Навлизаме в мракобесни и истерични времена, където добрите идеи стават все по-дефицитни
Държавата добива все по-голям картбланш да се меси в икономическия процес
Навлизаме в мракобесни и истерични времена, където добрите идеи стават все по-дефицитни, а предлозите да се нарушава свободата изобилстват. Политическото олевяване е неизбежно в условия на криза, а непознаването на икономическата наука направи атаките срещу т. нар. пазар изключително привлекателни за ухото на ударените групи от различните по вида си кризи – здравни, стопански, социални и дори военни. От САЩ през Европа до Азия правителствата навличат мантията на спасителя, а свободните пазарни отношения са принесени в жертва на очакваното “изцеление”. За да се намали ефекта върху „спекулата“, да се премахнат неравенствата или да се усмирят алчните капиталисти – държавата добива все по-голям картбланш да се меси в икономическия процес.
Но какво е пазарът освен мрежа от свободно разменящи помежду си хора? Всеки от нас има различни цели, респективно оценява по различен начин и средствата за тяхното постигане. Оттам на пазара се срещат купувачи – хора, търсещи стока или услуга – и продавачи – хора, предлагащи стока или услуга. При дадени нива на предлагане, ако търсенето на стоката се увеличи – ще се покачи и пазарната u цена. Обратно, ако хората променят оценките и търсенето си в посоката надолу – то цената ще падне. Обратно, при дадено търсене, покачването на предлаганото количество води до спад в цените, а намаленото количество на пазара – съответно до ръст в паричното им изражение. По този начин се „изчиства“ системата и няма излишъци или дефицити на стоки и услуги.
Това е дълбоко субективен и индивидуален психологически процес на оценяване на „средствата“ за постигане на целите, материализиращ се чрез свободата да се разменя. Образуването на „пазарни цени“ е неговото проявление. Системата от цени пък координира отделните „планове“ и оценки на средствата за постигане на целите и прави системата ефективна и ефикасна от гледна точка на участниците в нея.
„Пазарът“ е възможен само при свободно договаряне между двете страни и е еманация на най-висшата форма на социално сътрудничество и взаимодействие. Наличието на общество и участието в него е рационално по-оптималния начин за постигане индивидуалните цели. „Пазарът“, или капитализмът като икономически порядък, не са нищо друго освен онова, което се поражда в процеса на производство и потребление, базирани на свободни цени, но при едно важно условие – защитата на частната собственост. Пазар има само когато това условие – за всяка една от страните – е спазено безкомпромисно.
Самият факт, че хората участват в процеса на размяна, означава, че за тях той е продуктивен и полезен. Продавачът печели парите (с които да закупи нужните средства за постигане на целите си), купувачът цени по-малко парите от средствата, които добива за постигане на целите си.
Така погледнато, наличието на „пазар“ е игра с положителен резултат по теория на игрите – и двете страни печелят от транзакцията, защото ценят по различен начин стоката или парите си. Конкуренцията не смачква едни в полза на други, а селектира кой е най-годен да предлага дадена стока или услуга, оптимизирайки използването на оскъдните ресурси за производство – в полза на всички. Ето защо е толкова важно ценовата система да работи свободно и адекватно – в противен случай се получава пилеене на ресурс, дисфункция и масово обедняване. А в условията на здравна криза, ключов икономически въпрос е правилното използване на ресурса за най-важните и спешни нужди.
В този смисъл алчността на предприемача за пари означава само едно логически: че той трябва да представи на съгражданите си повече и по-качествени стоки и услуги, срещу които да се сдобие с парите, които иска да изкара. В този смисъл дори горчиво критикуваната „алчност“ на пазара се възнаграждава само, когато предоставяш социално благо на околните.
Неравенствата, които се образуват в такъв смисъл са естествено и закономерно последствие. Не такова са обаче, когато държавата наруши веригата на мирна размяна и изземе от едни, обогатявайки други, или напечата пари (иск за средства, произведени от другиго) и ги раздаде по политическо усмотрение. Тук действително „играта е с нулев или отрицателен резултат“ – някой печели за сметка на друг, има наказани и силово избрани победители. Самото наличие на принуда вече компрометира резултата от „състезанието“. Ето защо държавните интервенции и изглаждания на „пазарните несъвършенства“ по същество са полезни само за политическото тяло, което ги извършва и са оптимални само за нетните печеливши от тях групи, но никога за всички участници в системата.
Консумеризмът, в който е обвинен Западният свят е вследствие от централно контролираните лихви по кредитите, фаворизиращи задлъжняването и харченето на несъществуващи спестявания. Наличието на относително добра защита на частната собственост всъщност води до натрупване на капитал, който е инвестиран в машини и производствени блага, а това пък предизвиква растеж на производителността и на реалните доходи. Няма друга рецепта за икономически подем, нито за технологична експанзия, възможна само в условия на цялостно подобряване на материалната база. В този ред на мисли фокусът погрешно е върху „консумеризма“, вместо върху феноменалната производителност на пазарната икономика като система, базирана на абсолюта на частната собственост.
Истината е, че днес, макар и залят с информация, светът страда от потресаващо незнание по изключително важната за оцеляването му – физически и морално – тема: как функционира икономиката. И тъй като обществата се движат нагоре или надолу в зависимост от идеите, които преобладават в даден исторически момент в мнозинството от хората – залогът е да се спечели битката на идеите и т. нар пазар да бъде спасен от байонетите на тоталитарните му убийци.
Всичко ли е „пазар“ обаче? Не всяка стока или благо са „икономически“ такива, тоест да подлежат на притежание и контрол, да са полезни и да са оскъдни, да са обект на размяна, остойностена в пари. Любов, приятелство, нация, общност, естествена солидарност, религия – това са все ценности и „цели“, пред които опосредената от парите размяна бледнее и дори няма тежест. За другите – икономическите – средства обаче има концептуални закони, чието нарушаване и непознаване имат много висока цена. Винаги и навсякъде.
