През последния месец нашумяха видеата със считаният за един от ръководителите на турската мафия – ултранационалистът Седат Пекер. В тях той обвинява политици, че са замесени в убийства, изнасилвания, търговия с дрога, незаконни търгове, злоупотреба с власт. В първите видеа се съдържаха обвинения срещу настоящия вътрешен министър Сюлейман Сойлу, последваха обвинения срещу бившия вътрешен министър Мехмет Агар и сина му, срещу близката до управляващата Партия на справедливостта и развитието /ПСР/ формация „Пеликан“, срещу сина на друг бивш премиер – Бинали Йълдъръм, който в един период беше дясна ръка на Ердоган.
Но най-фрапиращи са последните видеа, в които Пекер обвинява Мехмет Агар и бившия функционер на спецслужбите служби Коркут Екен за поръчители на атентата срещу известния турски журналист Угур Мумджу през 1994 г., който през 1990-те години публикува редица разкрития срещу ултранационалистическата групировка Сивите вълци в книгата си „Папа-Агджа-мафия“. Друго поръчково убийство е на депутата от кюрдски произход Саваш Булдан, чиято съпруга Первин Булдан е председател на Демократичната партия на народите. Споменато и е убийството на известния кипърски турски журналист Кутлу Адалъ през 1996 година.
На 7 април пък, турски съд осъди асирийски свещеник на две години и един месец затвор по обвинения, свързани с тероризма. Присъдата идва малко повече от година, след като свещеник Сефер Билечен от Мор Якуп, историческа църква в югоизточната провинция на Турция, беше задържан заедно с още 12 други по обвинение в подпомагане на Кюрдската работническа партия (ПКК). Малко след ареста си през януари 2020 г. Билечен публикува изявление, в което казва: „Двама членове на организацията дойдоха в манастира през 2018 г. Те ме помолиха за храна. И аз дадох. Не мога да лъжа, аз съм свещеник.“
Неотдавнашен доклад, публикуван от Amnesty International, отбелязва, че турската съдебна система продължава да прилага законите за борба с тероризма, за да „наказва действия, защитени съгласно международното право за правата на човека“.
Ситуацията с правата на човека в Турция е болезнен (и неразрешим) въпрос, на фона на непрекъснато засилващата се авторитарна политика на Ердоган. Без значение дали говорим за кюрди, алевити или арменци, политиката на турската държава е крайна и безкомпромисна. А както се вижда по видеата на Пекер, същото се отнася и за местни журналисти, решили открито да говорят за управлението.
Споменавайки малцинствата, не може да не обърнем внимание на най-голямото религиозно малцинство в Турция – това на алевитите. Според различни данни наброяват от 12 до 25 милиона души, което е между 15% и 30% oт всички турци. Разминаването в числата идва от обстоятелството, че много алевити не смеят да се заявят като такива, за да не бъдат преследвани. Въпреки сериозната им численост, те са под постоянен тормоз от страна на властите, които се придържат към официалната дефиниция, че сунитите (които са преобладаващи в Турция), са единствените правоверни. Подобно на арменците, алевитите също са подложени на геноцид между 20-те и 40-те години на миналия век. През 1920 г. в Дерсим избухва въстанието Кочкири, което е жестоко потушено от турските власти и са избити над 13 000 въстаници.
През 1993г. фанатизирани турски ислямисти изгарят живи най-видните им интелектуалци, събрани на форум в гр. Сивас, като сунитска група, ръководена от членовете на Партията на благоденствието, в която по това време е и Реджеп Таип Ердоган, пали хотелa, в който са. Но до днес за това престъпление не се говори в Турция, а тогавашният министър-председател Тансу Чилер, заявява, че за радост няма пострадали сред гражданите, които са били наоколо.
Алевитската общност в Турция е една от малкото останали опори на светския характер на държавата и демокрацията и са едни от най-сериозните критици на Ердоган и управлението му. Те считат, че в страната се нарушават принципите на светската държава, установена от Мустафа Кемал Ататюрк, както и равенството между различните вероизповедания.
Разбира се, политиката на Ердоган не касае само алевитите. В пълно противоречие с принципите на секуларизма, Конституцията от 1982 г. въвежда задължително обучение по религия в училищата, на база на сунитския ислям. Часовете са задължителни, малцинствата също са длъжни да ги посещават, въпреки съществените различия в тяхната вяра и обичаи.
През периода 2009-2010, когато Турция най-активно се опитва да се присъедини към ЕС, назрява проблем със спазването на правата на малцинствата от страната на официалната власт. Проведени са редица срещи между сунитските управляващи и малцинствата, на които техни представители иска да бъдат освободени от часовете по религия, както и от данъците, събирани от религиозната институция Диянет, която се финансира от данъците и на всички малцинства и назначава учители по религия (само по сунитски ислям, който някои малцинства не практикуват), строи джамии (в които не влизат много от изповядващите несунитския ислям малцинства) и други. Исканията им обаче са отхвърлени.
Но в действията на Ердоган няма нищо неразбираемо. Турция е много повече ислямска, отколкото европейска, въпреки дългогодишните опити Ердоган да бъде представен като светски лидер. Причината е проста – за почти всяка мюсюлманска страна ислямът е важна и понякога единствената идеологическа доктрина, която винаги се преплита с реалната политика. Почти без изключение всички мюсюлмански страни залагат на различни форми на религиозна обвързаност в регионалните си стратегии. Ръководните принципи и критерии, утвърдени от ислямското учение, се различават по своята същност и са несъвместими с утвърдените в съвременния свят християнски нравствени ценности. При това понятието „права на човека“ няма аналог в шариатската правна терминология, за разлика от европейската нравствена идеология, в която човешката същност и човешките права са фундамент.
Ислямът, чиито имами се вживяват като Божи и властови наместници, насочвайки вярващите в желаната от тях посока, загърбвайки реалните проблеми, реално превърнаха мюсюлманите в опасни и нетърпими към чуждата вяра. Религията е използвана като инструмент, чрез който да държи в подчинение обществото. Действие, което води единствено до негативни последствия. Мюсюлманите виждат в исляма източник на идентичност, смисъл на съществуване. Съвременните мюсюлмани не се противопоставят на високите технологии, които улесняват и техния живот, нито на удобствата и възможностите, които им предоставя западния свят. За тях проблемът, който обостря сетивата им и ги изправя срещу Запада, са неразбираемите и напълно неприемливи за тях методи на управление, институциите, устройството на демократичните страни. Те виждат в исляма едновременно възможност да отхвърлят западната култура, но и обръщане към исляма като към сигурен пристан.
Преди близо два месеца неприятна изненада преживя председателят на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен по време на визитата си в Турция. На официалната среща с президента Ердоган се оказа, че има само два стола, които съответно бяха заети от него и от председателя на Европейския съвет Шарл Мишел. Видя се как по време на официалния разговор фон дер Лайен прави учудени жестове, докато й се налага да седне на диван, изолирана от другите двама лидери. Турция не коментира веднага обидната ситуация, но след като редица европейски медии излязоха с негативни коментари, от турска страна обвиниха Европейския съюз. „Разположението на местата за сядане беше направено в съответствие с предложението на ЕС. Точка. Нямаше да разкрием този факт, ако не бяха отправени обвинения срещу Турция“, заяви външният министър Мевлют Чавушоглу. Доста неправдоподобно оправдание, при положение, че фон дер Лайен беше видимо изненадана от ситуацията.
И пак стигаме до правата на отделния индивид. Съществен момент е, че ислямските държави не допускат международните норми, които не съответстват на вътрешното законодателство, защото западните представи за демокрация, гражданско общество, човешки права и свободи не отговарят на залегналите в шариата разпоредби. Разбира се, в голяма степен Турция не прави изключение. Политико-религиозните схващания в исляма разглеждат правата като привилегии, предоставени свише и всъщност са по-скоро задължения, отколкото права. Поради тази причина западните идеи за правата на човека не могат да бъдат възприети в ислямския свят. Суверенитетът на всеки индивид, правата и свободите му, гарантирани от светските държави на Запад, са несъвместими с шариатската правна система. Ислямът не признава наличието на принадлежащи по рождение и неотменими права, а ислямската теория за държавата никога не е възприемала разделението на светската и духовната власт, както и разграничаването между законодателната, изпълнителната и съдебната институция, защото според ислямските разбирания върховен суверен е само Аллах, комуто са подчинени всички. Този своеобразен и нестихващ политическо-религиозен бунт срещу секуларизацията на държавата и обществото легитимира натрупваща се напрежение, което води до радикализация. От друга страна, сливането на духовната и светска власт и неразбирането, че хората биха могли да се развиват извън шариата, допълнително затруднява възможността за диалог, стъпващ на принципите на зачитане на човешките права и свободи. Сливането на религията и политиката в исляма неминуемо води до крайности и в двете. А изборът е фундаментален и определящ не само за исляма и мюсюлманските страни, а за целия свят и останалите религии, най-вече християнството.
