fbpx

Вече шест месеца Украйна депутинизира Русия

Половин година след като Русия нападна Украйна, нещата не вървят по план за Владимир Путин. Руските войски не са в Киев, но украински, засега под формата на групи от диверсанти, са вече в Крим. Финландия и Швеция бързо се придвижиха към НАТО. Молдова и Украйна получиха статут на кандидат-членки на ЕС. Германия заяви, че ще инвестира допълнителни 100 млрд. евро за отбраната си. Във военния бюджет на Полша вече отиват 3% от БВП на страната, но във Варшава са си поставили за цел въпросните средства да достигнат до 5% от него. В Казахстан пък (друга страна, наред с Украйна и Беларус, с които Русия предвиждаше интегрирано икономическо пространство), местните власти търсят алтернативни маршрути, различни от руските, за износа на въглеводородите си.

Колко от всичко това щеше да се случи, ако Владимир Путин просто се бе задоволил с окупация на Кримския полуостров и части от Донбас?

На глобално ниво пък САЩ отново бяха въвлечени с пълна сила в европейските дела, правейки така че Вашингтон да е най-големият икономически и военен спонсор на Украйна. Самият Джо Байдън не би могъл да възстанови отношенията между Брюксел и Вашингтон толкова бързо, колкото го направи Кремъл с агресията си спрямо Киев. Именно последното даде и най-големия тласък на Европейския съюз, така че Брюксел най-сетне да започне да гледа сериозно на енергийната си диверсификация спрямо Русия (нима наистина някой е очаквал, че Германия ще “замрази” Северен поток 2?).

Войната в Украйна е на път да зачеркне окончателно отколешната геополитическа амбиция на Москва за свързването на руските природни ресурси с европейските икономически възможности като противотежест на политическата и военно-технологична зависимост на Европа от САЩ. Когато европейският потребител започне по-често да бърка в джоба си за американско оръжие, отколкото за руски въглеводороди, значи външната политика на Кремъл спрямо Европа е претърпяла крах. А агресията на Русия спрямо Украйна направи точно това: накара европейците да дават повече средства за сигурността си. И именно сигурността, но този път на Русия, е компрометирана, когато Москва става още по-зависима от Китай – не само парично, но и технологично – поради отпадането на Запада като икономическа и търговска алтернатива.

Кремъл, разбира се, може без всичко това.

Русия може без Запада. Все пак по стара историческа традиция руските управници не целят жизнен стандарт на населението си, а оцеляването на властовата им династия. Текущата такава на силовиките, олицетворявана от Владимир Путин, не прави разлика. И за кагебетокрацията хората са за династията, а не династията – за хората. Като всеки руски вожд обаче – от Николай I с неговото самодържавие и народност, през сталинизма на Йосиф Висарионович, до либерализма на Елцин – когато падне вожда, пада и идеологическата легенда, която той е прокарвал. Затова от развоя във войната срещу Украйна зависи не само съдбата на въпросната държава, не само тази на Путиновата династия от силовики, но и на текущата руска идеология.

А тя представлява разляно самодържавие върху етнически глобализъм. Тоест, едно автократично управление, екстраполирано върху периметъра на славянските земи. Акумулаторите на тази идеология са езикът, патриотизмът и православието. Славянството е европейският елемент, самодържавието – азиатския. Оттук и евразийството на Русия като идеологическата рамка на страната.

Но това е теоретичното измерение на идеологическия проект, който иначе не е “сглобен” от него, но е прокарван от Владимир Путин.

Истинският принос на руския президент трябва да се търси в практическата реализация на въпросния проект, която далеч не изглежда толкова благородно, колкото са теоретичните му слоеве. А именно: контрол върху медиите, контрол върху компаниите за природни ресурси, контрол върху силовите структури.

И всичко това щеше да е просто тяхна си руска работа, ако междувременно същите медии не бяха въвлечени в пропагандна война срещу Европа, същите компании за въглеводороди не бяха използвани като инструмент за вмешателство във вътрешните работи на съседни страни и същите тези служби не започнаха да взривяват военни складове и да тровят хора в различни държави от Централна и Източна Европа. А впоследствие дойде и логичната кулминация: Русия нападна Грузия и Украйна. На Владимир Путин не му стигаше да контролира собствената си страна (повтарям, посредством медиите, компаниите за природни ресурси и силовите структури), но пожела да контролира и други държави. И всичко това бе опаковано в разказ за суверенитета, патриотизма и традиционализма.

Затова в Украйна днес се бият не просто руски войски, а руската идеология и руската пропаганда. По отношение на идеологията: защо една славянска и православна страна нападна друга такава? По отношение на пропагандата: защо могъщата руска армия и безапелационният руски военнопромишлен сектор се затлачват срещу украинците, разчитащи на подаянията от Европа и САЩ?

И още: защо конфликтът в страната вече не се води само по фронтовите линии, а започва да се случва и по логистичните артерии на руснаците? А какво означава за идеологията на Владимир Путин това, че именно Украйна – държавата, която бе най-ценна за Москва в състава на СССР – отхвърля евразийството? Какви са перспективите пред евразийството, след като то се проваля на прага на Русия (разбира се, Беларус е изключение)?

Колкото повече се проточва войната в Украйна, толкова по-сложно ще става за Владимир Путин.

Един път, понеже ще се увеличава колизията между службите му за сигурност и военните, които се опитват да си прехвърлят отговорността по отношение на това защо руснаците буксуват на чужда територия. Разбира се, това не е проблем за Владимир Путин, докато те евентуално не решат да се обединят срещу него. Втори път, понеже, докато не постига заложените си цели в Украйна, Путин ще става все повече заложник на путинизма (това е агресивният национализъм, който постоянно иска вдигане на мизата във войната срещу Украйна, включително чрез обявяването на обща военна мобилизация). Трети път, понеже всеки допълнителен ден, в който Русия воюва с Украйна, служи като изобличение и на идеологията, и на пропагандата на Владимир Путин.

Въпрос на време е руският президент да разбере, че колкото повече продължава войната в Украйна, толкова повече Владимир Путин ще се бие сам със себе си. А както се видя през първите шест месеца от нея, той няма ресурса да приключи конфликта по начина, по който би желал.


Оригинална публикация

Споделете:
Default image
Мартин Табаков
Мартин Табаков е председател на Института за дясна политика. Бивш съветник към Политическия кабинет на министъра на външните работи Даниел Митов.