fbpx

Учредителното събрание и консервативната визия

Време за четене: 21 мин.

С Освобождението на Княжество България в резултат на Руско-турската освободителна война (1877 – 1878г.) и последвалите Санстефански и Берлински мирни договори приключва един етап от борбата за осъществяване на българския национален идеал – освобождение и обединение в една държава на всички територии, населени с българи. От особено значение е изграждането на свободната българска държава, която в недалечно бъдеще да бъде в състояние да извоюва свободата и на останалите под чужда власт изконни български територии в северна и централна Добруджа, Поморавието, Тракия и Македония. За тази цел е от жизненоважно значение устройството на младата държава да отговоря на достигнатото ниво на развитие и традициите на българския народ, така че да се осигури нейното възходящо развитие и успешното изпълнение на стоящите пред нея задачи.

Настоящата статия изследва консервативната визия относно формата на държавно управление, разбирана като конституционен модел на хоризонталното разделение на властите в институционален и функционален аспект на национално ниво и основаваща се на система от критерии, сред които водещо място заемат статусът, конституирането, функциите и правомощията на висшите държавни органи, както и типичният и предписан от конституцията начин, по който те си взаимодействат за реализиране на публичната власт. В институционален план формата на държавно управление зависи от типа на висшите държавни органи, на които са предоставени правомощия в различните власти. Функционалният аспект на формата на държавно управление касае конституционната динамика на сътрудничество, конкуренция и контрол между тях. Следователно формата на държавно управление представлява конституционен модел за изграждане на системата от вето потенциали на национално ниво.[1]

С оглед на предмета на статията в нея няма да бъде разгледан въпросът за въвеждането на изборен ценз, който също е част от политическата платформа на консерваторите през 1879г. Проследява се провелият се в Учредителното събрание, изработило Търновската конституция, сблъсък между визиите за формата на държавно управление между консервативния и либералния вектор в българския политически живот, които се оформят окончателно именно в контекста на този сблъсък, завършил с успех за либералите. В заключителната част авторът предлага своите заключения относно същността на консервативната визия за формата на държавно управление и последиците от налагането на алтернативната й либерална визия.


Съгласно чл. 4 от Берлинския диктат изработването на основния закон на Българското Княжество е възложено на едно събрание на български първенци, свикано в Търново. Учредителното събрание е в състав 229 представители, от които 117 души депутати по право (лица, заемащи административни длъжности, и представители на отделните вероизповедания), 88 – избрани, и 24 – назначени от руския императорски комисар в България княз Александър Дондуков-Корсаков. То е тържествено открито на 10 февруари 1879г., но началото на дейността му е поставена под съмнение от т.нар. общонароден въпрос – съдбата на останалите под чужда власт българи. [2]

Общонародният въпрос разделя депутатите от Учредителното събрание. Оформят се две основни становища. „Умерените“, начело с д-р Константин Стоилов, Григор Начович, Тодор Икономов, Марко Балабанов и др., които впоследствие стават ръководители и основни дейци на Консервативната партия, признават важността на повдигнатите проблеми, но настояват събранието да изпълни своята основна функция, т.е. да обсъди и приеме Конституцията, правилно преценявайки, че единствено една силна и добре уредена държава ще разполага с възможността да постигне националното обединение. Затова те предлагат до Великите сили да се изпрати един меморандум, с който да се протестира срещу разпокъсването на България.

„Крайните“, начело с Петко Каравелов, Драган Цанков, Петко Рачов Славейков, Стефан Стамболов и др. – бъдещите водачи на Либералната партия, са за прилагането на по-радикални мерки. Те настояват да се отложи работата на Учредителното събрание, докато се реши общонародният въпрос. Някои от тях дори препоръчват Княжеството и Източна Румелия да се откажат от придобитата свобода и да се върнат под турска власт, наравно с Македония и Одринска Тракия и в положението, предвидено в Цариградската конференция от 1876г.[3]

След победата на линията на „умерените“ по общонародния въпрос започва същинската дейност на Учредителното събрание по изработването и приемането на Конституция на Българското Княжество. Именно тогава се оформят двете основни визии за формата на неговото държавно управление – консервативната и либералната – и се разиграва сблъсъкът между тях.
При създаването на Търновската конституция изборът република или монархия не стои, тъй като е предрешен от Берлинския диктат в полза на последната.

Той обаче не изчерпва темата относно формата на държавното управление и скоро въпросите за структурата на парламента, за необходимостта от наличието на Държавен съвет и свързаният с тях въпрос кой орган е компетентен да осъществява контрол за конституционосъобразност се превръщат в разграничителна линия между оформящите се в страната основни идейно-политически течения – консерватори и либерали.
В чл. 141 от руския проект за Органически устав на Българското Княжество е било предвидено създаването на Държавен съвет, който съгласно чл. 148 от Проектоустава е трябвало да има следните правомощия:

  1. да представя мнения по всички въпроси, които му предлага правителството;
  2. да обсъжда предварително всички законопроекти, подлежащи на внасяне в Народното събрание;
  3. да разглежда като последна инстанция решенията на губернските управителни съдилища при наличието на тъжби от частни лица срещу хазната или от хазната срещу частни лица;
  4. да разрешава като последна инстанция препирните за подсъдност между всички правителствени места и длъжностни лица;
  5. да предава на съд лица от съдебното ведомство;
  6. да разглежда като последна инстанция дела и тъжби по отстъпване на частен имот за държавни или обществени нужди;
  7. да разрешава сключването на държавни заеми и извънредни разноски в случай на невъзможност да се свика Народното събрание;
  8. да утвърждава разноски от общата сума на кредитите, предвидени в бюджета за извънредни разноски;
  9. да разрешава заеми за губерниите, окръзите, околиите и градовете;
  10. да разглежда дела за отстъпване на недвижими имоти, които принадлежат на губерниите, окръзите, околиите и градовете, да разрешава или забранява такива отстъпвания;
  11. да опрощава недосъбрани данъци, чието събиране се признае за невъзможно;
  12. да преглежда сметките на Върховната Сметна Палата, която по искане на Държавния Съвет е длъжна да му предоставя подробни изложения за изпълнението на бюджета;
  13. да представя на Княза случаите, в които се нарушава Органическия Устав.[4]

Анализът на правомощията на предвидения в руския проект Държавен съвет показва, че му е представена широка компетентност в сферата и на трите власти. Целта е била с помощта на този орган да се осигури една силна роля на монарха в осъществяването на управлението на Княжеството, с оглед на обстоятелството, че според чл. 142 и 143 от проекта в състава му следвало да се включват лица, назначени от държавния глава, и в съответствие с цялостния преобладаващо консервативен дух на руския проект. Интерес представляват предвидените в т. 2 и 13 на чл. 148 функции по предварително обсъждане на всички законопроекти и докладване пред княза за нарушенията на Органическия устав, като по този начин е предвидена гаранция за опазването на основния закон и на разделението между учредителна и учредени власти.

С цел да бъде улеснена работата на събранието и подпомогната политическата опитност и знания на известна част от народното представителство, по предложение на Константин Стоилов се избира комисия, която да състави „точно понятие за главните мисли” на Проектоустава, като наред с това „ги освети с науката и опита от живота”. [5] Въпреки възраженията на Драган Цанков, че „за един народ тоя закон е най-добър, който е за него и който той одобри”, поради което законите „трябва да се разглеждат от народните представители, а не от учени комисии”, [6] предложението на Стоилов е прието, като за членове на 15-членната комисия са избрани Константин Стоилов, Марко Балабанов, Негово Преосвещенство Митрополит Климент Браницки (Васил Друмев), Илия Цанов, Григор Начович, Димитър Греков, Негово Преосвещенство Митрополит Симеон Преславски, Драган Цанков, Христо Стоянов, Андрей Стоянов, Петко Горбанов, Никола Даскалов, д-р Георги Вълкович и Константин Помянов.[7]

В така създадената комисия превес имат представителите на зараждащата се Консервативна партия, което е обяснимо с оглед на обстоятелството, че те произхождат от обществените слоеве с по-широко и системно образование, което някои от тях са придобили и в реномирани чуждестранни университети.

Затова не буди изненада и фактът, че Рапортът на комисията, след като изяснява четирите основни начала, на които се основава всяка модерна за времето си демократична конституция – на свободата, на равенството пред закона, на самоопределението и на обезпечението (сигурността),[8] заключава, че:

„във всяка една политическа организация трябва да се избягват крайностите; че преходът от робството към самоуправлението трябва да бъде постепенен; че, като във времето на турското владичество българите не са имали никакви политически правдини, ползването от политически права изисква не само една дадена степен на умствено развитие, но и рядки нравствени качества; че самоограничението, почитанието към властта и нейните представители са неизбежни условия на едно свободно управление; […] че е неизбежно нужно щото в нашата Конституция да вее един дух на разумен консерватизъм и нашето Правителство да бъде силно и крепко.“ [9]

Конкретно приложение в областта на формата на държавното управление и на разделението на властите изложените консервативни принципи намират в частта на Рапорта на комисията, засягащ предложения в Проектоустава Държавен съвет и камарата на народното представителство. Досежно Държавния съвет, комисията намира възложените му с чл. 148 от Проектоустава правомощия за много важни, особено с оглед на нуждата от изработване на нови закони във всеки отрасъл на управлението в първите години след Освобождението.

Същевременно обаче, вземайки предвид още в първите години на самостоятелното ни политическо развитие да бъдат осигурени способни кадри за целия апарат на държавната машина, комисията изразява препоръка правомощията на Държавния съвет да бъдат разпределени между предложената от нея горна законодателна камара (сенат) и отделните министерства. [10]

По отношение на народното представителство комисията препоръчва възприемането на двукамарна структура – Народно събрание и Сенат, мотивирайки се със следните съображения: „Комисията счита сената за едно законодателно тяло необходимо, нужно за опазване равновесието между двете противоположни законодателни власти, между Княза и Народното събрание. Той, като консервативно тяло, служи за сдържане и прекратяване на увлеченията на Народното събрание, които Князът не може да регулира от висотите на положението си. Той има за задача да смалява и смекчава спречкванията и сблъскванията, които по въпроса на законите биха могли да стават между Княза и Народното събрание. Сенатът тълкува Конституцията и наблюдава нейното изпълнение; съди министрите. Нему е възложено да преглежда и претърсва още веднъж въпросите, които излизат одобрени от Народното събрание.” [11]

По този начин предложението за въвеждането на Сенат се мотивира с два основни аргумента. От една страна, цели се разделението на законодателната власт между двете камари на народното представителство, посредством което да се обуздаят възможните увлечения на долната камара, типични за един новоосвободен и без изградени политически традиции народ, и да се постигне балансирано управление чрез смекчаване на противоречията между нея и Короната. От друга страна, посредством предложените функции на Сената „да претърсва още веднъж законите, които излизат одобрени от Народното събрание”, „да тълкува Конституцията, да наблюдава за нейното изпълнение” се възприема предвидената в руския Проектоустав функция на Държавния съвет за осъществяване на контрол за конституционност. [12]

За точното и своевременно изпълнение на така очертаните задачи комисията предлага сенатът да се състои от 20 до 25 души, от които 10-15 назначавани от княза пожизнено, трима, избрани от средата на висшето духовенство, между които председателстващият, един измежду висшето духовенство на мохамеданите. За останалите шестима сенатори поради оформилите се сред членовете на комисията две становища тя излиза с предложение или те да се вземат от средата на висшите съдии и преподаватели във висшите учебни заведения и дружества, или да се избират от народа. Предвид консервативния характер на предлаганата конституция комисията счита, че сенаторите не трябва да бъдат по-млади от 40 години, да бъдат напълно независими в действията си и да получават заплати. Що се отнася до избираемите като временно (за разлика от пожизнено назначените) участващи в състава на Сената, тя е на мнение да получават само дневни. [13]

Изложените от комисията възгледи за необходимостта от постепенен преход към самоуправлението и от поставянето на управлението на държавата на консервативни начала не импонират на настроенията на либералното мнозинство в Учредителното събрание. Рапортът е атакуван в Учредителното събрание от двамата главни водачи на това мнозинство: от страна на Петко Каравелов заради липса в него на изложение на принципите, на които трябва да се основава Конституцията (за Каравелов изведените четири начала не са принципи), за липсата на тезиси и мотиви; от страна на Петко Славейков – заради недоверието в зрелостта на българския народ за свободно самоуправление и за изразеното в Рапорта намерение „свободата да ни се дава като комка – малко по малко, защото ни бил слаб стомахът”.

Преминал изцяло под диктовката на либералите, дебатът приключва с приемане на предложението на Петко Каравелов Рапортът да бъде отхвърлен, като се забележи, че комисията не е оправдала доверието на Събранието, положението на Събранието да се счита statu quo ante commissionem и да се пристъпи към разглеждане на Проектоустава глава по глава. [14]

Не по-успешно за консерваторите преминават и дебатите по отделните текстове на Проектоустава, когато се обсъждат предложенията за създаване на Сенат и на Държавен съвет. Първият сблъсък с важни политически последици за новия държавен живот става на 27 март 1879г., когато се внася подписаното от 13 души предложение чл. 78 да се измени в смисъл народното представителство на Княжеството да се състои от Народно събрание и Сенат. Изразител и защитник на това предложение става Тодор Икономов. В своята дълга и аргументирана реч Икономов изразява трите аргумента, които професор Стефан Баламезов определя като класически в държавно правната теория при защита на двукамарната система, [15] а именно: на първо място, народните желания и интереси са нещо общо и неопределено, поради което може да се стигне до разногласие и Народното събрание да приеме решения, които „не са вече чист народен интерес“; на второ място, законите трябва да бъдат здраво обмислени и всестранно разгледани, но доколкото Народното събрание се избира при известни настроения в обществото, дотолкова то ще бъде склонно да удовлетворява „повечето таквизи искания, нужди и интереси, които имат временно значение“, и на трето място, втората камара може да играе ролята на посредник между двата основни политически фактора, каквито са народът и князът, за да се предотвратят конфликтите между тях, особено като се има предвид склонността на новоосвободената нация да се увлича по всяка „нова идея“, откъдето може да се очаква, че „таквози Народно събрание не ще остане вън от увлеченията, далеко от прибързаните и едностранчиви решения“. [16]

Както се отбелязва в правната литература, изложената аргументация в крайна сметка се основава върху определено разбиране за принципа за разделението на властите и произтичащата от него теза за необходимостта от взаимен контрол и равновесие между двете камари на парламента. [17]

Основната реч по темата от страна на либералите е изнесена от Петко Славейков, който защитава тезата, че ако се цели силно правителство, то трябва да се намира в непосредствена връзка с Народното събрание и да носи отговорност пред него. Средство за решаване на конфликти между висшите държавни институции пък е правомощието на княза да разтуря законодателната камара в случай на проявено упорство от страна на последната. Поради това наличието на посредник между министрите и народното представителство било в лицето на сенат или на държавен съвет, е излишно и вредно. Изпълнено с цветущи изрази като сенати-менати, дембел-ханета (Държавен съвет), станция за криви дървета и др., тя бързо се възприема от мнозинството в Учредителното събрание, което отхвърля както предложението за създаване на сенат, така и това за Държавен съвет и Марин Дриновото за учредяване на Постоянен народен съвет. [18]

С отхвърлянето на предложенията за създаване на Държавен съвет и за възприемане на двукамарна структура на народното представителство отпада и идеята за въвеждане на орган, различен от Народното събрание, който да следи за спазването на Конституцията. Съгласно чл. 49 от Търновската конституция

„само Народното събрание има право да решава опазени ли са всичките, показани в тая Конституция, условия при издаването на някой закон”.

Това решение е в унисон с преобладаващото по онова време в Европа недоверие към поверяването на контрола за конституционност на друга власт, разглеждано като несъвместимо с принципа на народовластието, олицетворявано от суверенния парламент. [19]

Подходът законодателната власт сама да контролира конституционността на приеманите от нея закони основателно е критикуван още от Александър Хамилтън с аргумента, че „това би означавало да се предположи, че Конституцията дава право на народните представители да подменят волята на своите избиратели със собствената си воля”. [20]

Той се показва като неефективен и в български условия, за което свидетелства фактът, че до 1944г. има едва-два случая, когато българският парламент е отменил закони като потивоконституционни. При това, както се отбелязва в посветената на темата литература, това е „свързано с остра политическа борба – една легислатура решава да съди министри от предходни правителства, следващата легислатура (с новото си политическо мнозинство) е отменяла съответния закон”. [21]

За разлика от законодателя, правната мисъл в периода на Третото българско царство често се е връщала към идеите за контрол за конституционосъобразност, различен от упражнявания от Народното събрание. Разглеждайки проекта на Органически устав на Княжество България, професор Любомир Владикин изразява съжаление за отхвърлянето на предложението за създаване на Държавен съвет. [22]

Най-изтъкнатите български конституционалисти през първата половина на ХХ век – Стефан Киров и Стефан Баламезов – търсят да изтълкуват чл. 49 от Търновската конституция в духа на изискванията за върховенство на Конституцията сред изворите на правото, за да се открие път за съдебен контрол за конституционност.

Според тях чл. 49 има предвид формалните условия за конституционност на законите. Изключителната компетентност на Народното събрание по чл. 49 се отнася само до тези условия, само то решава спазени ли са предвидените в Конституцията условия „при издаването” на закона. Именно тази компетентност не може да бъде засягана от съдилищата. По друг начин се поставя обаче въпросът за материалната конституционност на законите – в това отношение не съществува забрана за съдебен контрол за конституционност на конкретни дела. Тук е видно влиянието на американския контрол за конституционност, изхождащ от аналогични теоретични предпоставки (липса на изрична овластяваща разпоредба в Конституцията и обосноваване на контрола за конституционност с присъщата функция на съдебната власт да тълкува законите и при противоречие между тях да прилага акта с по-висша юридическа сила). На сходно становище са и Петър Джидров, Йосиф Фаденхехт, Венелин Ганев, Петко Стайнов и др. [23]


Консервативната визия за формата на държавно управление е изложена в „Рапорта върху основните начала на Конституцията на Българското княжество“, [24] представен пред Учредителното събрание на 18 март 1879г. и определен от професор Любомир Владикин като „най-високата точка на българската държавноправна мисъл по онова време“. [25] Макар този акт да е отхвърлен от либералното мнозинство в Събранието, „четириъгълният камък“, който се поставя в основата на сградата на конституцията, има решаващо значение при създаването и в опитите и действията за пълноценно прилагане на първия български основен закон. [26] Докладът на 15-членната комисия извежда като основни начала на Конституцията свободата, равенството пред закона, началото на самоопределението (самоуправление) и обезпечението (сигурността). [27]

Рапортът взема отношение и предлага решения по важни въпроси относно формата на държавно управление на новоосвободената българска държава и свързаните с него отношения и баланс между разделените власти.

В него консерваторите залагат на такъв тип разделение на властите, който да предотврати неограниченото прилагане на принципа на народния суверенитет, доказало както в миналото (по времето на Френската революция), така и в през ХХ век (по време на болшевишките революции в Русия и Китай и при установяването на техни марионетни режими в целия свят, както и в националсоциалистическа Германия), че може да доведе до изграждането на тоталитарни режими, много по-страшни от монархическия абсолютизъм, срещу когото се бори.

За тази цел консерваторите предлагат силна изпълнителна власт в лицето на княза и правителството, както и вътрешно разделение в рамките на законодателната власт с въвеждането на горна камара (Сенат), която с начина на конституирането и правомощията си да балансира популистките тежнения на долната камара и да допринася за изработването на по-качествени и отговарящи на на обществения интерес закони.

След претърпяното поражение по темата за въвеждането на Сенат консерваторите правят опит да възкресят идеята за Държавен съвет, който да изпълнява сходни функции и да посредничи между княза и Народното събрание в случай на конфликт между законодателната и изпълнителната власт.

Прави впечатление, че както в предложението за Сенат, така и в това за Държавен съвет, е заложена идеята за тълкуване на Конституцията и за осъществяване на контрол относно конституционосъобразността на законите от специално създаден за целта орган – концепция, която е изпреварила времето си и която започва да се въвежда в Европа едва след Първата световна война под влияние на идеите на големия австрийски юрист Ханс Келзен, но приложението ѝ става масово едва след Втората световна война, а в България – чак с Конституцията от 12 юли 1991г.

Сблъсъкът на двете визии относно формата на държавно управление в Учредителното събрание завършва с победа на либералната. Решаващ за този успех се оказват не рационалните аргументи, а популизмът на либералите, апелиращи към емоциите на мнозинството от представителите в събранието, за които каквото и да било ограничаване на свободата след петвековното чуждо иго изглежда недопустимо. Липсата на изборен ценз, на Сенат и Държавен съвет, силните правомощия на на еднокамарния парламент правят Търновската конституция по думите на професор Любомир Владикин „най-демократичната конституция на света по време на нейното създаване”. [28] Отделен е въпросът доколко това е подходящо за държава и народ, току-що освободени от петвековно робство. Последващото историческо развитие дава отговора.

След приемането си Търновската конституция е подложена на често нарушаване от страна било на правителството, било на парламентарното мнозинство или на държавния глава, като най-ярките (но далеч не единствени) примери в тази насока са гласуваните от либералното мнозинство във Второто Обикновено народно събрание „законодателни пълномощия“ на кабинета на Петко Каравелов, суспендирането на Конституцията и режима на пълномощията на княз Александър I Български, преврата срещу него и последвалата го диктатура на Стефан Стамболов, личният режим на княз (а след 1908г. и цар) Фердинанд, диктаторското управление на Александър Стамболийски, свалено също с преврат, деветнадесетомайският режим, управляващ с наредби-закони в условията на разпуснат парламент, без да са налице конституционните предпоставки за това, и последвалият личен режим на цар Борис III.

Всичко това оправдава наблюдението, че „в определен смисъл историята на Търновската конституция не е нищо друго освен история на нейното потъпкване”,

[29] като показателен в това отношение е фактът, че от всичките двадесет и пет Обикновени народни събрания, които са съществували при действието на Търновската конституция, само пет са завършили нормално четиригодишния си мандат. [30]

Факторите за това са многобройни и често дискутирани: политическата незрялост на българското общество след петвековно чуждо робство; недостатъчните или несъвършени гаранции за спазването на разпоредбите на конституцията, вкл. и недостатъчно прецизно уреден баланс между отделните власти; прекомерната ожесточеност и острастеност на политическите борби; обстоятелството, че партиите в България често не се оказват на висотата на гласуваното им доверие. Сякаш се сбъдва мрачната прогноза, съдържаща се в Рапорта на комисията върху основните начала на Конституцията за Българското Княжество, че „първите години на нашия свободен политически живот [са] твърде опасни, защото неприготвеният преход от бившето деморализиращо робство в един самостоятелен живот възможно е да развие у нас и елементи противни на всеки порядък и на истинска свобода“. [31]

Днес, близо тридесет години след приемането на действащата Конституция, отново се говори за приемането на нов основен закон. В дебатите около него въпросите относно формата на държавно управление неизбежно ще заемат централно място. Важно е този път да бъдат отчетени както поуките на историята, така и мъдростта на предците.

Тази на консервативните бащи учредители е там, заключена между страниците на Рапорта на комисията върху основните начала на Конституцията, и чака да я потърсим.

БИБЛИОГРАФИЯ:

[1] Танчев, Е., Белов, М., Сравнително конституционно право, С.: Сиби, стр. 298.
[2] Българска академия на науките, История на България, т. VII Възстановяване и утвърждаване на българската държава. Национално-освободителни борби /1878 – 1903/, С.: Издателство на БАН, 1991 г., стр. 59-64.
[3] Трифонов, Ст., История на България 1878 – 1944, С.: Булвест 2000, стр. 20.
[4] Цит. по Методиев, В., Стоянов, Л., Българските конституции и конституционни проекти, С.: Издателска къща „Петър Берон“, 2003 г., стр. 121-122.
[5] Протоколите на Учредителното Българско Народно Събрание в Търново, Пловдив, София, Русчук: Хр. Г. Данов, 1879 г., стр. 128.
[6] Пак там, стр. 131-132.
[7] Пак там, стр. 132, 140.
[8] Алманах на българската конституция: По случай създаване Третото българско царство, Пловдив: Петър Г. Бакалов, 1911 г., стр. 170-172.
[9] Пак там, стр. 173.
[10] Пак там, стр. 178.
[11] Пак там, стр. 182-183
[12] Неновски, Н., Търновската конституция и контролът за конституционност, Правна мисъл, бр. 3/1999 г., стр. 6.
[13] Алманах на българската конституция, стр. 183; Манолова, М., Създаване на Търновската конституция, второ издание, С.: Сиби, 2014 г., стр. 154.
[14] Протоколите на Учредителното Българско Народно Събрание в Търново, стр. 162-164.
[15] Баламезов, Ст., Конституционно право, част първа, С.: Софи-Р, 1993 г., стр. 72; Манолова, Създаване на Търновската конституция, стр. 155.
[16] Протоколите на Учредителното Българско Народно Събрание в Търново, стр. 253-255.
[17] Близнашки, цит. съч., стр. 156.
[18] Протоколите на Учредителното Българско Народно Събрание в Търново, стр. 256-269; Манолова, Създаване на Търновската конституция, стр. 163-175.
[19] Карагьозова-Финкова, Американският и европейският модел на съдебен контрол за конституционност. Възникване и развитие, С.: Албо, 1994 г., стр. 112.
[20] Медисън Дж., Хамилтън А., Джей. Дж., Федералистът (Записките на Федералиста), С.: Университетско Издателство „Св. Климент Охридски“, 1997 г., стр. 351. В подобна насока е и мисълта на Монтескьо: „Всеки, който притежава власт, е склонен да злоупотребява с нея, докато не се създаде друга, която да осуетява тази склонност”.
[21] Неновски, Н., Идеи за конституционен съдебен контрол в България, Съвременно право, бр. 4/1997 г., стр. 16.
[22] „България щеше да има особен орган-пазител на основния закон, ако Търновското учредително събрание не бе отхвърлило руския проект за Държавен съвет. Изброявайки функциите на Държавния съвет, проектоконституцията го задължаваше да съобщава на държавния глава за случаите, в които се нарушава конституцията. Това значи, че в съвета ще бъде разисквано върху противоконституционния акт (което не може да не упражни нравствено въздействие върху съответния орган-нарушител и върху общественото мнение) и че държавният глава, официално сезиран, ще има повече основание и повече нравствени сили да откаже да санкционира противоконституционния проект, да откаже да подпише поднесения му закон-наредба или да заплаши с уволнение министъра, по чието ведомство се вършат противоконституционни работи.” (Владикин, Л., Организация на демократичната държава, С.: Изи Уъркс, 2014 г., стр. 146).
[23] Вж. Стайнов, П., Компетентност и народовластие. Политически изучавания върху кризата на парламентаризма и демокрацията, С.: „Изток-Запад“, 2015 г., стр. 110; Неновски, Н., Търновската конституция и контролът за конституционност, стр. 6-7. В съдебната практика обаче се налага друго разбиране: съдилищата по силата на чл. 49 от Търновската конституция нямат право на контрол върху законите.
[24] Рапорт на комисията върху основните начала на Конституцията на Българското Княжество, цит. по Алманах на българската конституция, стр. 170 и сл.
[25] Владикин, Л., История на Търновската конституция, С.: Народна култура, 1994 г., стр. 110. Високо мнение за Рапорта изказва и бъдещият академик Петко Стайнов: „Като чете човек сега сдържаната и сбита реч на Т. Икономов, чието име у нас е свързано с идеята за сената, като чете рапорта на комисията, натоварена от Учредиителното Събрание да проучи проекта за конституция, намира такива ценни държавнически мисли, че се чуди, как е било възможно цяло едно събрание да се увлече по приказки, които, сравнени с онова, което става и сега у някои недорасли наши политикани, ни говорят само за вечната демагогия, на която сякаш е осъден да робува нашия народ. Защото, макар и недостатъчно аргументирани и често дори криво поставяни и неправилно копирани от чужбина, идеите на „консерваторите“, и в частност на Т. Икономов, са стояли много по-високо от инак хумористичната, но малко „топтанджийска“ реч на Дядо Славейков, която, по някакво недоразумение, и до сега се привежда от някои сериозни автори, като образец за държавническо разбиране и красноречие“. Вж. Стайнов, цит.съч., стр. 100.
[26] Киселова, Н., Основни начала на Юлската конституция – В: Киров, Пл. (съст.) Сборник конституционни изследвания, 2010 – 2011 г. Двадесет години от приемането на първата българска конституция – конституционен консенсус и конституционни конфликти, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2014 г., стр. 39.
[27] Алманах на българската конституция, стр. 170-172.
[28] Вж. Владикин, История на Търновската конституция, стр. 150-151.
[29] Близнашки, цит. съч., стр. 115.
[30] Спасов, Б., За парламентаризма. – В: Юридически свят, бр. 1/2002 г., стр. 22.
[31] Алманах на българската конституция, стр. 173.

Споделете чрез

Предишен

Следващ