[et_pb_section bb_built=”1″ fullwidth=”off” specialty=”off”][et_pb_row][et_pb_column type=”3_4″][et_pb_text _builder_version=”3.10.1″]
Ранена в сърцето пантера
Поетът Никола Вапцаров отново се оказа причина за обществен скандал. Този път несъгласията не бяха около ролята му като агент на СССР и как това обстоятелство се съотнася към неговото литературно призвание и талант, а нещо съвсем друго. Стихотворението му „Прощално“ бе превърнато в чалга песен от младата певица Антонина, което бе последвано от остри реакции. Наречено бе „терористичен атентат“. Хора на културата се изредиха да говорят за разложението на обществото и младите, за профанизацията на всичко свято.
Според руския философ и мислител Николай Бердяев обаче у хората присъства божествена черта, която е човешкото в тях. Човекът субективно изпитва света и го преживява, възприема предметите в обектния свят, но самият той не принадлежи там, а е миниуниверсум, притежаващ чувствилище за страдания и радости. В книгата си „За робството и свободата на човека“ руският религиозен мислител набляга най-вече на тази негова способност. Човекът изпитва света субективно, той се въвлича в него като личност. В отношението му към света винаги е налице творческа активност, той не е обект, а субект. Като личност изпитва любовта към Бог, любовта към семейството си, любовта към ближния си. Така преживява и своите професионални интереси и се радва на литературата, изкуството, киното, музиката и всички останали сфери на човешкото творчество. Това според Бердяев е белегът на свободния човек, на свободната духом личност.
По същия начин той предупреждава за опасността от робство на човека, и то съвсем друго робство от това, което интуитивно ни идва наум. Бердяев пише: „Свободата и независимостта на човешката личност по отношение на обектния свят е тъкмо нейната богочовечност. Това означава, че личността се формира не от обектния свят, а от субективността, в която е скрита силата на Божия образ“. Това робство се изразява във формирането на личността не на база на нейното състояние на екзистенциален център, който изпитва света, а въз основа на някой предмет, на някой обект, който поглъща личността и изтрива божествената й черта.
Да вземем за пример любовта към родината. Тази личностна любов и привързаност е дълбоко субективна, тя се свързва с уникалното и изключителното в самата личност. Тя не борави с лозунги и термини, а съществува вътре в човека, в спомените за родната му къща, за семейството му и за неговите собствени преживявания. Превръщането на родината в обект, още повече превръщането на любовта към страната в обект, съдържа опасността от човешкото робство. Така се стига до национализма, така се стига до патриотичния колективизъм. Уникалната личност, субектът, е жертвана за обекта „нация“, позволено е на обективираната любов към нацията да вземе превес над личностното преживяване. Човекът вече не е личност, а е част от нацията, още един обект в редиците на патриотичния митинг. Губи се истинското, съкровеното в тази любов към родината, и се замества с „общото“. Човек се усамотява, превръща се в атом. Пред него остава механично да се стреми да се съедини с други атоми, за да не се чувства безпомощен и самотен. Той вече обича родината не защото е свързан с нея, а защото нацията изисква от него тази любов. Така според Бердяев човек се поробва.
Но опасността от робството не се ограничава до нацията и патриотизма. Съществува риск от подобно робство и в културата, сиреч има риск културата да се превърне в обект, литературата да се превърне в обект, който вече не се изпитва личностно. В нея не се въвличаш, а се подчиняваш на втвърдяващата сила на опредметения образ. Овеществяваш активното, личното, творческото и го превръщаш в обект, който виси над теб, който те засенчва, който вече не изпитваш, а изисква от теб да го уважаваш, да спазваш установени правила в контакта си с него.
Именно в това се състои проблемът в употребата на Вапцаровите стихотворения, в случая за чалга парче. Става дума за симптом на по-дълбоко и по-тежко заболяване в разговора ни за култура. В училище например всички ние се запознавахме с писателите именно като с обекти, като предмети, които висят над нас непорочни и свети. Можехме да контактуваме с тях само чрез изразите и термините на учителя, с всичките безбройни думи, които задушават истинското в поезията, живото в нея, творчески активното. След това бяхме изпитвани върху нашата способност да се водим по речника на учителя в почитането на тези великански обекти Ботев, Милев, Смирненски, Вапцаров и т.н. Субективното преживяване с една книга, с едно стихотворение, личностният досег с нея или изобщо не ни беше позволен, или се считаше, че не сме достатъчно зрели за него. Пред нас бяха издигнати исполински статуи и ние ги усетихме единствено като паметници. Като стерилни постройки и славни имена, които трябва дори с боязливост да се споменават и да се дискутират.
Голяма част от критиката и възмущенията, породени от тази чалга версия на „Прощално“, бяха пропити тъкмо с това изконно погрешно разбиране. Внушаваха, че нещо свято е било опетнено, нещо над нас е било принизено, паметник е бил надраскан. Но Вапцаров не е паметник, не е светилище. Вапцаров е личност, творческа личност, миниуниверсум, и единственото истинско общуване с него е на личностно и индивидуално равнище, като субект, а не обект. Превръщайки го в обект, ние го замразяваме. Изражда се в идол, който или може безкритично да се слави като идол, или по низки начини да се използва в чалга текстове. Но и в двата случая личността вътре в поета е победена и удушена.
Проблемът не е, че стиховете на Вапцаров са били използвани в песен. Дори има страхотни и успешни опити негови стихотворения да се превръщат в музика. Сещам се за българската рок група от Пловдив ТДК и песента им „Емил Димитров“, в която „Вяра“ е преобразено в невероятно хард-рок парче. Напротив, тук виждаме най-истинското възможно общуване с поета – творческото общуване, субективното преживяване на написаното от него. По този начин личността не просто се запазва, а се реализира чрез нови похвати, за които не се е подозирало, че могат да обхванат стихотворението му.
Това е обратното на мъртвороденото пазене и превръщане на поетите в уродливи паметници, които само могат да се чистят, лъскат и да им се поднасят цветя. Или, както ни обясняват в случая – да се драскат. Превърнатият в обект Никола Вапцаров от училище не се различава от превърнатия в обект Никола Вапцаров от чалга песента. Говорим за една и съща пошла и груба гавра с личността, с човешкото в човека, едно и също идолопоклонство. А подобни паметници трябва да се събарят.
[/et_pb_text][/et_pb_column][et_pb_column type=”1_4″][et_pb_team_member admin_label=”kichev” name=”Стефан Кичев” position=”редакционен съвет” image_url=”https://conservative.bg/wp-content/uploads/2018/07/Stefan_Kichev_2.jpg” facebook_url=”https://www.facebook.com/stefan.kichev” _builder_version=”3.9″ header_level=”h2″ header_font=”|700|||||||” body_font=”||||” border_radii_image=”on|180px|180px|180px|180px” border_width_all_image=”6px” border_color_all_image=”#303c66″ border_style_all_image=”double” custom_css_member_image=”margin: 0 auto;||width:70%;” custom_css_member_description=”padding-top: 15px;” custom_css_member_position=”padding-bottom: 20px;||letter-spacing: 2px;||text-transform: uppercase;||font-size: 14px;” use_border_color=”off” border_color=”#ffffff” border_width=”1px” border_style=”solid” saved_tabs=”all” text_orientation=”center” header_text_align=”center” global_module=”5527″]
През 2013 година печели литературния конкурс за ученици Малки Поетики и впоследствие участва в литературния фестивал София Поетики, като е най-младият участник. Капитал Light му взимат интервю като част от поредицата им за даровити деца “България намери талант”. Завършва Първа английска езикова гимназия и в момента следва в Нов български университет. Работи като финансов журналист в американска медия.
[/et_pb_team_member][/et_pb_column][/et_pb_row][et_pb_row][et_pb_column type=”3_4″][et_pb_divider _builder_version=”3.10.1″ /][et_pb_text _builder_version=”3.10.1″]
Творчеството и политиката
Творчеството и личността на артистите (независимо от вида изкуство) трябва да се разделят (дори самото изкуство да е инспирирано от лични убеждения, а то винаги е). Давам съвременен пример с артисти като Робърт де Ниро и Мерил Стрийп, които са гениални в това, което правят, но абсолютни политически неграмотни – което си има своето обяснение, но това е друга тема, свързана със самозабравянето и откъсването от действителността и информирането само от (определени) медии. Огромна грешка е да се пренебрегват подобни постижения, заради самата личност.
Вапцаров е терорист, комунист и други синоними. За присъдата и изпълнението не мога да съдя дали са правилни или не, тъй като не съм юрист – моето лично мнение е по-скоро да.
От друга страна, двама от най-добрите ни поети са заклети комунисти (Вапцаров и Смирненски) – за втория дори бих казал, че е най-добрият ни.
Оценяването на изкуството, разбира се е твърде дълга и сложна тема, без явен консенсус, така че предпочитам да не навлизам в него, но в крайна сметка истинското изкуство (pun intended) носи някакъв идеен смисъл и едновременно е самодостатъчно само по себе си.
Отделно самото изкуство борави с абстракции, което в политически план е функция на утопистките идеологии – това е и причината повечето артисти да са или либерали или социалисти, поради фундамента им – че всъщност историята и общество трябва да вървят нанякъде и че това непременно е добро нещо. Революцията е функция и на двете, а всеки млад човек е революционно настроен и смята, че революциите някога са променили нещо към добро и че това е най-подходящия инструмент за обществена промяна. Това се дължи на епическата пропорция на революцията и на повикът на тълпата, усещането за братство и съответно най-важният елемент, който крайните индивидуалисти не разбират – а именно, че всички исторически моменти са написани от хора, които са се обединили в дадена цел.
Консервативната гледна точка към подобни неща е сложна и е базирана на формирането на нацията. Нациите се градят едно единствено нещо – споделената лоялност към нещо. Тази лоялност почива на трите типа национални мита – разказът за славата, разказът за саможертвата и разказът за независимостта (не непременно в държавен смисъл). Тези три мита всъщност дават, това, което обединява леви, десни, центристи, целия спектър в една нация, защото колкото и хеликоптери да имаме, те не могат просто да изчезнат. Тези митове са важни, не защото са верни или научни (например този за турското робство), а защото са способни да разкажат общата история, която споделената лоялност като тъкан на нацията и държавата. Консервативната гледна точка е, че културата ни историята трябва да бъде запазена и разказана – и доброто и лошото.
Намирането на общ разказ за споделената ни история (в митологичен смисъл, не в научен) е от първостепенна важност за възможността да имаме политически консенсус, когато това се наложи и е важно.
Вапцаров не може да бъде национален мит, по същият начин, по който Георги Марков не може да бъде, тъй като са изключително разделящи фигури. А и защото не е минало достатъчно време. Но можем поне да имаме някакъв консенсус, че е необходимо да разделим твореца от творчеството му и да съдим всички с еднакъв аршин.
Аз имам една идея повече уважение, за тези които са вярвали в някаква (голяма, не купени книжки) кауза, макар и напълно погрешна и са били готови да платят последната цена, отколкото към тези, които са готови да си извъртат убежденията, така че да им паснат на конкретните цели.
Дори да са наши идеологически врагове.
[/et_pb_text][/et_pb_column][et_pb_column type=”1_4″][et_pb_divider _builder_version=”3.10.1″ /][et_pb_team_member name=”Николай Облаков” position=”Главен редактор” image_url=”https://conservative.bg/wp-content/uploads/2018/07/36380487_10214512163412135_1266452707309256704_n.jpg” facebook_url=”https://www.facebook.com/oblakoff” twitter_url=”https://twitter.com/oblakoff” icon_hover_color=”#6c88e5″ _builder_version=”3.10.1″ header_level=”h2″ header_text_align=”center” border_radii_image=”on|180px|180px|180px|180px” border_width_all_image=”6px” border_color_all_image=”#303c66″ border_style_all_image=”double” text_orientation=”center” custom_css_member_image=”margin: 0 auto;||width:70%;” custom_css_member_description=”padding-top: 15px;” custom_css_member_position=”padding-bottom: 20px;||letter-spacing: 2px;||text-transform: uppercase;||font-size: 14px;” saved_tabs=”all” global_module=”15714″]
Създател на дясната платформа “Консерваторъ”. Маркетинг мениджър в редица водещи български и чужди компании с над десет години опит. Интересува се и пише активно за политика, маркетинг и технологии.
[/et_pb_team_member][/et_pb_column][/et_pb_row][et_pb_row][et_pb_column type=”3_4″][et_pb_divider _builder_version=”3.10.1″ /][et_pb_text _builder_version=”3.10.1″]
Поетът и духът на времето
Името на Никола Вапцаров е добре познато на българите от всички възрасти – все пак творчеството, а и животът му се изучават в училище. Но изучаването им, за жалост, е твърде избирателно. От делото на безспорно талантливия банскалия се пропускат твърде любопитни моменти, изясняващи личността му и контекста, в който е творил – а от там и поезията му.
Осъден на смърт и разсрелян на 23 юли 1942 г. заедно с други важни лидери на Българската комунистическа партия, сред които виждаме имена като Антон Иванов и Петър Богданов[1], Вапцаров понася последствията от активната си – да се чете „агресивна и кървава” – дейност в партията, проводник на влияние от СССР.
Биографичните справки за Никола Вапцаров често са твърде охотни относно какво ли не – от личните връзки на баща му и революционер от ВМОРО Йонко с царското семейство, до годините му в Морското машинно училище във Варна и осъждането му по Закона за защита на държавата. Неудобен момент обаче е участието му в така наречената „Соболева акция” – когато поета, в качеството си на член на БКП – практически клон на КПСС се връща към родният си град Банско за да пропагандира и събира подписи в полза на идеята за военен съюз на Царството със СССР. Годината е 1940, месецът – ноември.[2] В този момент от историята пактът между нацисткият диктатор Адолф Хитлер и съветския му колега Йосиф Сталин все още не е нарушен и двете социалистически военни машини туко-що са си поделили Полша. Призивите на Вапцаров за сключване на съюз между България и Съветският съюз са в контекста на горните събития и партньорството между националсоциалистите и болшевиките.
Лозунгите на БКП и РМС от онзи период изглеждат скандални на неинформирания за историческите събития читател. Българската комунистическа партия не се свени да заяви пред българския народ нареденото от Москва, именно че желанието им е зa: „[Искаме] съюз с героична и социално-прогресивна Германия!“, а за да няма недоразбрали симпатиите им, комунистите гласно заявяват:
„Да живеят другарят Сталин и другарят Хитлер, вождовете на съветската и немската работническа класа.“
В този период функционерът на БКП Никола Вапцаров пише едно от най-знаковите си и известни стихотворения – „Селска хроника”. Там могат да бъдат видени отчетливо не просто творческите способности на поета, но и неговите съкровени усещания и политически предпочитания:
„А и в писанието
писано е божем:
„Глас народен – глас божи.“
[…]Та казвам аз,
понеже няма
олио
и хлябът е
от мъката по-чер,
един е лозунга:
Терора долу!
Съюз със СССР!”[3]
Дали Вапцаров не познава Евангелието или спекулира свободно от днешна гледна точка е трудно да се каже. При всяко положение за християните е ясно – гласът народен не е глас Божи, никога не е бил. Напротив – верните на Бог винаги през всяка една епоха и във всяко едно земно царство винаги са се движели срещу тълпата, а не в нея. Гласът народен осъди нашия Господ Иисус Христос.[4] Гласът Божи даде опрощение за всички човеци.[5]
Времето на първата половина на ХХ век е твърде наситен с емоции и нюанси. „Духът на времето” („Zeitgeist” по немският философ Хегел) е нетърпелив, изпълнен с надежди, очавания, но и омраза. На запаления чрез искрата на Октомврийската революция в сърцата на мнозина (включително видни интелектуалци) из целият свят футуристичен и прогресивен марксизъм, се противопоставя „духът” на реакцията – национализъм, религиозност и капитализъм. Често независими едни от други, друг път преплитащи се, тези три и без друго основни опонента на марксистката доктрина имат своите представители – ярки индивидуалности, които обаче поради условията на политическата конюнктура след 9 септември 1944 г. не могат да бъдат употребени като символи, не са „идеологически удобни”, и логично са почти забравени в народната памет.
Един от представителите на този характерен и самобитен „дух на времето” в Царство България казва за себе си:
„Душата ми копней за тишина, сърцето ми тупти безспир за мир.
Зове ме Горда Стара планина и сгушения в нея манастир.”
В същия този манастир, по стечение на обстоятелствата и като изгнаник пред новата тоталитарна власт е погребан и в последствие – името му е Светозар Димитров, известен с творческия си псевдоним Змей Горянин.[6]
Роден в Русе през 1905 година, счетоводител по професия. Съратник и приятел с друг голям български творец – Елин Пелин. Публикува в множество издания: „Светли зари“, „Ученическа мисъл“, „Изгрев”, „Хиперион“, „Българска мисъл“, „Литературен глас“, „Светлоструй“, „Зора“, „Време“, „Пладне“, „Земеделско знаме“ и много други. Превежда от руски и френски език.
През 1942 година за кратко е цензор в Дирекцията по печата, поради което е осъден на затвор от Народния съд. Счита себе си за невинен, като заявява публично:
„Та именно те най-добре знаят, че не съм спирал ничий труд да излезе. Защо да декларирам нещо, което е факт.”
Обявен от бившите съюзници на Хитлер за фашист, книгите на Змей Горянин са иззети от библиотеките и читалищата.[8] По този начин един талантлив творец остава забравен за половин век.
Стиховете на Змей Горянин обаче ни показват не фашист, не и комунист. Нито песимист, изживяващ се за жертва на обстоятелствата. Иронично, не ни показват също и политически активист, а напротив – смирен и обърнат преди всичко към вътрешния си свят християнин. Също и човек – предвид и биографията му, който не се гнуси от труда и се стреми към семплия начин на живот. В стихотворението му „На нивата” четем:
„Ще стана раничко в зори,
ще се прекръстя и помоля,
и моят дух ще се смири:
– да бъде Божията воля!
На къра ще изляза, там
ще найда Божията нива
и житните зърна ще ям
и от росата ще отпивам.
И може би ще ме съзре
Христос, край него като мина.
И всичко той ще разбере!
И ще ме викне, като Рут
глава на неговия скут
да сложа и да си почина.
Змей Горянин, из „Майчина вяра“
В „духът на времето” на Змей Горянин – Царска България стихосбирката „Моторни песни” на Никола Вапцаров излиза свободно, без проблем се печатат и разпространяват и стихотворенията му.
Комунистическият деец Вапцаров е осъден поради нещо, за което ще бъде осъден във всяка една държава на света – включително СССР, включително и да речем САЩ днес. Присъдата е за държавна измяна и за въоръжени насилствени действия срещу мирното население и властта. С една дума – тероризъм.
Змей Горянин е осъден за слово, за „неправилни” според някого убеждения. „Духът на времето” от ранната Народна република е смазващ за инакомислещите. Стихове, различни от утвърденото от конюнктурата трудно могат да видят бял свят. Писател и поет стават професии на заплата, част от държавния пропаганден апарат.
[1]https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9D%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%B0_%D0%92%D0%B0%D0%BF%D1%86%D0%B0%D1%80%D0%BE%D0%B2
[2]https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%BE%D0%B1%D0%BE%D0%BB%D0%B5%D0%B2%D0%B0_%D0%B0%D0%BA%D1%86%D0%B8%D1%8F
[3]http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=17&WorkID=169&Level=1
[4]От Матея Свето Евангелие 27:21-40
[5]От Лука Свето Евангелие 23:34
[6]http://www.pravoslavieto.com/history/20/1904_zmej_gorjanin/1904_zmej_gorjanin.htm#майчината
[7]https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%97%D0%BC%D0%B5%D0%B9_%D0%93%D0%BE%D1%80%D1%8F%D0%BD%D0%B8%D0%BD
[8] http://www.slov
[/et_pb_text][/et_pb_column][et_pb_column type=”1_4″][et_pb_divider _builder_version=”3.10.1″ /][et_pb_team_member admin_label=”Toma Petrov” name=”Тома Петров” position=”редакционен съвет” image_url=”https://conservative.bg/wp-content/uploads/2018/07/Toma_Petrow.jpg” facebook_url=”https://www.facebook.com/stambolovist” _builder_version=”3.9″ header_level=”h2″ header_font=”|700|||||||” body_font=”||||” border_radii_image=”on|180px|180px|180px|180px” border_width_all_image=”6px” border_color_all_image=”#303c66″ border_style_all_image=”double” custom_css_member_image=”margin: 0 auto;|| width: 70%;” custom_css_member_description=”padding-top: 15px;” custom_css_member_position=”padding-bottom: 20px;||letter-spacing: 2px;||text-transform: uppercase;||font-size: 14px;” use_border_color=”off” border_color=”#ffffff” border_width=”1px” border_style=”solid” saved_tabs=”all” text_orientation=”center” header_text_align=”center” global_module=”4559″]
Бакалавър по журналистика и магистър по счетоводство от УНСС. Интересите му са в областта на християнската апологетика и междурелигиозния диалог, политическата и икономическата теории, балканската история и общото средиземноморско културно наследство.
[/et_pb_team_member][/et_pb_column][/et_pb_row][/et_pb_section]
