Половин година след като Русия нападна Украйна, нещата не вървят по план за Владимир Путин. Руските войски не са в Киев, но украински, засега под формата на групи от диверсанти, са вече в Крим. Финландия и Швеция бързо се придвижиха към НАТО. Молдова и Украйна получиха статут на кандидат-членки на ЕС. Германия заяви, че ще инвестира допълнителни 100 млрд. евро за отбраната си. Във военния бюджет на Полша вече отиват 3% от БВП на страната, но във Варшава са си поставили за цел въпросните средства да достигнат до 5% от него. В Казахстан пък (друга страна, наред с Украйна и Беларус, с които Русия предвиждаше интегрирано икономическо пространство), местните власти търсят алтернативни маршрути, различни от руските, за износа на въглеводородите си.
![](https://conservative.bg/wp-content/uploads/2022/08/Vladimir_Putin_19-01-2021-1024x632.jpg)
Колко от всичко това щеше да се случи, ако Владимир Путин просто се бе задоволил с окупация на Кримския полуостров и части от Донбас?
На глобално ниво пък САЩ отново бяха въвлечени с пълна сила в европейските дела, правейки така че Вашингтон да е най-големият икономически и военен спонсор на Украйна. Самият Джо Байдън не би могъл да възстанови отношенията между Брюксел и Вашингтон толкова бързо, колкото го направи Кремъл с агресията си спрямо Киев. Именно последното даде и най-големия тласък на Европейския съюз, така че Брюксел най-сетне да започне да гледа сериозно на енергийната си диверсификация спрямо Русия (нима наистина някой е очаквал, че Германия ще “замрази” Северен поток 2?).
Войната в Украйна е на път да зачеркне окончателно отколешната геополитическа амбиция на Москва за свързването на руските природни ресурси с европейските икономически възможности като противотежест на политическата и военно-технологична зависимост на Европа от САЩ. Когато европейският потребител започне по-често да бърка в джоба си за американско оръжие, отколкото за руски въглеводороди, значи външната политика на Кремъл спрямо Европа е претърпяла крах. А агресията на Русия спрямо Украйна направи точно това: накара европейците да дават повече средства за сигурността си. И именно сигурността, но този път на Русия, е компрометирана, когато Москва става още по-зависима от Китай – не само парично, но и технологично – поради отпадането на Запада като икономическа и търговска алтернатива.
Кремъл, разбира се, може без всичко това.
Русия може без Запада. Все пак по стара историческа традиция руските управници не целят жизнен стандарт на населението си, а оцеляването на властовата им династия. Текущата такава на силовиките, олицетворявана от Владимир Путин, не прави разлика. И за кагебетокрацията хората са за династията, а не династията – за хората. Като всеки руски вожд обаче – от Николай I с неговото самодържавие и народност, през сталинизма на Йосиф Висарионович, до либерализма на Елцин – когато падне вожда, пада и идеологическата легенда, която той е прокарвал. Затова от развоя във войната срещу Украйна зависи не само съдбата на въпросната държава, не само тази на Путиновата династия от силовики, но и на текущата руска идеология.
А тя представлява разляно самодържавие върху етнически глобализъм. Тоест, едно автократично управление, екстраполирано върху периметъра на славянските земи. Акумулаторите на тази идеология са езикът, патриотизмът и православието. Славянството е европейският елемент, самодържавието – азиатския. Оттук и евразийството на Русия като идеологическата рамка на страната.
Но това е теоретичното измерение на идеологическия проект, който иначе не е “сглобен” от него, но е прокарван от Владимир Путин.
Истинският принос на руския президент трябва да се търси в практическата реализация на въпросния проект, която далеч не изглежда толкова благородно, колкото са теоретичните му слоеве. А именно: контрол върху медиите, контрол върху компаниите за природни ресурси, контрол върху силовите структури.
И всичко това щеше да е просто тяхна си руска работа, ако междувременно същите медии не бяха въвлечени в пропагандна война срещу Европа, същите компании за въглеводороди не бяха използвани като инструмент за вмешателство във вътрешните работи на съседни страни и същите тези служби не започнаха да взривяват военни складове и да тровят хора в различни държави от Централна и Източна Европа. А впоследствие дойде и логичната кулминация: Русия нападна Грузия и Украйна. На Владимир Путин не му стигаше да контролира собствената си страна (повтарям, посредством медиите, компаниите за природни ресурси и силовите структури), но пожела да контролира и други държави. И всичко това бе опаковано в разказ за суверенитета, патриотизма и традиционализма.
Затова в Украйна днес се бият не просто руски войски, а руската идеология и руската пропаганда. По отношение на идеологията: защо една славянска и православна страна нападна друга такава? По отношение на пропагандата: защо могъщата руска армия и безапелационният руски военнопромишлен сектор се затлачват срещу украинците, разчитащи на подаянията от Европа и САЩ?
И още: защо конфликтът в страната вече не се води само по фронтовите линии, а започва да се случва и по логистичните артерии на руснаците? А какво означава за идеологията на Владимир Путин това, че именно Украйна – държавата, която бе най-ценна за Москва в състава на СССР – отхвърля евразийството? Какви са перспективите пред евразийството, след като то се проваля на прага на Русия (разбира се, Беларус е изключение)?
Колкото повече се проточва войната в Украйна, толкова по-сложно ще става за Владимир Путин.
Един път, понеже ще се увеличава колизията между службите му за сигурност и военните, които се опитват да си прехвърлят отговорността по отношение на това защо руснаците буксуват на чужда територия. Разбира се, това не е проблем за Владимир Путин, докато те евентуално не решат да се обединят срещу него. Втори път, понеже, докато не постига заложените си цели в Украйна, Путин ще става все повече заложник на путинизма (това е агресивният национализъм, който постоянно иска вдигане на мизата във войната срещу Украйна, включително чрез обявяването на обща военна мобилизация). Трети път, понеже всеки допълнителен ден, в който Русия воюва с Украйна, служи като изобличение и на идеологията, и на пропагандата на Владимир Путин.
Въпрос на време е руският президент да разбере, че колкото повече продължава войната в Украйна, толкова повече Владимир Путин ще се бие сам със себе си. А както се видя през първите шест месеца от нея, той няма ресурса да приключи конфликта по начина, по който би желал.