Да се даде дефиниция на консерватизма, означава че го „оскубем“ от естественото му състояние и да го натъкмим в изкуствена рамка. Да бе крак, да му сложиш обувка. Но консерватизмът не е тесто, с което да можеш да си правиш формички.
Бъдейки светоусещане, консерватизмът е основа, на която политическата му рефлексия е само епифеномен. Оттук е необходима сурова предпазливост спрямо модерното „бродиране“ на политическия консерватизъм. Тъй като консерватизмът винаги е преди всичко житейска подреденост и интенция на ума. Редуцирането и оскотяването на консерватизма е най-лесно да се случи посредством политическо филтриране. Всяка крачка, направена в посока политическото дефиниране на консервативното, е крачка, с която крачещият се отдалечава от това, което иска да „докрачи“.
Това обаче не означава, че не можем да се опитаме да дадем – ако не дефиниция – то поне една антиципация на консервативното: да го наречем усещане за консерватизъм. При това, това усещане за консерватизъм трябва да избяга от основния риск: да бъде сглобено политически. Така както ние НЕ можем да имаме окончателна представа за Бога (по принцип), но и конкретно от божествената благодат, така и не трябва да приемаме рикоширалото свойство на политиката като определящо за същността на консерватизма.
Ако тестваме подобен подход на аполитичност, усещането за консерватизъм, тогава, бих посочил като съчетание от две неща: културен традиционализъм и капитализъм.
Културен – а не друг традиционализъм – понеже тук са концентрирани пасионарните акумулатори на консерватизма – емоцията, страстта, субективизма. Те могат да бъдат насочени и изразени като емоционален ангажимент, отнесен към народа, Отечеството или Църквата. Но в основата си тези пасионарни импулси са „наопаки“ на ренесансовите, прогресивните и технологични логоси.
Културата има и друго достойнство – тя се създава и натрупва, „отлежава“ – в историчността. В този смисъл, културата, бидейки тромава, е дори по-трайна от обществото (затова не говорим за социален традиционализъм). А консерватизмът е невъзможен без своя исторически вектор: консерватизмът е кротката мъдрост на историчността. Оттук и нюхът за това, което е било, към милото минало.
А традиционализъм, тъй като консервативно е това, което е характерно – социални роли, пол, етнос, религия и т.н. Традицията няма амбицията да обхваща всичко, включително обществото с неговите многообразни нагласи и пубертетски пози. Но традицията е коренът, който прави короната на дървото възможна. В традицията, без да мимикрира, консерватизмът посочва себе си и това, което счита за порядъчно и възпитано. Последното не е произволен проект, а позоваване на опита.
В културния традиционализъм се снемат и някои различия, които има при разминаващите се перцепции на консервативното: така става еднакво консервативно европейците да предпочитат реда, а американците – свободата, например, защото това е техният характерен опит.
Културният традиционализъм може би е популярната, но дълбоко ирационална част на консерватизма.
Усещането за консерватизъм продължава и в капитализма. Това вече е разговор за рационалната и не толкова популярна страна на консерватизма.
В капитализма консерватизмът може да съхрани някои свои отколешни наративи, които са дълбоко проблематизирани от днешното време – настроението за индивидуализъм и йерархичност. А тъй като и двете са трудно защитими политически, консерватизмът ги канализира в икономическата сфера. Особено на фона на компромисите, които либерализмът прави в икономиката, икономическият индивидуализъм и естественият ред на нещата, който се създава от него, ще стават още по-консервативни като нагласи.
Именно в капитализма консерватизмът развива една апология на човека, с всички негови благородни „стоки и услуги“, които той създава и ползва, като частната собственост и правото на нейната защита.
А когато бива отнасян към културния традиционализъм, програмираният в консерватизма икономически индивидуализъм възпрепятства превръщането на консерватизма в колективистична идеология. Ако в културния традиционализъм консерватизмът може да бъде приет като конгениален за мнозинството, то именно в капитализма се вижда, че той търпи тълкуване като схващане, което е уютно по-скоро на малцинството. Но това не е ощипаното либерално малцинство, а консервативният елит, който е изградил йерархия на базата на икономическата активност.
Бидейки не обезателно в хармония, но поне в съжителство, културният традиционализъм и капитализмът еманират консервативното. Те, разбира се, създават и реферират също към набор от политически нагласи. Тяхното сергийно „подреждане“ и „предлагане“ обаче е рисково. Балоните са „калъфи“ за въздух, но няма как целият въздух да бъде побран в надуваема гума. Затова политиката е къса и тясна дреха за консерватизма.
Консерватизмът е по-зряло да се определя апофатически – да посочваме това, което консервативното НЕ е, отколкото да го утвърждаваме като позитивен набор от артикули.
Затова културният традиционализъм и капитализмът не трябва да бъдат приемани като постулати на консерватизма, колкото като негови референции, в чиято комуникация – не обезателно диалогичност – се усеща консервативното. Културният традиционализъм и капитализмът не обещават дестинацията, а само показват пътя.
Консерватизмът е сложен като самия живот. Ерго, той може да се променя в степен и обхват толкова, колкото се променя животът. Но за да бъде консервативна, една идея просто трябва да остарее. Тоест, да премине теста на времето. А когато едно време се „натрупа“, то се превръща в история. Последната, както казахме, е консервативна.
