fbpx

Уроците от Голямата депресия са ключ за излизане от кризата днес

Време за четене: 5 мин.

Изправени сме пред година на икономическите предизвикателства и решения. МВФ вече сравни сегашната стопанска криза с най-голямата и продължителна в историята на Западния свят – Голямата Депресия от 30-те години на миналия век.

В тази светлина е добре да погледнем назад към миналото и да почерпим идеи за това какво трябва и не трябва да се прави днес. В общественото и академичното пространство се е наложило мнението, че светът – и в частност САЩ – излизат от кошмара заради действията на администрацията на президента Франклин Делано Рузвелт с т. нар. Нов курс. Добавят се и “позитивните” ефекти за икономиката от Втората световна война. Разбирането е, че по време на кризата ФЕД не действа достатъчно решително и не помпа достатъчно пари в системата, което предопределя потресаващото „впрягане на печатницата“ от 2007-2009 г., и днес.

САЩ и светът излизат от Депресията не „заради“, а „въпреки“ Новия курс. ФЕД залива системата с пари, но банките и тогава, и днес не успяват първоначално да абсорбират тази ликвидност и я задържат като свръхрезерви. Именно евтиният кредит, оркестриран от централната банка, е посял семената на стопанското бедствие – 20-те години преди това ще останат в историята като Бурните (ревящи), където разгулът и привидният просперитет царуват, замъглявайки взора на нищо неподозиращите предприемачи и домакинства.

Началото на края, разбира се, идва когато през октомври 1929 г. пазарът на акции се срива, а дори топ-икономисти за времето си не вярват на очите си. Самият Ъруин Фишер малко преди това успокоява обществеността, че е достигнато плато, но няма повод за притеснения. Като фарс това се повтори и през 2005 г., когато бъдещият гуверньор на ФЕД Бен Бернанке също отричаше опасността от балонизация и срив. Ударът при всички такива кризи е най-силен в капиталовото интензивни сектори като строителство, автомобилостроене и тежка промишленост. Това е логично, защото изкуствено ниските лихви изкривяват най-силно планове и оценките на дългосрочните инвестиционни проекти.

Друг голям мит е, че Рузвелт харчи умело, вдигайки икономиката на крака, а „пазарният“ Хърбър Хувър преди него едва ли не е бил „консервативен“ фискално. Всъщност Хувър започва с фанфари нов курс, а Рузвелт само надгражда икономическата лудост, идвайки на власт именно с обещание, че ще преустанови „ексцентричните и безрасъдните харчове“ на предшественика си. Христоматиен пример за политическо лицемерие и вероломно изопачаване на историята.

„Десният“ Хувър всъщност слага на трупчета пазарните решения, установени от векове от класическите икономисти. Започва масирани инфраструктурни проекти, за да завърти колелото на подема и увеличава разходите, въпреки топящите се приходи.

Най-големият му грях обаче е плод на пълното непознаване на икономическата наука. В серия от конференции той склонява големите индустриални лидери и синдикати да не пипат заплати и възнаграждения.

„Покупателната сила“ според него, ще издърпа локомотива, а ударът следва да е поет от „печалбите“. Не след дълго заради спадащите приходи на компаниите и реално огромните разходи за заплати, уволненията и фалитите добиват пагубни размери. Липсата на гъвкавост в заплащането води до свръхбезработица, достигнала 30 процента, а в отделни браншове над 50. Парадоксално, но при спадащи поголовно цени, запазване на работните заплати на същите номинални нива означава реален техен ръст, надминаващ нивата на бума от успешните години на предното десетилетие. В добавка към това прибягва до пагубно вдигане на всякакви данъци, което смазва производители от частния сектор, а оттам дефицитът в хазната спада вследствие на влошените приходи.

Въвеждат се серия от протекционистични мерки, целящи да ограничат вноса, а актът Смут-Хали ще остане в историята като връх на престъпното безумие – на десетки хиляди вносни стоки са наложени тежки мита. Светът отговаря с контрамита, а глобалният стокообмен ще се свие с невъобразимите 66 на сто вследствие на мярката.

Когато през 1933-та на власт е Рузвелт, той бързо къса връзката на долара със златото и го конфискува от гражданите. Целта: възможността да се обезцени валутата и заплатите и оттам да спадне тежестта върху смазания бизнес, наследство от Хувър. Това, което следва, е икономически апокалипсис. Депресията продължава над 10 години, удряйки двойни дъна на спад и безработица, която средно е 18 процента за периода. За да бъде преизбран, Рузвелт предприема колосални инфраструктурни проекти, които икономически са чиста загуба. Политически обаче електорат и фирми, получаващи поръчките, са доволни, а клиентелизмът и политическата рента избуяват.

Създадени са държавно покровителствани картели – земеделски, индустриални и синдикални, чиято цел е да поддържат високи цени за конкретни стопански субекти. По модела на фашизма и корпоративизма в Италия, индустриални администрации и работници определят цени на продукция и производствени фактори. Прибягва се до фиксиране на цени – облекло, храни, наеми, имоти. Нищо не е пожалено, а естественият ефект е появата на „черен пазар“ за стоки поради неефективното „изчистване“ на предлагане и търсене. Куриозно тъжни са епизодите, в които насред масов глад, са избивани ферми с прасета и е изнесено изтеглено навън от оборота жито – за да се спре спада в цените им.

През това време Фед печата масивно, но проблемите от предходното десетилетие на експанзия са толкова силни, че 1/3 от банкова система се срива оглушително, а това свива паричното предлагане и води до спад в цените.

Статистически САЩ излизат от кризата, когато влизат във Втората световна война. Статистически, защото частните инвестиции и потребление ще се възстановяват едва по-късно, а правителствените разходи за самолети, бомби и свита безработица заради войници на фронта – не значат благоденствие.
И Хувър, и Рузвелт харчат, регулират и мачкат пазара като обезумели. Книгата на лорд Джойн Мейнард Кейнс „Обща теория на заетостта, лихвата и парите“ излиза едва през 1936 г., оправдавайки действията им и държавната намеса в пазарните отношения като лек срещу кризите оттук насетне. Не е странно, че впоследствие ще се превърне в едва ли не библия за държавници и апаратчици из целия свят.

Любопитен, поучителен и слабопознат епизод е тежката рецесия, която удря САЩ малко след Първата световна война – 1920 година. Инфлацията, финансирала влизането в Първата световна война, обърква сигналите и шокът е тежък. Президентът по това време Уорън Хардинг обаче намалява разходите и данъците, а системата се изчиства от грешките бързо и само след година започва растежът.

Какви са поуките? В криза пазарът трябва да бъде оставен да коригира грешките. Държавата трябва да ореже разходите си и данъчно-осигурителната тежест, за да остави пространство на предприемачите да създават стойност. Те също трябва да са гъвкави и да оптимизират разходи, за да запазят марж на печалба и да оцелеят. Спадът в цените на производствените фактори – земя, труд и машини – ще върне желанието за инвестиции и растеж. Колкото по-бързо се възстановят частните инвестиции и доверието, толкова по-бързо ще се излезе от кризата. Политически мотивирани и късогледи намеси само ще удължат и обострят агонията.

Оригинална публикация

Споделете чрез

Предишен

Следващ