В Украйна се случва революция, а не мач между русофили и русофоби

Това, което се случва в Украйна е революция. Нищо по-различно от това, което се е случило във Франция преди двеста години, в Русия преди сто и в арабския свят преди пет. От тези революции се отличава само ”нежната” от 1989 година, която премина без кръвопролития и гилотини. Това обаче е само изключение, което потвърждава правилото.

От България украинската революция се вижда като мач между „Левски” и ЦСКА. Русофобите викат за „Левски”, а русофилите за ЦСКА. Само, че нещата са далеч по-сложни. Една от основните характеристики на революциите е, че при тях времето върви много по-бързо от обикновено. Някой вече спомня ли си за Янукович? Сякаш от свалянето и бягството му в Русия са минали години. А минаха само няколко месеца. Всъщност ако има персонален виновник за случващото се в Украйна днес, той се нарича Виктор Янукович. Защото революцията винаги идва заедно с икономическия фалит на една страна. В годините на своето управление Янукович доведе страната си до икономическа катастрофа и практически финансов фалит. Няма „велика сила”, която да предизвика по изкуствен път революция в друга страна. Това може да направи само едно свръхцентрализирано, свръхстрахливо и свръхнекадърно управление. Такова беше управлението на Янукович и неговият край съвсем логично дойде след масови безредици. Такива са били и управленията на Луи XVI във Франция и на Николай II в Русия. Идеологиите и политическите опаковки, които развяват революционните знамена идват чак след фалита.

Днес ние виждаме втората фаза на революцията. За разлика от първата, която е романтична и вдъхновяваща за множество хора, втората фаза е кървава. Тогава събитията попадат в ръцете на най-агресивната обществена утайка, която вижда в бурните събития единствения си шанс за реализация. Преди двеста години лице на тази утайка са станали якобинците, а преди сто болшевиките. Утайката не е нито народа, нито групата с най-голямо влияние в обществото. Това са най-безцеремонните и примитивни типове, които са готови на всичко, за да могат да се трансформират от утайка в каймак на обществото. Поради неестествеността на този процес трансформацията е болезнена и е съпътствана от тежки обществени сътресения. Срещу утайката винаги се изправя също толкова малка, но също толкова агресивна група, която действа главно от ирационални позиции. Тя цели да отмъсти за революцията. В Украйна тези хора са руските сепаратисти. По вид и характер те не се отличават от украинските ултраси и футболните фенове, които се превърнаха в основен кинжал на революцията.

Сега ни предстои да видим третата и четвъртата фаза на революцията. В третата фаза революцията ще изяде децата си и всички, които първи развяха знамената й в най-добрия случай ще потънат в забрава. Тези, които днес организират гилотините ще бъдат гилотинирани, а онези, които се опитват да направят контрареволюция или ще победят или ще умрат. Звучи тежко, но в революцията няма по-меки изрази.

Четвъртата фаза ще започне и ще свърши с намирането на онзи, който да събере властта от улицата, да я вземе в ръцете си и отново да я централизира. Във Франция този човек се нарича Наполеон Бонапарт, а в Русия Йосиф Сталин. Този тип хора обикновено връщат нещата в изходната им точка – при централизацията, ограничената свобода и железния ред. Обществата, които стават жертви на революции, често приемат подобни хора с отворени обятия. Това е така, защото революциите оставят след себе си усещане за непреодолим хаос, анархия, несигурност и крайна бедност. Само до няколко месеца украинското общество ще започне да търси своята „твърда ръка”, която да консолидира нацията и да наложи ред по улиците, градовете и регионите.

Това, което ще се роди от украинската революция ще бъде нова нация. Обикновено резултатът от революциите е тежка рана, която изгражда истинска национална идентичност. Защото нациите се раждат през общите рани. Така се е случило и във Франция и в Русия. От френската революция се е родил френския национализъм, а от болшевишката съветската нация.

Къде трябва да стои България в тази ситуация? Във всеки случай тя не бива да се опитва да се държи като „велика сила”, защото не е такава. Всяко действие на българските управляващи трябва да бъде свързано с директния интерес на българските граждани. Разговорът за общочовешките ценности е неадекватен в революционна ситуация. Днес България е член на Европейския съюз и НАТО и нейните шансове са свързани с тези два съюза. Ако НАТО и ЕС спечелят, ще спечели и България, ако те загубят ще загубим и ние. Така стоят нещата, независимо от това, коя от страните в украинската революция ни е по-симпатична. Крайно време е българското общество да насочи ценностния си разговор навътре към себе си, а прагматичния навън. Това, което трябва да търсим от външната си политика може да бъде само ползи за вътрешната. В случая с Украйна, България трябва ясно да прецени и минимизира икономическите щети, които може да понесе и в същото време да помогне на ЕС и НАТО, доколкото може, да излязат по-сини от кризата.

Ще бъда откровен – не мисля, че моралът на Юшченко и Тимошенко се различава силно от морала на Янукович. Българската външна политика не бива да си позволява нито сантименти, нито фобии. Истината е, че през 2004 година украинското общество имаше шанс да осъществи своята „нежна революция”. Този шанс дойде след „оранжевата революция” и беше пропилян именно от старите опозиционни лидери, които вместо да извършат смели реформи се овъртолиха в далавери и корупция. Западът ги харесваше, защото те го играеха либерали, но истината е, че Юшченко и Тимошенко се оказаха тежък провал. Затова днес страната им е на прага на разпада и гражданската война. Съвсем друго нещо се случи в Грузия, където след безкръвната „революция на розите” Михаил Саакашвили успя да положи страната си на нов път, да осъществи бързи реформи и да направи така, че дори политическите му опоненти да бъдат принудени да продължат водената от него политика. Затова днес в Грузия няма революция, а перспективи за по-добър живот. Да, Саакашвили беше обвиняван в авторитаризъм и грубост, но след края на неговото управление то може да бъде наречено повече от успешно. За разлика от управлението на лустросаните либерали Юшченко и Тимошенко. Историята в Украйна е поучителна за България. Защото по правило, единственият заместител на смелите и навременни реформи е революцията. Тя идва рано или късно, когато една страна се управлява достатъчно дълго от свръхцентрализирано, свръхстрахливо и свръхнекадърно управление.

Споделете:
Тома Биков
Тома Биков

Тома Биков e български политик, роден на 10 октомври 1980 г. в Бургас. Завършва актьорство за драматичен театър в ЮЗУ „Неофит Рилски“ – Благоевград. Магистър по политология от СУ „Св. Климент Охридски“.  Работи в БНТ, RE:TV, "Гласове". Има две издадени книги. Участва в предсрочните парламентарни избори през 2017 година като кандидат за депутат от гражданската квота на ГЕРБ в 24 МИР – София.[5] На 26 март 2017 година е избран за народен представител в 44-ото Народно събрание.