На 9-ти юли 1913-та година, в хода на Междусъюзническата война, при сражение с гръцки войници, между Бел камен(днес Дросопиги) и Невеска(днес Нимфео) – в местността Лакото, обкръжен от гръцките войници загива Васил Христов Чекаларов с псевдоним Равашол.
Васил Чекаларов е главен революционер и главен войвода на Вътрешната македоно-одринска революционна организация в Костурско. Той е основен противник на гръцката въоръжена пропаганда на територията на Костурско и Битолско.
Българският общественик и историк Владимир Караманов го описва в своите спомени така:
“Неговата хубост и приятна външност, както и стройността и напетостта му, а също и увлекателния му разговор, го правеха не по-малко симпатичен, отколкото миналото му на голям революционер и войвода от Югозападна Македония.
Всекиму от нас, тогавашните чиновници в Кукуш, както и на военните в тоя град, той правеше впечатление на голем български патриот, имащ предвид общите интереси на целокупния български народ. В своя патриотизъм той отиваше в крайност.
При тогавашното станало влошаване на отношенията ни със съюзниците, той бе решително за една по-скорошна война с гърци и сърби, особено с първите, за да се разчисти веднъж за винаги сметката ни с тях по спора за Южна и Югозападна Македония. Не даваше ни дума да става за отстъпки на български места на Гърция, като искаше да се включат в обединена и велика България, всички села и места от Костурско и Кайлярско, населени с българи, за които казваше, че са едни от най-здравите и добри българи”.
Роден е през 1874 г. в костурското село Смърдеш, тогава в пределите на Османската империя, а днес Кристалопиги, Гърция. Отначало учи в гръцко основно училище, където усвоил гръцкия език така добре, както родния си – български. Това в последствие му помага много в акциите за доставяне на оръжие от Гърция. По свое настояване баща му го премества в българско училище, където завършва IV отделение. През ваканциите Васил помага на баща си, като обикаля с него по строежите в Гърция, мечтаейки един ден да отиде да учи в България. Мечтата му се сбъдва, когато 21-годишен идва в България и строи фабрики и къщи къде ли не. Построил е т.нар. Балабанова фабрика в Мездра, както и къща в която е живее през 1912 година, малко преди избухването на Балканската война и завръщането му в Македония.
Взима участие в легалната дейност на Върховния комитет и става близък приятел е с Борис Сарафов, от когото през 1900 година е изпратен да подпомага революционната дейност на ВМОРО, като заедно с Лазар Киселинчев създава канали за закупуване на оръжие от Гърция, чрез които се набавя основното въоръжение на Костурско и Леринско.
Установява се в София през 1901 година, където става председател на Костурското благотворително дружество. След разкритията на Иванчовата афера е изпратен от Битолския окръжен революционен комитет да подпомогне дейността на Пандо Кляшев, Лазар Москов и Кузман Стефов в Костурския революционен район. Организацията в района е възстановена от четиримата ръководители, като е образувана съвсем нова чета, а много от предателите са наказани. Васил Чекаларов лично застрелва и съсича в село Дъмбени гръкомана Цеманов, а Кузман Стефанов убива Козма Карамачо в Загоричани.
На 13-14 март 1903 година Васил Чекаларов заклева до тогава патриаршистките села Върбник и Въмбел в Българската екзархия, на 20 март село Черешница също преминава към екзархията.
На 28 март Чекаларов с четата си е обсаден от турски аскер в Смърдеш, но с подкрепата на селски чети от района се измъкват от засадите. В средата на април пристигат в Смилево, Битолско, за предстоящия конгрес на който заедно Пандо Кляшев е представители на Костурския революционен район.
На 24 април при Златари, Ресенско, Васил Чекаларов, Пандо Кляшев, Иван Попов и Митре Влаха дават сражение на турски аскер. В подготовката за въстанието Чекаларов събира по пушка и патрони от селата Смърдеш, Косинец, Дъмбени, Турие и Кономлади и ги праща в Статица. На 7 май Васил Чекаларов заварва опожарено родното село Смърдеш, изгорено от турската армия. На 31 май 1903 година 1000 войници турски аскер обграждат село Дъмбени, четата на Лазар Поптрайков заема връх Виняри в Дъмбенската планина, в помощ на сражаващите се пристига четата на Дичо Андонов, която заема връх Локвата и удря турците в гръб. Сражение продължава дълго, като в помощ на сражаващите се пристигат и четите на Васил Чекаларов, Пандо Кляшев и Митре Влаха.
На 20 юли Илинденско-Преображенското въстание се вдига и в Костурско от около 2000 въстаници. Още на 23 юли е превзета Клисура. На 28 юли четите на Лазар Поптрайков и Васил Чекаларов дават престрелка на турски аскер, а на 29 в планините до Дъмбени отбиват турска армия за 6 часа, която се оттегля в Костур. На 12 август след голямо сражение, ръководено от Чекаларов, се превзема Невеска. След много сражения на 27 август се взима решение за изтегляне на четите от Костурско, за да запазят мирното население от 15 хилядния аскер в района. В разгара на въстанието Чекаларов е инициатор на съставянето на мемоар от името на костурските ръководители за турските зверства в Костурско. След като мемоарът е готов на 30 август е връчен на чуждестранните дипломати в Битоля.
Васил Чекаларов оглавява отряд от 450 души от Смърдешката, Дъмбенската, Косинската и Апоскепската центрова чета. Водят сражение на 29 август в Апоскеп и в близост до град Костур. В село Нестрам на 1 септември наказват провинилите се и предателите и разбиват малка турска военна част. След това се изнасят през Костенарията за албанската област Колония. В Колоня прочистват областта от албански и турски разбойници и печалят симпатиите на местното гръцко и албанско население. Накрая се завръщат в разореното Костурско, където четите се разпускат. Васил Чекаларов, заедно със сестра си Зоя, Пандо Кляшев и Лазар Киселинчев, тайно преминават границата с Гърция и оттам с параход се прибират в България.
При избухването на Балканската война през 1912 година Васил Чекаларов е определен за командир на партизанска чета № 4, част от Костурската съединена чета, заедно с чета № 5 на Иван Попов и чета № 6 на Христо Силянов, които са част от Македоно-одринското опълчение. След началото на военните действия четата се насочва през Леринско за Костурско.
На 19 октомври гръцката армия и сборната чета провеждат първа съвместна акция при Кили дервент, като след победата частите са посрещнати в Баница. След 20 октомври сборната чета освобождава последователно Невеска, Прекопана и Загоричани и обезоръжава околните турски села и помашкото Жервени. След това са освободени и селата Апоскеп, Дъмбени, Габреш и Косинец. След разгрома на Пета гръцка дивизия при село Баница сборната чета на Васил Чекаларов води ариергардни сражения с турския аскер и осигурява изтеглянето на гръцките части. При общото изтегляне четата прави опит да защити селата от напредващите турци. На 29 октомври четата подпомага гръцките войски при превземането на Кайляри, а на 8 ноември разбива и пленява 600 турски войници при Писодер и Желево. Ден по-късно пленяват още 100 турски войници при Капещица, а на 13 ноември обединените чети влизат в Костур, като са тържествено посрещнати от членовете на българската община, начело с архерейския наместник Панарет. На 29 ноември гръцките части се оттеглят от областта Кореща, а съединената чета се поставя в защита на селищата там.
Костурската съединена чета е разформирована в края на месец ноември 1912 година, като четниците се включват в редовните дружини на Опълчението. Васил Чекаларов заминава на 24 ноември за Солун и София, а почти всички четници се прибират по родните си места, като тези от България и няколко костурчани се разделят между Силянов и Попов, като Силянов потегля към Дъмбени, а Попов – към Смърдеш.
Васил Чекаларов и Иван Попов се срещат в Лерин с бившия андартски капитан, офицера от артилерията, Георгиос Цондос. Официално Костурската чета е разформирована на 20 декември 1912 година. Васил Чекаларов, подобно на много други македонски дейци, смята, че Македоно-одринското опълчение е трябвало да бъде изпратено на фронта в Македония, а не в Тракия, за да не се позволява на съюзниците гърци и сърби да окупират населени с българи земи.
В навечерието на Междусъюзническата война Чекаларов престоява около месец в Кукушко като пунктов началник на района от Солун до Гевгели. На тази си служба обикаля из Кукушката, Солунската селска и Дойранската околии, които в съседство са заети от гръцки и сръбски войски. Успява да събере изключително точни сведения за разположението и намеренията на нашите тогавашни съюзници, вероятни врагове в една скорошна война, които предава на щаба на българската войска. Още преди започването на военните действия в тила на гръцката войска се намират чети – в Странджа(около планината Нидже), в Гумендженско и в Солунско. Чекаларов и Иван Попов също организират голяма чета, която да проникне в тила на гръцката армия. По време на пребиваването си в Кукуш оказва голяма помощ на българската военна и административна власт, благодарение на добрия си гръцки, с преглеждането и превеждането на гръцка поща, която по погрешка е попаднала в ръцете на българската власт. В много от писмата се намират ценни данни за българските военни власти и за това какво е намерението на гръцката войска спрямо българската, която вече е стояла насреща й – южно от Кукуш и недалеч от Солун.
В средата на юни 1913 година се събират около 260 войводи и чети в Дойран. Голяма част от тях се готвят да заминат в Беломорска Македония. Там към Чекаларов и Попов се присъединяват войводите: Никола Иванов, Христо Цветков, Илия Димушев, Григор Джинджифилов, Дончо Лазаров и други, снабдени с пушки, бомби и патрони от Аргир Манасиев.
На 16 юни Чекаларов прочита 2 телеграми на четниците, едната за започване на военните действия, а другата четите да заминат по предназначение. След като обяснява причините за започване на война Чекаларов ги поздравява с настъпването на съдбоносния момент – настъпил е часът за разплата с коварните съюзници. Обръща се към тях с думите “букета на четиринадесетте хиляди доброволци” и моли всеки, който се чувства “слаб телом и духом и не може да понесе големите несгоди , лишения, глад и дългите походи”, които предстоят да остане при българската армия.
На 17 юни, при село Фурка, 160 четници и войници разбиват сръбско-гръцки части, освобождават Гевгели. Около селата Тушин и Мъглен също нанасят сериозни поражения на гръцки части.
На 19 юни Гевгели попада отново в гръцки ръце и по-голямата част от четата се изтегля. Васил Чекаларов, Иван Попов, Никола Кузинчев, Христо Цветков и Пандо Сидов продължават към Костурско. На 2-3 юли попадат в засада при дефилето Дармани, Воденско, от която Васил Чекаларов измъква четата с хитрост. Той се престорва се на гръцки офицер, който преследва четата на Чекаларов и преминава поста. На 4 юли в Чеган четата е издадена, а Чекаларов е ранен над сърцето. Четата се разделя на две, Иван Попов и Пандо Сидов заминават за Баница, където търпят поражение на 5 юли. Същия ден и четата на Чекаларов е разпръсната, ранен е повторно – в крака, но достигат до планината Вич на 8 юли. На 9 юли при сражение с гръцки войници Васил Чекаларов е обкръжен от гръцките войници и е ранен многократно в гърдите. Гръцкият поручик от пехотата Аристид Михалакопулос, участвал в зверството разказва в атинския вестник “Амброс“ през 1913 г.:
“Пет-шест войници и андарти се спуснаха към падналото тяло с тържествуващ вик. Той се размърда неочаквано. Отначало се издигна окървавената му глава, покрита с буйна красива къдрава коса, по-после се издигна и тялото и като се улови за близкото до него дърво се изправи. Така Чекаларов наистина беше много страшен. Притеклите се спряха за момент. Но за миг, той потрепера, поклати се, падна и не мръдна вече“!
Въпреки, че лежеше издъхнал, един от андартските шефове се нахвърля върху трупа му и го удря с големия си нож. “Вероятно – довършва разказа си очевидецът – това беше последното съзнание на главата и тази опасна глава се сбогува със своето тяло. Надали вече чувствуваше нещо, когато андартите, старите негови врагове, тъпчеха туй, което нямаше нищо общо със страшния Чекаларов. Капитан Х… с два още удара отсече главата от мъртвото тяло.”
Михаил Думбалаков пише за Чекаларов:
“Васил Чекаларов се издигна от недрата на народа до завидното положение на един заслужил мястото си войвода – борец в революционната фаланга на Македония, който имаше най-отдалечения район от границите на България, Костурско, дето се бореше срещу два противника: турците и гърците…
И в тоя момент свети в паметта ми смелия му орлов поглед и се откроява величествената му и горда осанка. Някаква вътрешна духовна сила даваше отражение в цялата фигура на Чекаларов. Той едва ли виждаше и съзнаваше това, защото си остана винаги вътрешно със своя чист народнически характер, както не измени звучната си костурска реч… Между падналите… бе и Васил Чекаларов, видното чедо на с. Смърдеш, Костурско, героят и рицарят на Костурския край.”
Още приживе Васил Чекаларов се превръща в легенда и страшилище за гърци и турци, които само при споменаването на неговото име се стряскат. Гърците едва след като бива обезглавен и поместват снимката на отрязаната му глава във вестници си отдъхват. Отрязаната глава на войводата и информацията за това, публикувана в атинския вестник „Амброс”.
Името му се произнася с респект и от чужди, и от свои. Песни за него са налични и в българския, и в гръцкия(заради успешните му сражения с турците), и в албанския фолклор. Делата му се прославят с песен дори и на турски език. Такава, пята на гръцки e с текст:
Чекаларов викаше: ура, момчета, ура момчета, смърдовчанчета.
Да влеземе в Неваска, айде момчета, да го изпиеме турскиот аскер
Вси глигое в Неваска, Чекаларов, брей, и ше го избият турскиот аскер.”
И още една, също на гръцки, която в превод изглежда като: “Чекаларов извика – айде момчета да отидем в Клисура и утре в Костур.
Днес на къщата на този голям наш войвода в София има поставена паметна плоча. През 1934 г. българското село Чалкьой пък в чест на именития революционер е преименувано на Чакаларово.
