Интервю със зам. министъра на образованието Петър Николов пред Ярослава Прохазкова във в. “168 часа”.
Г-н Николов, какво спестиха авторските колективи на учебниците по история за 10-и клас от най-новата история на България?
Грешка е, че в оформилия се дебат се слагат под общ знаменател всичките предложени учебници. Погледнати в цялост, може да се каже, че авторските колективи са спазили изискванията на програмата и комунистическият период е отразен обективно. Само в някои от учебниците според различните сигнали на специалисти, които министерството получи, може да се каже, че съществуват проблеми, свързани най-вече с подценяването на репресивния и тоталитарен характер на комунистическия режим. Бих казал, че става въпрос за една тенденция, преднамерена или случайна, да се представи режимът от 1944 до 1989 г. като нещо нормално. Убеден съм обаче, че в диалога, който министерството осъществява с издателствата, тези неща ще се оправят.
Министър Красимир Вълчев каза, че в учебниците имало откровено провокативни текстове, какво видяхте?
Става въпрос най-вече за усещането в някои от текстовете, че
комунизмът едва ли не трябва да бъде оправдан поради спецификите на времето. Че става въпрос за едно подценяване на репресиите и политическото насилие, на убийствата и лагерите, на цензурата и действията на тайните служби. А също и за неглижиране на трите фактически фалита на комунистическата държава – на двете дългови кризи, в които страната влиза, и в крайна сметка на последния трети фалит, съвпаднал с рухването на режима.
Какви забележки направихте на издателствата и ще се съобразят ли те с тях?
Проведохме един по-общ разговор. Всичките ни бележки бяха насочени към това ясно да се подчертае, че става въпрос за недемократичен и тоталитарен режим, за диктатура. Не си позволихме да изразим резервите си към онези части от учебниците, посветени на периода след 1989 г., макар и там да срещнахме фрапиращи неща. Но това са теми, засягащи актуалната политика. Стъпихме обаче на разбирането, че периодът преди 1989 г. не може и не бива да бъде дискусионен, поне що се отнася до насилието, унищожаването на демокрацията, избиването на елита на нацията. Защо? Защото проблемът да имаме демокрация или да имаме диктатура е решен в политическия ни и обществен дебат още през 1990 г. Днес няма политическа партия или група, която да иска терор, забрана на партиите, цензура и пр. Каквито и да са разделенията между политическите сили – леви срещу десни, консервативни срещу либерални, каквито и дебати да има по икономически, геополитически и пр. въпроси, никой не казва: дайте да отменим демокрацията. Затова няма как оценката за комунистическия режим да бъде неутрална. Не можем да позволим следващото поколение българи да не знае през какви предизвикателства е минало обществото ни в не толкова далечното минало.
Миналата година също имаше дискусии около новата програма, тогава скочи БСП.
Да, това съвпадна с приемането на програмата, по която да бъдат разработени днешните учебници. БСП скочи, но в получилия се дебат не успя да защити тезите си, защото осъзна, че с позициите си се е върнала във времето отпреди Априлския си пленум и на практика защитава сталинизма. В крайна сметка левицата усети, че живеем в друга епоха и тезите ѝ са абсурдни. Говорителите на БСП видяха, че министерството не си позволява намеса във въпроси от актуалната политика, а просто иска историческата истина да възтържествува. И замълчаха.
Тогава имаше забележки, че в програмата съществуват понятия като Народен съд, репресивен апарат, Държавна сигурност.
Има ги, защото ги е имало в историческия момент, за който учебниците разказват. Идеята на учебника по история е да отразява историческите факти, а не да ги крие.
Как преподават периода в бившите социалистически държави?
В повечето страни от Централна и Източна Европа, особено в такива с консервативни управления като Унгария или Полша, има много по-голям консенсус в осъждането на комунизма. За съжаление, ние все още нямаме успешно завършило академично усилие да съберем всички историци, занимаващи се с конкретен период, и те да постигнат съгласие върху основния исторически разказ. Именно това прави задачата на администрацията при оценяването на учебника толкова трудна.
Вижте, в българската политика днес има поне три ясни вектора – ляв, либерален и патриотичен или консервативен, които предлагат понякога диаметрално противоположни парадигми за миналото. И всяка от тези парадигми има своите защитници в академичните кръгове, но те не водят същински научен дебат помежду си, а по-скоро три монолога. Ние имаме разпад на националния спомен не просто за епохата на комунизма, а и въобще за това каква е българската история.
Имаме конкуриращи се, дори антагонистични разкази и отговорността за това със сигурност е на политиците, със сигурност на медиите, но в най-голяма степен на представителите на академичната общност.
Вие как бихте преподавали периода?
Все по-трудно е да съсредоточиш вниманието на учениците или студентите единствено върху текста в учебника. Те трябва буквално да се потопят в епохата, ако щете, да посетят местата на памет за нея – потискащите монументи, чиято цел е да смачкат човека и да демонстрират мощта и безалтернативността на тоталитарната власт, панелните комплекси, предоставящи толкова идеализирания днес, а всъщност нисък стандарт на живот.
Би трябвало да се направи такова усилие и мисля, че голяма част от учителите вече са тръгнали по този път.
Защо смятате, че трябва да има един учебник по история?
Това не е позиция на министерството, а лично мое мнение. Министерството спазва нормативната уредба. Историята обаче не е математика, в която две плюс две прави четири, а хуманитарна, социална наука, в която всичко е въпрос на интерпретации. И това важи не само за съвременната, но и за модерната и за средновековната история. Именно по тази причина 90% от публичните скандали с текстове от учебниците в крайна сметка се оказват свързани с учебниците по история. Защо? Защото това, което се преподава, пряко засяга тези струни на душата на едно дете, които му дават идентичност, правят го българин, правят го европеец, правят го гражданин, обясняват му какъв е и защо е. По тази причина при очевидната невъзможност засега на българското общество и на българската научна общност да произведе единен убедителен и консенсусен разказ, при невъзможността да се направят авторски колективи, които да включват преподаватели и учени с различна политическа окраска, които взаимно да се балансират, според мен трябва да се повдигне дебатът дали да не се направи просто един учебник с посредничеството на министерството и усилията на цялата научна общност.
Сега говорим за паметта за комунизма, но вие добре знаете колко пъти един или друг текст особено за османския период е водил до ожесточени дискусии. Защото точно както има учени, които се опитват да банализират комунизма и някак да заметат терора и репресиите под килима, така има и либерални изследователи, които се опитват да представят Османската империя като някакъв мултикултурен рай, пропускайки отново насилието, а също и факта, че ставайки част от нея, България за пет века е попаднала в една деспотична, варварска и изостанала азиатска империя, откъснала ни от европейската цивилизация и нанесла ни рани, които все още не са напълно излекувани. За мен със сигурност трябва за всеки един от трите периода в българската история – средновековната, модерната и съвременната, да започне публичен академичен дебат. Създаването на добър учебник по история е добър повод за неговото стартиране.
Какъв според вас е креативният учител?
Това е учителят, който успява да провокира учениците. Практически в продължение на хилядолетия в обучението на следващото поколение най-важно е било знанието на факти. Днес, когато всички сме на един клик разстояние от всяка информация, когато децата в клас могат да проверят всичко в телефоните си, това, което трябва да направи учителят, е да се научи да ги провокира да мислят, да правят анализ, да извлекат изводи, да имат критичен поглед към всичко, което се научава.
