Увод в Православието специално за Симеон Дянков и такива като него

Напоследък из медиите шества изследване на Симеон Дянков и Елена Николова от  University college London върху данните от The World Values Survey и отчета на Европейската банка за възстановяване и развитие „Животът в прехода“. Няма да цитирам конкретна публикация – просто напишете „Дянков православие“ в Гугъл и гледайте какво става!

Авторите стигат до извода, че „православието е направило от определени страни благодатна почва за комунизма и като цяло е формирало техния път, различен от страните, които са възприели западните християнски традиции“. Смятам, че такива твърдения могат да бъдат правени само от крайно некомпетентни хора, които се нуждаят от спешна корекция на представите си.

Ако Православието подготвя почвата на комунизма, то излиза, че най-православни би трябвало да са Китай, Северна Корея, Монголия, Куба, Венецуела и Албания. Комунизмът е западно изобретение, което няма нищо общо с Православието. Той се заражда в идеите на Мор и Кампанела и черпи сили от марксическата доктрина за класовата борба и за премахването на частната собственост върху средствата за производство. Православието не е против собствеността, то просто не препоръчва тя да бъде превръщана в кумир.

Комунизмът е чужд даже за Русия, въпреки всеобщото (неправилно) мнение, че тя е неговата люлка. Безспорно, СССР достигна до нечувани върхове на комунизма, доведе неговото изродство до съвършенство, но все пак комунизмът е роден на запад, в католико-протестантска среда. Той е доведен до крайност рационализъм, а рационализмът е идеологията не на някой друг, а на западното Просвещение. Комунизмът довежда до крайна богоборческа висота човекобожеството– хюбриса на Просвещението. По отношение на богоборчеството, човекобожеството (като бунтовен антипод на Богочовечеството) и своеволието (като бунтовен антипод на свободата) Православието по-скоро стои от другата страна на барикадата, нежели да подготвя някаква почва.

Вижте комунистическите страни след Втората световна война. Те са еднакви в общия признак, че принадлежат към сферата на влияние на Съветския съюз. По политическо устройство и по зависимост от Съветския съюз православна Румъния не се различава от католическа Полша или от протестантска ГДР. По времето на комунизма православна България приличаше много повече на католическа Унгария, отколкото на православна Гърция.

И какво точно разбират Дянков и Николова под „религиозна принадлежност“? Това, че на човек просто му се е случило да се роди в традиционно православна или католическа страна? Вижте какво пише:

Западното християнство, от което произлизат католицизмът и протестантството, поставя акцент върху рационализма, логическото изследване, индивидуализма и отрицанието на авторитетите. Източното християнство, от което възниква източното православие, се асоциира с мистични и емпирични процеси и в по-голяма степен се основава на любов към ближния и общината, а също така отделя по-малко внимание на законите, разума и критичното отношение към властта. Трябва да се отбележи, че тези дългосрочни разногласия в позициите са се запазили и след почти 30 години след падането на комунизма“.

Първо. Наистина „западното християнство“ е по-светско, по-рационално и по-политическо, а източното е по-небесно, поради което и повече прилича на религия. Но е напълно грешно да се твърди, че западното християнство отрича авторитетите (разбирай тоталитарните диктатори) – достатъчно е да си спомним едно от базовите различия между двете, а именно догматът за непогрешимостта на папата. Това ли е „отрицание на авторитетите“? На запад през средновековието важи папоцезаризмът (папата помазва и по този начин легитимира властта на императорите и кралете), а на изток се практикува цезаропапизмът, при който императорът назначава и освобождава патриарсите. Следователно, Православието или католицизмът се интересува повече от политическите авторитети?

Второ. Източното християнство изобщо не се основава на „любов към ближния и общината“. Да, за него водеща е Любовта, но това е любовта между ипостасите на Троицата,  на Твореца към творението, на човека към Бога. Любовта към ближния е следствие от любовта към Бога, защото ближният е образ и подобие Божие, точно поради това го обичаме. Синтезът на Новия завет гласи: „Обичай ближния като себе си, а Бог – повече от себе си!“. Що се отнася до „общината“, то Западът е много по-колективистичен от Изтока, който от своя страна е съборен. Разликата е тази, че ако западният християнин мисли себе си като миниатюрна частица от една голяма и всеобхватна църква начело с папата (колективизъм), то източният християнин знае, че той не е частица от Църквата, а самата Църква в нейната цялост, парче от холограмата, което съдържа целия образ. Ето това е съборността, това е Православието. Това няма нищо общо с „любов към общината“.

Трето. Доколко Православието е безкритично към властта, се вижда от неговата най-опустошителна ерес – богомилството, което отрича всичко светско, начело с властта. Православието знае, че всяка власт е от бога, но властта не е Бог. Властта на царете (и по-специално Византийската империя, която задава тона на всички християнски монархии) е проекция на Царството Божие на земята, но само проекция, не самото Царство, което е нашето истинско обиталище, ние сме негови граждани, а тук сме временно пребиваващи чужденци. Така че Православието не е безкритично, а по-скоро безразлично към властта, което значи, че много лесно ще прояви несъгласие с нея, когато тя престане да бъде израз на волята Божия.

Четвърто. Че Православието „отделя по-малко внимание на разума“ е невероятна глупост (дано не ми се обидят Дянков и Николова). Напротив, Православието отделя огромно внимание на издигането на разума в култ (Просвещение и рационализъм) и обявяването му за единствен инструмент на познанието. Но Православието винаги е казвало, че разумът е важен познавателен инструмент на душата, наред с вярата. Вижте как наричат молитвата на исихастите – „умна молитва“. Чрез нея човек може да съзерцава проявлението на нетварните енергии в тварния свят, тоест, даденото на сетивата ни богопознание минава през ума. Още св. Григорий Палама през 14 век е посрамил калабриеца Варлаам, който абсолютизирал философията и светската ученост на основа единствено на разума. Православието не изпада в смешните крайности на схоластиката, мъчеща се механично да подражава на Аристотел; не се чуди колко ангела или колко демона могат да се съберат на върха на една игла и не доказва логически съществуването на Бог, защото съществуването на Бог е нещо, което не се нуждае от доказване. Самото желание да доказваш съществуването на Бог, за Православието е тежко отстъпление от вярата, липса на вяра. Така че в това отношение Дянков и Николова не би следвало да делят хората на един вид християни и друг вид християни, а на християни и не съвсем християни. Човек познава света с разум и вяра, с ум и сърце. Те са като двете ръце и да отсечеш едната от любов към другата – значи си последен глупак. Така мисли Православието.

Въпреки че признават гоненията, на които е била подложена Църквата от тоталитарните комунистически режими, авторите твърдят, че комунистите намират в християнството и доста полезни за себе си неща. И е така, и не е така. Комунизмът се опитва насилствено да наложи една псевдо християнска нравствена система, християнски морал, обаче без Христос. Именно затова Църквата е толкова ненавистна за комунистите – защото показва, че техният морал е менте. Именно затова я гонят и искат да я унищожат, именно затова атеизмът беше една от най-важните характеристики на новия, прогресивен комунистически човек. Е, кажете, каква точно почва за комунизма подготвя Православието!

Православните били мразели капитализма. Той бил свързан с протестантската етика и затова страни като Полша и Чехия се били обърнали по-лесно към него. Вижте сега, дами и господа икономисти и финансисти! Полша и Чехия са католически страни, а не протестантски. Разликата между католицизма и протестантството е по-голяма от разликата между католицизма и Православието. Очевидно за авторите на изследването протестантството и католицизма са едно и също, просто защото са „Запад“, а пък Православието е нещо друго, защото е „Изток“. Елементарно.

Православието не мрази капитализма. Неприязънта към капитализма идва от марксическата концепция за класовата борба и тя е еднаква и в православни, и в католически, и в протестантски страни. Където има комунизъм, там има омраза към частната собственост и капитализма и това няма нищо общо с Църквата и с религията.

Православните били по-малко доволни от живота. Дори да е така, то е по исторически причини, а не по религиозни. Страните им имат проблеми, които не произлизат от Православието. През т. нар. „Тъмни векове“ (6-8 и 10 век), когато западът е под опустошителния натиск на степните народи и изтерзан от междуособици между остатъците от Западната империя, дедите на днешните западняци са били рунтави варвари и последни мизерници в сравнение с византийците. За това католицизмът и папата ли са били виновни?

От цялото изследване става ясно, че авторите Дянков и Николова хабер си нямат от религии, от църковна (както впрочем и от обща) история, догматика и връзка между култура и политика. Очевидно трябва да им се припомни крилатата фраза Ne sutor supra crepidam (обущарю, не съди по-високо, не се изказвай за нещо повече от обувките). Гледайте си финансите и оставете религиите на други хора. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Оригинална публикация

Споделете:
Иван Стамболов
Иван Стамболов

До 1994 г. е хоноруван сценарист и продуцент в Националната телевизия, Националното радио и Дарик Радио. През 1994 г. основава собствена компания и се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес предимно в областта на медиите и политическото позициониране. През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“. Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция “Култура” на Столична община.