Вапцаров – три гледни точки

Време за четене: 12 мин.

Ранена в сърцето пантера

 

Поетът Никола Вапцаров отново се оказа причина за обществен скандал. Този път несъгласията не бяха около ролята му като агент на СССР и как това обстоятелство се съотнася към неговото литературно призвание и талант, а нещо съвсем друго. Стихотворението му „Прощално“ бе превърнато в чалга песен от младата певица Антонина, което бе последвано от остри реакции. Наречено бе „терористичен атентат“. Хора на културата се изредиха да говорят за разложението на обществото и младите, за профанизацията на всичко свято.

Според руския философ и мислител Николай Бердяев обаче у хората присъства божествена черта, която е човешкото в тях. Човекът субективно изпитва света и го преживява, възприема предметите в обектния свят, но самият той не принадлежи там, а е миниуниверсум, притежаващ чувствилище за страдания и радости. В книгата си „За робството и свободата на човека“ руският религиозен мислител набляга най-вече на тази негова способност. Човекът изпитва света субективно, той се въвлича в него като личност. В отношението му към света винаги е налице творческа активност, той не е обект, а субект. Като личност изпитва любовта към Бог, любовта към семейството си, любовта към ближния си. Така преживява и своите професионални интереси и се радва на литературата, изкуството, киното, музиката и всички останали сфери на човешкото творчество. Това според Бердяев е белегът на свободния човек, на свободната духом личност.

По същия начин той предупреждава за опасността от робство на човека, и то съвсем друго робство от това, което интуитивно ни идва наум. Бердяев пише: „Свободата и независимостта на човешката личност по отношение на обектния свят е тъкмо нейната богочовечност. Това означава, че личността се формира не от обектния свят, а от субективността, в която е скрита силата на Божия образ“. Това робство се изразява във формирането на личността не на база на нейното състояние на екзистенциален център, който изпитва света, а въз основа на някой предмет, на някой обект, който поглъща личността и изтрива божествената й черта.

Да вземем за пример любовта към родината. Тази личностна любов и привързаност е дълбоко субективна, тя се свързва с уникалното и изключителното в самата личност. Тя не борави с лозунги и термини, а съществува вътре в човека, в спомените за родната му къща, за семейството му и за неговите собствени преживявания. Превръщането на родината в обект, още повече превръщането на любовта към страната в обект, съдържа опасността от човешкото робство. Така се стига до национализма, така се стига до патриотичния колективизъм. Уникалната личност, субектът, е жертвана за обекта „нация“, позволено е на обективираната любов към нацията да вземе превес над личностното преживяване. Човекът вече не е личност, а е част от нацията, още един обект в редиците на патриотичния митинг. Губи се истинското, съкровеното в тази любов към родината, и се замества с „общото“. Човек се усамотява, превръща се в атом. Пред него остава механично да се стреми да се съедини с други атоми, за да не се чувства безпомощен и самотен. Той вече обича родината не защото е свързан с нея, а защото нацията изисква от него тази любов. Така според Бердяев човек се поробва.

Но опасността от робството не се ограничава до нацията и патриотизма. Съществува риск от подобно робство и в културата, сиреч има риск културата да се превърне в обект, литературата да се превърне в обект, който вече не се изпитва личностно. В нея не се въвличаш, а се подчиняваш на втвърдяващата сила на опредметения образ. Овеществяваш активното, личното, творческото и го превръщаш в обект, който виси над теб, който те засенчва, който вече не изпитваш, а изисква от теб да го уважаваш, да спазваш установени правила в контакта си с него.

Именно в това се състои проблемът в употребата на Вапцаровите стихотворения, в случая за чалга парче. Става дума за симптом на по-дълбоко и по-тежко заболяване в разговора ни за култура. В училище например всички ние се запознавахме с писателите именно като с обекти, като предмети, които висят над нас непорочни и свети. Можехме да контактуваме с тях само чрез изразите и термините на учителя, с всичките безбройни думи, които задушават истинското в поезията, живото в нея, творчески активното. След това бяхме изпитвани върху нашата способност да се водим по речника на учителя в почитането на тези великански обекти Ботев, Милев, Смирненски, Вапцаров и т.н. Субективното преживяване с една книга, с едно стихотворение, личностният досег с нея или изобщо не ни беше позволен, или се считаше, че не сме достатъчно зрели за него. Пред нас бяха издигнати исполински статуи и ние ги усетихме единствено като паметници. Като стерилни постройки и славни имена, които трябва дори с боязливост да се споменават и да се дискутират.

Голяма част от критиката и възмущенията, породени от тази чалга версия на „Прощално“, бяха пропити тъкмо с това изконно погрешно разбиране. Внушаваха, че нещо свято е било опетнено, нещо над нас е било принизено, паметник е бил надраскан. Но Вапцаров не е паметник, не е светилище. Вапцаров е личност, творческа личност, миниуниверсум, и единственото истинско общуване с него е на личностно и индивидуално равнище, като субект, а не обект. Превръщайки го в обект, ние го замразяваме. Изражда се в идол, който или може безкритично да се слави като идол, или по низки начини да се използва в чалга текстове. Но и в двата случая личността вътре в поета е победена и удушена.

Проблемът не е, че стиховете на Вапцаров са били използвани в песен. Дори има страхотни и успешни опити негови стихотворения да се превръщат в музика. Сещам се за българската рок група от Пловдив ТДК и песента им „Емил Димитров“, в която „Вяра“ е преобразено в невероятно хард-рок парче. Напротив, тук виждаме най-истинското възможно общуване с поета – творческото общуване, субективното преживяване на написаното от него. По този начин личността не просто се запазва, а се реализира чрез нови похвати, за които не се е подозирало, че могат да обхванат стихотворението му.

Това е обратното на мъртвороденото пазене и превръщане на поетите в уродливи паметници, които само могат да се чистят, лъскат и да им се поднасят цветя. Или, както ни обясняват в случая – да се драскат. Превърнатият в обект Никола Вапцаров от училище не се различава от превърнатия в обект Никола Вапцаров от чалга песента. Говорим за една и съща пошла и груба гавра с личността, с човешкото в човека, едно и също идолопоклонство. А подобни паметници трябва да се събарят.

Стефан Кичев

Стефан Кичев

редакционен съвет

През 2013 година печели литературния конкурс за ученици Малки Поетики и впоследствие участва в литературния фестивал София Поетики, като е най-младият участник. Капитал Light му взимат интервю като част от поредицата им за даровити деца "България намери талант". Завършва Първа английска езикова гимназия и в момента следва в Нов български университет. Работи като финансов журналист в американска медия.

Творчеството и политиката

Творчеството и личността на артистите (независимо от вида изкуство) трябва да се разделят (дори самото изкуство да е инспирирано от лични убеждения, а то винаги е). Давам съвременен пример с артисти като Робърт де Ниро и Мерил Стрийп, които са гениални в това, което правят, но абсолютни политически неграмотни – което си има своето обяснение, но това е друга тема, свързана със самозабравянето и откъсването от действителността и информирането само от (определени) медии. Огромна грешка е да се пренебрегват подобни постижения, заради самата личност.

Вапцаров е терорист, комунист и други синоними. За присъдата и изпълнението не мога да съдя дали са правилни или не, тъй като не съм юрист – моето лично мнение е по-скоро да.

От друга страна, двама от най-добрите ни поети са заклети комунисти (Вапцаров и Смирненски) – за втория дори бих казал, че е най-добрият ни.

Оценяването на изкуството, разбира се е твърде дълга и сложна тема, без явен консенсус, така че предпочитам да не навлизам в него, но в крайна сметка истинското изкуство (pun intended) носи някакъв идеен смисъл и едновременно е самодостатъчно само по себе си.

Отделно самото изкуство борави с абстракции, което в политически план е функция на утопистките идеологии – това е и причината повечето артисти да са или либерали или социалисти, поради фундамента им – че всъщност историята и общество трябва да вървят нанякъде и че това непременно е добро нещо. Революцията е функция и на двете, а всеки млад човек е революционно настроен и смята, че революциите някога са променили нещо към добро и че това е най-подходящия инструмент за обществена промяна. Това се дължи на епическата пропорция на революцията и на повикът на тълпата, усещането за братство и съответно най-важният елемент, който крайните индивидуалисти не разбират – а именно, че всички исторически моменти са написани от хора, които са се обединили в дадена цел.

Консервативната гледна точка към подобни неща е сложна и е базирана на формирането на нацията. Нациите се градят едно единствено нещо – споделената лоялност към нещо. Тази лоялност почива на трите типа национални мита – разказът за славата, разказът за саможертвата и разказът за независимостта (не непременно в държавен смисъл). Тези три мита всъщност дават, това, което обединява леви, десни, центристи, целия спектър в една нация, защото колкото и хеликоптери да имаме, те не могат просто да изчезнат. Тези митове са важни, не защото са верни или научни (например този за турското робство), а защото са способни да разкажат общата история, която споделената лоялност като тъкан на нацията и държавата. Консервативната гледна точка е, че културата ни историята трябва да бъде запазена и разказана – и доброто и лошото.

Намирането на общ разказ за споделената ни история (в митологичен смисъл, не в научен) е от първостепенна важност за възможността да имаме политически консенсус, когато това се наложи и е важно.

Вапцаров не може да бъде национален мит, по същият начин, по който Георги Марков не може да бъде, тъй като са изключително разделящи фигури. А и защото не е минало достатъчно време. Но можем поне да имаме някакъв консенсус, че е необходимо да разделим твореца от творчеството му и да съдим всички с еднакъв аршин.

Аз имам една идея повече уважение, за тези които са вярвали в някаква (голяма, не купени книжки) кауза, макар и напълно погрешна и са били готови да платят последната цена, отколкото към тези, които са готови да си извъртат убежденията, така че да им паснат на конкретните цели.

Дори да са наши идеологически врагове.

Николай Облаков

Николай Облаков

Главен редактор

Създател на дясната платформа "Консерваторъ". Маркетинг мениджър в редица водещи български и чужди компании с над десет години опит. Интересува се и пише активно за политика, маркетинг и технологии.

Поетът и духът на времето

 

Името на Никола Вапцаров е добре познато на българите от всички възрасти – все пак творчеството, а и животът му се изучават в училище. Но изучаването им, за жалост, е твърде избирателно. От делото на безспорно талантливия банскалия се пропускат твърде любопитни моменти, изясняващи личността му и контекста, в който е творил – а от там и поезията му.

Осъден на смърт и разсрелян на 23 юли 1942 г. заедно с други важни лидери на Българската комунистическа партия, сред които виждаме имена като Антон Иванов и Петър Богданов[1], Вапцаров понася последствията от активната си – да се чете „агресивна и кървава” – дейност в партията, проводник на влияние от СССР.

Биографичните справки за Никола Вапцаров често са твърде охотни относно какво ли не – от личните връзки на баща му и революционер от ВМОРО Йонко с царското семейство, до годините му в Морското машинно училище във Варна и осъждането му по Закона за защита на държавата. Неудобен момент обаче е участието му в така наречената „Соболева акция” – когато поета, в качеството си на член на БКП – практически клон на КПСС се връща към родният си град Банско за да пропагандира и събира подписи в полза на идеята за военен съюз на Царството със СССР. Годината е 1940, месецът – ноември.[2] В този момент от историята пактът между нацисткият диктатор Адолф Хитлер и съветския му колега Йосиф Сталин все още не е нарушен и двете социалистически военни машини туко-що са си поделили Полша. Призивите на Вапцаров за сключване на съюз между България и Съветският съюз са в контекста на горните събития и партньорството между националсоциалистите и болшевиките.

Лозунгите на БКП и РМС от онзи период изглеждат скандални на неинформирания за историческите събития читател. Българската комунистическа партия не се свени да заяви пред българския народ нареденото от Москва, именно че желанието им е зa: „[Искаме] съюз с героична и социално-прогресивна Германия!“, а за да няма недоразбрали симпатиите им, комунистите гласно заявяват:

„Да живеят другарят Сталин и другарят Хитлер, вождовете на съветската и немската работническа класа.“

В този период функционерът на БКП Никола Вапцаров пише едно от най-знаковите си и известни стихотворения – „Селска хроника”. Там могат да бъдат видени отчетливо не просто творческите способности на поета, но и неговите съкровени усещания и политически предпочитания:

„А и в писанието

писано е божем:

„Глас народен – глас божи.“

[…]Та казвам аз,

понеже няма

олио

и хлябът е

от мъката по-чер,

един е лозунга:

Терора долу!

Съюз със СССР!”[3]

Дали Вапцаров не познава Евангелието или спекулира свободно от днешна гледна точка е трудно да се каже. При всяко положение за християните е ясно – гласът народен не е глас Божи, никога не е бил. Напротив – верните на Бог винаги през всяка една епоха и във всяко едно земно царство винаги са се движели срещу тълпата, а не в нея. Гласът народен осъди нашия Господ Иисус Христос.[4] Гласът Божи даде опрощение за всички човеци.[5]

Времето на първата половина на ХХ век е твърде наситен с емоции и нюанси. „Духът на времето” („Zeitgeist” по немският философ Хегел) е нетърпелив, изпълнен с надежди, очавания, но и омраза. На запаления чрез искрата на Октомврийската революция в сърцата на мнозина (включително видни интелектуалци) из целият свят футуристичен и прогресивен марксизъм, се противопоставя „духът” на реакцията – национализъм, религиозност и капитализъм. Често независими едни от други, друг път преплитащи се, тези три и без друго основни опонента на марксистката доктрина имат своите представители – ярки индивидуалности, които обаче поради условията на политическата конюнктура след 9 септември 1944 г. не могат да бъдат употребени като символи, не са „идеологически удобни”, и логично са почти забравени в народната памет.

Един от представителите на този характерен и самобитен „дух на времето” в Царство България казва за себе си:

„Душата ми копней за тишина, сърцето ми тупти безспир за мир.
Зове ме Горда Стара планина и сгушения в нея манастир.”

В същия този манастир, по стечение на обстоятелствата и като изгнаник пред новата тоталитарна власт е погребан и в последствие – името му е Светозар Димитров, известен с творческия си псевдоним Змей Горянин.[6]

Роден в Русе през 1905 година, счетоводител по професия. Съратник и приятел с друг голям български творец – Елин Пелин. Публикува в множество издания: „Светли зари“, „Ученическа мисъл“, „Изгрев”, „Хиперион“, „Българска мисъл“, „Литературен глас“, „Светлоструй“, „Зора“, „Време“, „Пладне“, „Земеделско знаме“ и много други. Превежда от руски и френски език.

През 1942 година за кратко е цензор в Дирекцията по печата, поради което е осъден на затвор от Народния съд. Счита себе си за невинен, като заявява публично:

„Та именно те най-добре знаят, че не съм спирал ничий труд да излезе. Защо да декларирам нещо, което е факт.”

Обявен от бившите съюзници на Хитлер за фашист, книгите на Змей Горянин са иззети от библиотеките и читалищата.[8] По този начин един талантлив творец остава забравен за половин век.

Стиховете на Змей Горянин обаче ни показват не фашист, не и комунист. Нито песимист, изживяващ се за жертва на обстоятелствата. Иронично, не ни показват също и политически активист, а напротив – смирен и обърнат преди всичко към вътрешния си свят християнин. Също и човек – предвид и биографията му, който не се гнуси от труда и се стреми към семплия начин на живот.  В стихотворението му „На нивата” четем:

„Ще стана раничко в зори,

ще се прекръстя и помоля,

и моят дух ще се смири:

– да бъде Божията воля!

На къра ще изляза, там

ще найда Божията нива

и житните зърна ще ям

и от росата ще отпивам.

И може би ще ме съзре

Христос, край него като мина.

И всичко той ще разбере!

И ще ме викне, като Рут

глава на неговия скут

да сложа и да си почина.

Змей Горянин, из „Майчина вяра“

В „духът на времето” на Змей Горянин – Царска България стихосбирката „Моторни песни” на Никола Вапцаров излиза свободно, без проблем се печатат и разпространяват и стихотворенията му.

Комунистическият деец Вапцаров е осъден поради нещо, за което ще бъде осъден във всяка една държава на света – включително СССР, включително и да речем САЩ днес. Присъдата е за държавна измяна и за въоръжени насилствени действия срещу мирното население и властта. С една дума – тероризъм.

Змей Горянин е осъден за слово, за „неправилни” според някого убеждения. „Духът на времето” от ранната Народна република е смазващ за инакомислещите. Стихове, различни от утвърденото от конюнктурата трудно могат да видят бял свят. Писател и поет стават професии на заплата, част от държавния пропаганден апарат.


[1]https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9D%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%B0_%D0%92%D0%B0%D0%BF%D1%86%D0%B0%D1%80%D0%BE%D0%B2

 

[2]https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%BE%D0%B1%D0%BE%D0%BB%D0%B5%D0%B2%D0%B0_%D0%B0%D0%BA%D1%86%D0%B8%D1%8F

 

[3]http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=17&WorkID=169&Level=1

 

[4]От Матея Свето Евангелие 27:21-40

 

[5]От Лука Свето Евангелие 23:34

 

[6]http://www.pravoslavieto.com/history/20/1904_zmej_gorjanin/1904_zmej_gorjanin.htm#майчината

 

[7]https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%97%D0%BC%D0%B5%D0%B9_%D0%93%D0%BE%D1%80%D1%8F%D0%BD%D0%B8%D0%BD

 

[8] http://www.slov

 

Тома Петров

Тома Петров

редакционен съвет

Журналист, християнски апологет и икономист. Има магистърска степен по "Счетоводство и контрол" от УНСС. Интересите му са в областта на християнската апологетика и култура, византийското наследство, икономическата теория и международните отношения.

mm

” Консерваторъ ” е независима платформа за всички дясно мислещи хора в България в истинския смисъл на тази дума. Нашата мисия е да защитаваме истински десните позиции.

Share This