Само на мен ли ми прави впечатление, че първата ковид истерия беше по време на Великденския пост, а втората – на Рождественския? Сякаш Бог ни помага по-лесно да се смирим в дните за смирение, но ние сме се отучили да четем небесните знаци. Имам и още един въпрос: защо беше черен миналия черен петък – защото моловете намалиха цените или защото ги затвориха? Според мен е второто, защото “черно” пò приляга на нещо трагическо, на нещо траурно.
Заради това в часовете преди т.нар. “локдаун” хиляди автомобили се тъпчеха и димяха в подземията под търговските центрове, за да се вредят до място за паркиране; горди потребители висяха на гроздове от ескалаторите и залитащи се блъскаха един о друг, повлекли огромни торби с вещи от първа необходимост, предимно пластмасови. Фирмите за бързи кредити раздаваха щастие с лопати и лъскаха бухалките за времето, когато ще си го поискат обратно с лихвите.
Каква е тази страст по материалното, откъде е тази мания за придобиване на вещи? Дали не е някакъв вид болест? Имам позната, която преди години се пристрасти към хазарта. Печелеше добре от професията си и можеше да си позволи всеки ден да обикаля казината. Не знам много ли е губила или малко, но се криеше от мъжа си, не защото губеше негови пари, а защото я беше срам. Реши да се излекува и както пушачите се отказват с дъвки и бонбончета, така и тя започна да пазарува. Пътуваше в чужбина понякога с единствената цел да ходи по магазините. Купуваше ненужни неща, които веднага забравяше и години по-късно ги откриваше, все още неразопаковани. Накрая манията ѝ за пазаруване стана по-обсебваща от хазарта. Не съм я виждал отдавна и не знам дали не се е прехвърлила към някоя друга страст, с която да излекува шопинг манията. Всъщност няма значение от каква страст си обладан, щом си обладан от страст. Това е ясно. По-интересно е откъде този копнеж за придобиване на вещи, много от които ненужни. Струва ми се, че пътищата са два: на превъзмогнатата бедност и на ранното възпитание.
По първия вървят и вече са го извървели родените през 60-те и началото на 70-те години. Тяхната младост, годините, в които трябваше да блестят, да се открояват, за да се чифтосат подходящо, в масовия случай преминаха в национална бедност, сивота и еднообразие. Когато се появиха частни заведения, магазини и повече пари в джоба, тези хора се отприщиха. Прегърнаха девиза: “Не ми трябва, но мога да си го позволя!” – печален принцип, защото не пробужда възхищението на себеподобните (както вероятно се очаква), а тяхната завист и омраза. Както впрочем и всеки друг опит за демонстрация на каквото и да било превъзходство. Знам, защото съм го изживявал, изживявам го и днес.
Вторият път към шопинга като начин на живот е възпитанието, което обществото целенасочено дава на подрастващите си членове, за да се превърнат в адекватни граждани и вдъхновени строители на бъдещето. Ето например една задача от тест по математика през 2018: “При пазаруване в магазин “Метро” се плаща ДДС 20%. Семейство заплатило на касата 150 лв. Колко е платило ДДС?“. Едно време тази задача вероятно би звучала така: “Бригадирите в едно ТКЗС на всеки пет събрани чувала картофи получавали един като премия. Бригадата на Серафимка Тъпчилукова събрала 20 чувала. С колко чувала си е тръгнала след получаването и на премията?”. Както виждате, дори и словесните задачи по математика съдържа визия за бъдещето.
Ето и една по-сериозна задача, взета от Девета глава “Задачи за шампиони” в книгата “Основи на програмирането” на Софтуерния университет: “Лина има истинска страст за пазаруване. Когато тя има малко пари, веднага отива в първия голям търговски център (мол) и се опитва да изхарчи възможно най-много за дрехи, чанти и обувки. Но любимото ѝ нещо са зимните намаления. Нашата задача е да анализираме странното ѝ поведение и да изчислим покупките, които Лина прави, когато влезе в мола, както и парите, които ѝ остават, когато приключи с пазаруването си“. Както се досещате, студентите трябва да напишат съответната компютърна програма, която да опише в подреден вид живота на Лина. Сюжетът, който има общо с литературата, но не и с математиката, очевидно е избран като най-типичен. И най-дидактичен.
Но това са задачи за големи. За да стигнат до тях, младежите са преминали през детските игри. Всъщност всички изложени дотук мисли, пък и онези, които ще бъдат изложени до края, тръгнаха оттам, че онзи ден, пишейки някакъв текст, изпитах неувереност за правописа на “шопинг терапия”, за това как се пише – слято, полуслято или разделено (сега пък се притесних как се пише “полуслято” – слято, полуслято или разделено. Офффф! Няма край!). И така попаднах случайно на следното нещо – настолната игра “Шопинг терапия”. Ето значи откъде започва всичко! Ето го коренът на постмодерната цивилизация!
Как се играе играта? Тя е нещо като “Не се сърди, човече” или “Монополи” – хвърляш зарчета и попадаш на полета, където се случват различни приключения. Например както едно време имаше подобни игри, където си космонавт и хвърляйки зарчетата, попадаш на непознати планети и ги изследваш. Или пък правиш велики географски открития. Първото условие на играта “Шопинг терапия” е “участниците да влязат в ролята на клиенти в търговски център“. Вярвам, че малчуганите не срещат трудност с такова превъплъщение. Има два кръга. На единия пазаруваш, а другият кръг е нещо като наказателен и на него попадаш, ако стъпиш върху асансьор. Наказателното ниво е “предназначено за забава и развлечение“, но не можеш да пазаруваш, затова е наказателно. Забавата и развлечението са висши ценности подобно на човешкия живот и свободата, обаче не могат да се мерят с придобиването. На горното ниво играчът е длъжен да направи пълна обиколка, преди да се върне при магазините с промоциите, като успокоителното е това, че “повечето сектори на второто ниво пресъздават различни заведения за хранене“. Храненето е изкуство, откровение, послание и крайна житейска цел. От мига, в който питекантропът е вдигнал камък, за да счупи орех, до деня, в който неговият далечен потомък слага мобилния си телефон на пръчка, за да се самоснима пред някоя туристическа забележителност, в главата на хомо сапиенс е имало една и съща крайна идея – да се нахрани. Не случайно в “Пътеводител на галактическия стопаджия” пише:
“Историята на всяка велика галактическа цивилизация преминава през три различни и ясно очертани периода: оцеляване; любознателност и изтънченост, известни също като периодите “как”, “защо” и “къде”. Например първият период би могъл да се характеризира с въпроса “Как да се нахраним?”, вторият с въпроса “Защо се храним?”, а третият с въпроса “Къде ще обядваме?“.
В своето материално, плътско и сетивно измерение човекът е най-обикновено животно. Образ и подобие е само по дух, а кожените дрехи е облякъл по свой избор и желание. И като всяко животно чрез игри подготвя малките си за живота. Лъвчетата се дебнат и боричкат, защото ще стават ловци. Антилопките играят на гоненица и криеница, защото ще им се наложи да се спасяват от лъвчетата като пораснат. При човеците от дълбока древност момиченцата си играят с кукли, защото ще стават майки, а момченцата – с пръчки, изобразяващи мечове и копия, защото ще стават войници. В по-модерни времена се появяват игри като стражари и апаши, защото всъщност не е съвсем сигурно кой какъв ще стане, а пък в най-модерни времена чрез игра децата се готвят за лекари, пожарникари, конструктори, дърводелци и пр. Венецът, играта на игрите е “Шопинг терапия”, която със своето специално ниво за забавление и хранене предлага всичко необходимо за всестранно развитата хармонична личност на бъдещето. На каквото си играем като малки, на това ще си играем и като възрастни, заблуждавайки се, че вече не е игра. Малцина съумяват да се спрат и да се замислят. И понякога резултатът от размисъла ги плаши.
Създателите, производителите и търговците на тези игри не са съвсем виновни, защото отговарят на определени потребителски нагласи, децата вече са готови, защото поне веднъж са били с мама и тати на молче. Но игрите просто затварят кръга. И когато го затворят продължават нататък да градят бъдещите възрастни. Поставят такива фундаментални неща като шопинг философията на организирани методически основи. И петъците стават все по-черни. Затова мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен или поне да се затворят всичките му молове.
