Ако си човек с консервативни позиции и си активен в големите социални мрежи (да разбираме Фейсбук и Туитър), въпросът не е „дали“ ще дойде ден, в който ще бъдеш цензуриран, а „кога“. Спомням си как преди десетина години социалните мрежи бяха не просто свободно пространство, в което всеки изразяваше мислите си, но и място, където безпроблемно можеше да се събереш със съмишленици и да организираш петиция, събрание, протест (големите протести от 2013-та година започнаха именно от Фейсбук). Днес положението е различно. Вече наближавам средата на 30-те години от своя живот, но помня времената, когато бях малък и когато разговорите по домашния телефон (единственото средство за комуникация, изключвайки писмата) се провеждаха дискретно и тактично. Имаше неща, за които можеше да говориш, но и такива, за които не можеш – всеки на определена възраст си спомня прословутата фраза „това не е за телефон“, колчем разговорът се отклонеше в неблагоприятна посока. Защото нямаше гаранция дали някъде по трасето не слуша някой чичко от ДС.
Пиша тази статия, осъзнавайки, че днес все повече се доближаваме към времената от края на 80-те, когато телефонните разговори не бяха най-безобидното занимание. Днес разчитаме на социалните мрежи и макар че досега съм се отървавал с едно-едничко предупреждение, без да съм бил баннат, все по-често се замислям относно нещата, които пиша – сиреч, дали „това е за Фейсбук“ или не. Защото няма гаранция, че някой анонимен доносник няма да го докладва, вследствие на което аз ще подлежа на наказание – било то предупреждение, 24-часова, 3-дневна, 7-дневна или 30-дневна забрана за ползване на мрежата. Почти не е останал мой познат, който е консерватор и да не си е имал проблеми с модерацията на Фейсбук. Наложат ли ти наказание, то е в общи линии окончателно – обратната връзка никаква я няма. И ти не просто си лишен от възможността да коментираш публикации, но това, което е най-лошо, да модерираш страниците на уебсайта или фирмата си. А ако бизнесът ти зависи от това, търпиш загуби.
Пиша тази статия също така, защото нашите, българските кахъри, бледнеят пред това, което се случва в Щатите. Затова нека да обърнем внимание на настоящия конфликт между президента на САЩ Доналд Тръмп и социалните мрежи и да си изведем нужните изводи. И да не забравяме, че Фейсбук и Туитър са американски компании – така че случващото се в нашите среди е най-малкото далечен отзвук от събитията зад океана.
Но защо Фейсбук и Туитър са такива, каквито са – с очевидните им предимства и недостатъци? И най-важното: какво представляват те? Че са частни компании, това е ясно. Предполага се, че ти като човек, който си се регистрирал и пишеш статуси, си в ролята на писател, а другите, които те четат, лайкват и коментират – в ролята на читатели. И обратното – ти си читател на статусите на другите. Между едните и другите стоят социалните мрежи – т.е. междинното звено, което прави тази двупосочна връзка възможна. Но как да кръстим междинното звено? Дали социалните мрежи са просто платформи, които свързват пишещите и четящите? Или са ваши издатели?
Малцина знаят, но юридическите основи, които позволяват съществуването на социалните мрежи в настоящия им вид, са положени през 1996-та, когато влиза в сила Параграф 230 от дял V на американския Закон за телекомуникациите. Директивата постановява, че „никой доставчик или потребител на интерактивна компютърна услуга не бива да бъде третиран като издател или говорител на каквато и да било информация, предоставена от друг доставчик на информационно съдържание“. Съответно, социалните мрежи се позовават този закон и заявяват: „Ние не сме издатели. Ние сме платформи“. И потребителите, напълно естествено, ги възприемат като такива. Социалните мрежи следва да са като телефонен доставчик – те свързват хората едни с други, но думите се обменят непокътнати. Най-важното – платформите не носят отговорност за казаното от потребителите. С други думи, Параграф 230 осигурява имунитет на социалните мрежи и те не подлежат на съдебно преследване заради поведението на един или друг потребител.
Какво обаче се получава? Социалните мрежи налагат условия за ползване, които всеки регистриран потребител приема (ако не отбележите, че сте съгласен с тези условия, няма да можете да си завършите регистрацията и да получите достъп до сайта). Съобразно условията социалната мрежа не носи съдебна отговорност, но същевременно тя си запазва възможността да използва информацията на ползвателя за анализи, за комерсиални цели (реклами), да я разпространява, променя или изтрива по нейно усмотрение, а също така и да налага наказания на потребителя. Но в такъв случай възниква парадокс – социалните мрежи придобиват функцията на издател, като едновременно с това се ползват от юридическата протекция, осигурена на платформите.
И така, да се върнем към протестите в САЩ, които избухнаха след убийството на Джордж Флойд. Когато радикализирани банди започнаха да плячкосват магазините, президентът Доналд Тръмп написа в Туитър следното:
„Тези БАНДИТИ позорят паметта на Джордж Флойд и аз няма да го допусна. Току що говорих с губернатора Тим Уолц и му казах, че армията е с него. При всяка трудност ще поемем контрол, но когато започне плячкосването, тогава ще почне и стрелбата“.
Скоро след публикуването на този статус, Туитър реши да го цензурира под предлог, че „величае насилие“. Тръмп отново го качи, статусът повторно бе цензуриран, след което съобщението бе пуснато на страницата на Белия Дом със следното допълнение: „Президентът не величае насилието. Той ясно го осъжда“… „Туитър е издател, а не платформа“.
Накрая Тръмп написа гневно съобщение в неговия типичен стил, с главни букви: „ОТМЯНА НА 230“.
Подигравайте се колкото искате на маниерите на американския президент, но той не е глупав. И неговите избиратели не са глупави – те разбират прекрасно какъв е проблемът. Позицията на Белия Дом може да се перифразира по следния начин: „Параграф 230 ви осигурява на вас, социалните мрежи, имунитет срещу съдебно преследване – при условие, че вашите мрежи са платформи. Но вие не се държите като платформи. Вие се държите като издатели. В такъв случай аз нямам друг избор, освен да ви отнема имунитета и да носите съдебна отговорност подобно на всички останали издатели“.
Ние може да спорим до безкрай дали Доналд Тръмп комуникира адекватно със своите избиратели или дали езиковият му изказ е приемлив. Какъвто е, такъв е – и независимо какъв е, Тръмп е демократично избран президент. Социалните мрежи не би следвало да се явяват като модератор между политиците и техните избиратели. Това е грубо посегателство срещу демокрацията. А хората в една държава са, най-общо казано, 50 на 50 консерватори спрямо либерали. Ако ти заглушаваш най-влиятелния говорител на едните или другите, отблъскваш 50% от хората.
До ден днешен Туитър не престава със спорната си тактика да филтрира статусите на Доналд Тръмп. Така например, на 23-ти юни, след като президентът пише, че „никога няма да има „автономна зона“ във Вашингтон, докато аз съм вашият президент и ако те се опитат, ще бъдат посрещнати със сериозна сила“, статусът е филтриран под предлог, че „нарушава политиката на компанията за оскърбително поведение, в частност, присъствието на заплаха за вреда спрямо идентифицируема група“.
Но Тръмп може да се чувства щастливец, защото социалните мрежи все още не са се осмелили да изгонят държавен глава. Други личности, известни или не, нямат този късмет. Преди броени дни Туитър реши изцяло да блокира от платформата си британската дясна колумнистка Кейти Хопкинс. Анализаторката е много популярна и преди нейното блокиране имаше над един милион последователи. Беше изгонен и авторът на интернет миймове Лоугън Куук, пишещ под псевдонима Carpe Donktum. Нарушението на твореца е, че за изготвянето на миймовете е използвал защитено от авторско право съдържание – в случая, клипчета на CNN. Куук, естествено, е привърженик на Тръмп.
Не е изненадващо, че на консерваторите започна да им писва от цензурата, а от възможността се възползват други, доскоро непознати социални мрежи. Една такава мрежа е Parler, която през този месец започна кампания „Twexit” – т.е. излизане от Туитър. Мрежата гарантира свободата на словото и зове всеки, който държи изказът му да не подлежи на модерация, да зареже Туитър час по-скоро. На 24-ти юни в англоезичната туитър-версия хешгагът „#twexit“ се превърна в един от най-популярните (т.е. трендови) за САЩ. Ярък показател, че за много хора чашата е преляла.
Така че реших и аз да си направя регистрация в Parler (@svetlyo), за да разгледам каква е обстановката там. И ето какви са ми впечатленията – безспорно една част от хората (може би даже немалка) са интернет аутсайдери, които така или иначе не биха оцелели дълго на страниците на Фейсбук и Туитър. Сред тях са привърженици на конспиративни теории (като тази за 5G мрежите), крайни религиозни фанатици и, естествено, расисти. Ще срещнете и много консервативни политици – самият Доналд Тръмп все още не си е направил акаунт, но неговият син Ерик Тръмп има. Но една сериозна част от новорегистрираните са просто такива, на които им е дошло до гуша от поголовната цензура в големите социални мрежи и от агресивното онлайн поведение на крайнолевите, което, за разлика от аналогичното поведение на крайнодесните, често пъти остава несанкционирано. Тези разумни консерватори се нуждаят от платформа, където могат да изказват мненията си, без да се страхуват, че ще бъдат гонени.
И все пак – идва ли краят на хегемонията на Фейсбук и Туитър? Надали. Колкото и хората да са отвратени от политиките на социалните мрежи, факт е, че Фейсбук и Туитър продължават да са монополисти и че повечето от познатите ни са вече там. В този ред на мисли, истински Twexit не се наблюдава – никой не би си закрил доброволно профила в Туитър или Фейсбук, докато все още е допускан на платформите, тъй като най-голямото му обществено покритие продължава да е там. Но това не бива да ни отказва да търсим и да изпробваме алтернативните мрежи, които ни се предлагат, защото може да се окаже, че предлагат добра услуга, от която все повече потребители ще се възползват. Единственото лошо нещо е, че за политически активните хора капсулацията в съответните им социални балони ще продължи с пълна сила, а щом вече няма място за леви и десни в рамките на една социална мрежа, изкуството на компромиса ще става все по-невъзможно и през следващите години.
