В съвременният свят имаме много странно, полу-дивашко, полу-безумно разбиране за любовта и секса, повлияни най-вече от идеите за сексуално освобождение и контракултурата на 70-те години на ХХ век, хипи революцията.
Ето, например, Ромео и Жулиета, тази най-велика любовна история далеч не се отнася до възхвала на любовта, а напротив – до последиците от любовта като страст, от ероса, който може да ни унищожи.
Шекспир желае да покаже безрасъдството, причинено от отдаването на желанията без мисъл за последици. А последици винаги има и всички знаем това много добре.
Всъщност в любовта има нещо много сакрално – както в чувството, така и във физическото прикосновение – “Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си; и ще бъдат (двамата) една плът:” (Бит. 2:24) пише в Закона и думите се изпълняват сякаш от само себе си, а при всеки наш опит да престъпим написаното се стига все до разкъсване на собствената ни плът.
Еросът не само може да ни унищожи, а християните дори го възприемаме като остатък от езическата епоха и му противопоставяме агапе – безусловната любов, която надмогва страстта и егоизма, за да дава без да иска нещо в замяна.
Укротяването на ероса и превръщането му в агапе е процес дълбоко цивилизоващ и възпитаващ ни, процес който може да преобрази всеки човек на личностно ниво, така и обществото като цяло. А освобождаването на ероса пък води до хаос.
Освобождаването на ероса в нашето време идва чрез омаловажаване на агапе – Zeitgeist-а на нашата епоха ни казва, че има нещо много, много лошо в саможертвата, което се изразява в страх от липса на приемането ни и усещане за несподеленост. Страхът от приемане се изражда във възхвала на егоизма, а егоизма – в нихилизъм и после цинизъм. Спиралата на безсмислието се завърта и все едно няма край.
Това е Свръхчовека на Ницше, превъзмогнал християнската любов у себе си и заменил сублимацията с безперспективна консумация. Това е атеиста на Достоевски, който убива, защото “щом няма Бог, значи всичко е позволено.” Това е образът на непорастналият холивудски тийнейджър, който винаги търси, но никога не намира – спира го собственото му его. Романтичният филм по правило завършва с намирането на дългочаканата любов в контраст с реалността, която завършва – или поне в добрият стар християнски вариант завършваше – с “докато смъртта ни раздели”.
Но психологическото е свързано със социалното по-дълбоко, отколкото ни изглежда на пръв поглед. Сексът е удоволствие, а всяко удоволствие, особено колкото по-първично и инстинктивно е то, е чудесен метод за обществена манипулация.
Сексуалната разкрепостеност води до сексуално незадоволени и самотни хора. Води до хора, неспособни не просто да обичат половинките си, но до хора, неспособни да обичат народа си. До такива, надсмиващи се над саможертвата и храбростта.
Сексуалната революция от втората половина на ХХ век създаде поколение от уродливи онанисти, способни да забравят и простят всичко и на всеки, всяка безпринципност и всяка глупост, стига да бъдат оставени на мира в безплодното си занимание.
По този начин цивилизацията ни деградира и се върна към предхристиянското си варварско състояние. Доказателство за последното е и обезценяването на добрия вкус в облеклото и навлизането на дрехи с какви ли не извратени кройки и дехуманизиран дизайн.
Разми се също и границата между сакрално и профанно, за да може на преден план да излезе една нова, профанизирана сакралност в която всичко е табу и същевременно всичко е позволено, оруелска двумисъл пар екселанс.
Така слизаме и още едно стъпало преди Античността с езичниците й и отиваме към небитието на историята – там, където змията си прехапва опашката, кръговете на света. Обозначени от древните индуси със знакът на свастиката, съдържаща в себе си епохите на безкрайният кръговрат на мирозданието.
А единственото, което може да разруши кръговете на света е животворната сила на Кръста.
