Не, това решително не е „Арабска пролет”. Няма как да съществува по-неточно сравнение.
Бунтовете срещу Ердоган приличат на „оранжевите протести”* срещу Путин в Русия през 2011г. и вероятно ще завършат като тях без успех.
Най-близкият аналог на Ердоган е Владимир Путин. И двамата са водачи със силен популистки заряд и авторитарни методи. И двамата се ползват с висока подкрепа сред широките маси на по-необразованото население, поддържащо статуквото. И двамата направиха от страните си суперсили, основавайки ги на агресивни носталгично-обосновани доктрини. Ердоган и неговата партия официално проповядват нео-османизма – политика на Турция да доминира в региона на бившата Османска империя. Русия на Путин си възвърна доминиращата роля в ареала на бившия Съветски съюз.
Срещу Путин през 2011г. излязоха стотици хиляди. Но това беше тънката прослойка на по-образованите жители на големите градове. Заедно с тях излязоха огромен брой разностилни и несъвместими групи, от монархисти до комунисти, обединени в едно – противопоставянето на режима. Отвъд тях има 150 милиона ностагично – консервативни руснаци, повечето от които гласуват за „Единна Русия”, но почти всички мразят либералния модел на демокрация.
Срещу Ердоган днес излизат същите хора: сравнително по-образованите, светски жители на няколкото най-големи града. Заедно с тях излизат огромен брой разностилни и несъвместими групи – от крайни националисти до откровени комунисти, обединени в едно – противопоставянето на режима. Общо няколкостотин хиляди. Отвъд тях има 75 милиона носталгично- консервативни турци от Анадола и провинциите, повечето от които гласуват за „Партията на справедливостта и развитието”, но почти всички мразят западния либерален модел на демокрация.
Да обобщим: И в Русия през 2011 и в Турция днес либералните светски градски прослойки определят обществения и медиен облик на протестите, но не ги доминират като численост. Разнообразието от идеологии и интереси, участващи в протестите са сериозна пречка пред тяхното смислено организиране и координиране и практически ги обричат на разпад.
Огромна е разликата между бунтовете в Турция и Арабската пролет.
В Арабските страни имахме светски военно-авторитарни режими, срещу които се надигна едно религиозно по своята естествена култура население.
В Турция светският военно-авторитарен режим е републиката на Ататюрк. Тя беше пълзящо отменена от Ердоган и заменена с про-ислямистки режим, съответстващ на естествената култура на преобладаващото население.
Иначе казано, онези, които направиха Арабската пролет са по-близки по разбирания до режима на Ердоган, а турските протестиращи, припомнящи заветите на Ататюрк, имат разбирания по-близки до светските авторитарни режими на Мубарак и Кадафи. Не е случайно, че Ердоган беше възторжен привърженик на Арабската пролет.
Площад „Тархрир” скандираше за правото се сдружаване в изповядването на исляма и в защита на забранените от диктатурата „Мюсюлмански братя”
Площад „Таксим” скандира срещу забрадката на г-жа Ердоган и нарича управлението на ПСР ислямо-фашизъм.
Ако продължим анализа със сложните отношения на Турция с ЕС и мястото на армията и съда в обществото картината ще стане още по-шарена. Светската република на Ататюрк поставяше армията и съда извън политическия контрол на демократичните механизми. По тази причина Турция дълго време беше критикувана от европейските среди, че не отговаря на стандартите за демократично устройство. Ердоган постепенно, но твърдо смачка армията и съда и ги подчини на своята парламентарна власт, спечелена с избори. Тук той се яви защитник на „европейския стандарт”. Този факт практически поставя европейската политика в безизходно положение. Европейците просто нямат свой автентичен партньор в Турция – и Ердоган, налагащ пълзяща ислямизация и опозицията – пледираща за стария републикански ред по някакъв начин не са мислими като открит партньор.
В друга ситуация, както се е случвало много пъти през последните осем десетилетия, Турската армия би свалила режима. Но Ердоган я унищожи, под тревожните, но мълчаливи погледи на Европа и на либералното „гражданско общество”. Сега може да се допусне, че представители на огромната по численост и отлично обучена турска армия са по улиците срещу своя отколешен враг. Дали това ще приличи, предстои да видим, но умението, с което “юноши бледни” почти превзеха двореца Долмабахче, изтласквайки полицията с помощта на тежка строителна техника едва ли е случайно.
Разбира се политически дивидент се кани да обере и левицата, която търси своето политическо завръщане.
Ако противоречието в Турция се задълбочи и продължи прекалено дълго, това неминуемо ще повлияе на “Стратегическата дълбочина” на Ахмет Давутоглу в Близкия изток. Режимът на Асад например, вероятно ще засили позицията си в гражданската война.
Де е България? Разклащането на нео-османисткия режим и отнемане на голяма част от неговата енергия във вътрешен конфликт може да бъде добра новина. Но няма как да предвидим какъв отдушник ще потърси Ердоган за да отвлече вниманието от протестите. Рисковете от регионално напрежение в някоя от трите приоритетни за Турция зони – Балканите, Кавказ или Близкия изток не са за пренебрегване.
___
* Терминът “Оранжева революция” обикновено се свързва с протестите в Украйна, които доведоха на власт Виктор Юшченко. Протестите в Русия срещу Путин през 2011г. умишлено използваха оранжевия цвят и символно се свързваха с украинската Оранжева революция.
