Увреждания на тялото и душата

Време за четене: 6 мин.

Дори моето каменно сърце се трогна, след като прочетох статията с първоначално заглавие „Борисов превръща сълзите на Петър в усмивка“ (първоначално, защото после го били променили по технически причини). „Не искам да емигрирам, искам да остана в България!“ – казва момчето. „Не сме излезли да търсим пари!“ – казва бащата. После момчето споделя, че министър-председателят си е говорил с него както то си говори с нас, като нормален човек; даже минали на „ти“. Накрая всички – и момче, и баща, и премиер – „стигнали до консенсус, че трябва да се работи“ (тук можете да изтриете сълзата от ъгълчето на окото си).

Това е медийният фон, върху който се развиха последните събития, които би трябвало най-сетне да уталожат страстите и да позволят на майките да се приберат по домовете и да се грижат за болните си деца на спокойствие. Правителството спешно ще изготви „ПЛАН за интегрирано административно и социално обслужване на хората с увреждания“, благодарение на който ще имаме ново ИНФОРМАЦИОННО ЯДРО и то ще заработи още догодина; ще бъде извършен ОДИТ на сега действащия регистър на хората с увреждания и ако се окаже (когато се окаже), че от него няма никаква полза, Министерство на финансите ще финансира НОВ РЕГИСТЪР. „Вицепремиерът Томислав Дончев е поел като ЛИЧЕН АНГАЖИМЕНТ решението на проблема с регистъра и е дал ЕКСТРЕМНИ срокове за изготвянето му“. Както пее Васко Кръпката: „Спете спокойно, деца!“.

Това обаче, което придаде известна завършеност на протестите, беше обещанието на г-н Борисов, че в следващия бюджет парите за хора с увреждания ще бъдат увеличени със 140 милиона. Поне.

Така трябва. Понякога забравяме защо сме общество. Материализмът учи, че обществото е сдружаване на сравнително слаби индивиди пред лицето на суровата действителност в името на оцеляването. Когато оцеляването е осигурено и се превърне в нещо, което се подразбира, обществото започва да се грижи за благоденствието – хората живеят заедно, защото заедно живеят по-добре.

Икономиката, технологиите, прогресът нямат друга цел, освен да помогнат на обществото да живее по-добре. Растежът и брутният продукт нямат смисъл, ако не се превръщат в благоденствие. Вярно, тук има различни възгледи. За удобство наричаме едните „леви“, а другите „десни“. Според левите възгледи всяка печалба трябва мигновено да се превръща в благоденствие, пък за утре ще му мислим – все ще се намери кой да произведе нова печалба. Според десните възгледи част от печалбата първо трябва да се реинвестира, за да има печалба и утре, а чак след това останалото да се превърне в благоденствие. Но като цяло това са подробности. Всички са съгласни, че обществото произвежда за свое благо и (забележете!) за солидарност със своите по-слаби членове, включително и хората с увреждания. Затова сме човеци и затова формацията, в която живеем се нарича „общество“, а не „ято“.

Един от най-големите проблеми на човека е, че вече няма естествени врагове освен себе си, поне преди да са се появили извънземните. Не знам дали някой се е наемал да пресметне, но сигурно ще се окаже, че най-много енергия и ресурси човек употребява, за да се пази от самия себе си. Колко книги може да си купи едно семейство, с парите, които харчи за ключалки, стоманени врати, решетки и щори по прозорците, аларми, СОТ и застраховки срещу кражби и вандализъм? Как би изглеждало сегашното поколение, ако бюджетът за отбрана се насочи към здравеопазване и социални услуги? Как би изглеждало следващото поколение, ако днес бюджетът за полиция, съдилища и затвори се насочи към образование и наука?

Но човекът опорочава всичко, защото макар самият той да е от Бога, „целият свят лежи в злото“ (1 Йоан 5:19). Това е същината на корупцията (от лат. corrumpere – разрушавам, обезобразявам, помрачавам) – стремежът на човека да изврати отношенията си с другите хора, да обърне в лична полза замисленото за обществена полза, да заеме пост, от който вместо да служи на другите, служи на себе си. Всички заедно решаваме да отделим пари за добра цел, но ги открадват и то онези, на които сме възложили постигането на целта. Ако живеем зле, то е не защото законите ни са лоши, а защото съзнателно ги престъпваме. И не защото взимаме грешни решения, а защото живеем в паралелна действителност зад паравана на официално признаваната и там важат съвсем различни правила. Това значи „корупция“. Измисляш нещо, то се опорочава и ти трябва да измислиш друго, което да го поправи, и трето, когато на свой ред се опорочи второто, и така до безкрай. Вижте например гражданското общество.

Когато Съединените щати решават да цивилизоват Латинска Америка, изнасят в страните там парламентарната демокрация като най-добра форма на обществени отношения. Създават всички необходими институции, но нещата така и не успяват да потръгнат, защото корупцията е толкова зловеща, че превръща всеки демократичен порив в собственото му отрицание. Тогава се ражда учението за гражданското общество, което функционира и коригира държавата чрез неправителствени организации.

Неправителствените организации са ефективни – чрез тях наистина става възможно обуздаването на престъпните нагони на правителствата. Но НПО се оказват като виаграта. Създадена през 1985 г. за лекуване на сърдечна недостатъчност и високо кръвно налягане, се установява, че тя има твърде любопитно странично действие – кара ерекцията да се появи там, където я няма. Днес виаграта е по-популярна със страничното си действие. Същото е и с гражданското общество. То е великолепно като идея, но също има своите любопитни странични ефекти. Идва някакво НПО и ти казва: „Аз съм гражданското общество!“ и започва да се разпорежда. Ама, чакай! Уж и ние сме граждани, пък не сме те упълномощавали да се разпореждаш от наше име.

Става така, че в името на гражданското общество официалната, легитимната власт аутсорсва (трогателна дума) функциите и правомощията си на всевъзможни неправителствени организации, които обаче нито са официални, нито са легитимни. Те на избори не са се явявали и тях никой не ги е избирал. Тях никой не може и да ги смени с демократични средства. И никой не знае кого представляват и кой стои зад тях. Появява се власт без отговорност, власт, която няма нищо общо с демокрацията. Обаче, от друга страна, ние гръмко заявяваме, че живеем в многопартийна парламентарна демокрация. И ‘ко прайм ся?…

Именно защото човекът е склонен да краде от себе си, да мами себе си, да унищожава себе си, такива теми като грижата за хората с увреждания са толкова болезнени. Не става въпрос за размера на сумите – парите са нещо относително. Става въпрос за това, че винаги съществува убеждението, че парите или не са изразходени за каквото трябва, или някой ги е откраднал по пътя.

Казват: „С радост ще дадем пари за инвалидите, ама откъде пусто да ги вземем? От кого да откъснем – от учениците ли, от театрите ли, от пътищата ли…“. Ами вземете като начало от фалшивите инвалиди.

Познавам наглед напълно здрави хора, които получават инвалидна пенсия, докато по цял ден ходят на плуване и тенис, пътешестват, защото имат и други доходи, и от време на време протестират от скука. Виждал съм здравеняци в луксозни коли да паркират на инвалидни места със съответните стикери. Виждал съм даже фалшиви инвалиди да държат инвалидни паркоместа пред домовете си, за които сигурно плащат в пъти по-малко, отколкото се плаща за служебен абонамент. Трябва да започнат масови проверки и наказания както за тези, които се облагодетелстват, така и за онези, които им го позволяват. Заслужава си да се подеме специална кампания за това. Когато разчистването на фалшивите инвалиди стане приоритет и властите се захванат със задачата както трябва, а не само колкото да симулират дейност и да плакнат очите на обществеността, тогава ще видите как ще се освободи финансов ресурс за действително нуждаещите се.

И това е най-малкото. Има още стотици дупки, които могат да се запушат, не е нужно да се преструктурира бюджетът или да се чака по-висок икономически растеж. Просто да не пилеем пари за безумия, за да осигурим препитание на този или онзи чиновник, и да понамалим малко краденето. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Оригинална публикация

До 1994 г. е сценарист и продуцент в Националната телевизия, Националното радио и Дарик Радио. През 1994 г. основава собствена компания, която успешно управлява и до днес. През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на няколко книги и на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEBасоциация и Фондация „БГ Сайт”.

Share This