите владетели, няма място, където да ги почитаме. Можете ли да обясните ниското самочувствие и неувереността ни като нация с липсата на историческо самосъзнание? Как се отглежда народна памет?
Всъщност има един царски гроб – този в църквата „Св. 40 мъченици“ в Търново. Гробът беше възстановен и останките на този владетел положени обратно в земята с вълнуваща церемония през 2007 г. Но дотам. Същевременно в полицейски участък в Солун, стоят сложени в кутия костите на цар Самуил, а вероятно и тези на племенника му Иван Владислав, за които никой не говори. В Германия пък, в Кобург чакат костите на цар Фердинанд, който приживе е пожелал да бъде погребан в България и затова сега лежи непогребан в ковчег поставен „временно“ пред саркофазите на неговите родители. Всъщност на фона на унищожаването на гробовете на Асен и Петър, Иван Александър и Борис III, на което ставаме свидетели (и съучастници) през 20 век, може би в това, че тленните останки на тези монарси са извън страната ни има и нещо хубаво. Един вид гаранция за оцеляване.
Дълго съм мислил, на какво се дължи тази незаинтересованост на днешните българи към мощите на древните ни царе. И съм стигнал до следния нелицеприятен извод. Има поверие, че земя, имот, в който е погребан човек, не може да се продава. И до днес в някои по-патриархални региони в Западните Балкани, когато един човек не иска имотът му да бъде разпокъсан и разпродаден от наследниците, пожелава да бъде погребан в него. Струва ми се, че българите имат някакъв атавистичен страх от присъствието на царските гробници в България, защото това ще ни попречи да продаваме страната си на този и онзи при всяка поредна историческа превратност. Ще вкара някакъв излишен и непрактичен елемент в българската формула за оцеляване. На това се дължи ненавистта, с която комунистите унищожават гроба на цар Борис, и с която либералните елити на прехода пренебрегват въпроса за Самуил и Фердинанд.
Какви са приликите и разликите между народопсихологията на българина сега и преди десет века? Имаме ли еднакво чувство за принадлежност към държавата и почит към владетеля? Отслабването на вярата ли е основната причина за разединението?
Мисля, че вярата, да. През 19 век използвахме църквата за постигане на политически цели (нещо такова виждаме сега в Украйна), постигнахме ги, но разсипахме църквата си. Схизмата, комунизмът, разколът и за финал – днешният либерален бяс срещу Православието… Това всъщност е една обратна Виа Долороса, при която ние с всяка стъпка се отдалечаваме от Кръста, а това ще рече и от себе си, и от предците си. Затова във водовъртежите на съвременния свят, българите сме като деца, едновременно загубили и родителите си и паметта си. Затова за разлика от гърци, арменци, италианци, ирландци и пр., в емиграция българите губят идентичността и езика си само за едно поколение. И наместо да ни прави по-силни, какъвто е случаят с диаспорите на горните нации, изтичането на българите навън, просто ни обезкървява. Изчезваме.
Затова е и толкова важно, България да се реевангелизира. Преди да е станало твърде късно.
В заключението си споменавате кризата от средата на VIII век и последвалата забрава. Политическите падения, които историографията умело пропуска, непременно ли водят до нравствени такива у народа? И кое оказва по-голям удар върху обществото – отсъствието на силни лидери или цялостното безхаберие?
Кризите, паденията и катастрофите създават идентичност много по-успешно, отколкото периодите на триумф. Спомнете си Далчев с неговото: „И българин съм не заради твойта слава и твойте подвизи и твойта бранна сила, а зарад туй, че съм безсилен да забравя за ослепените бойци на Самуила.“ Нации като еврейската и арменската, които са минали през ужасяващи геноциди, не са станали по-слаби от тях, а по-силни. Аз например, именно като патриот (а не като либерал, вярващ в толерантността на Османската империя), винаги съм се дразнил от упоритостта, с която българската историческа памет поддържа и възпроизвежда в поколенията спомена за турското робство. Терминът ми се е струвал обиден и унизителен за националната ни общност. В един момент обаче си дадох сметка, че той е нужен именно заради това, защото паметта за преживяното насилие е спойката, която ни прави българи, много повече отколкото разказите за военни победи и величие. Иван Вазов е почувствал това и е посветил на него огромната част от творчеството си.
И тук обаче ни бяга балансът. Срещу спомена от игото, ние трябва да изправим други образи, които да показват, че сме нещо повече от рая. Това неизбежно са образите на българските монарси, в целия им древен и неподправен блясък. Нуждаем се от тяхното въздигане от пепелта, точно както, под ударите на Наполеон, немските романтици са стигнали до извода, че трябва да възкресят епичните герои от Тъмните векове.
Да завършим с въпроса за наследството. Кое от прабългарите, колкото и да се опитваме да избягаме от това определение, е оставило по-голям отпечатък – златото и дворците или историческият им принос за ранносредновековна Европа?
Нито едното от двете. За Европа старите българи не съществуват, културното им наследство е разпарчетосано и безинтересно – нещо, за което сме си виновни единствено ние и един ден трябва да поправим. Златото стои затворено по разни чуждестранни хранилища, а крепостите и дворците са потънали в бурени, защото някой не разрешава да ги възстановим. Единственото наследство на българите на Кубрат, Аспарух и Тервел днес сме самите ние. Ние, които носим тяхното име. И споменът, че някога много, много отдавна, българите са били субект, а не обект на историята, че са решавали съдбите си сами, че са били, както пише готския историк Енодий „народ, който имаше всичко“.
