Вековната традиция на носиите и хора̀та

Темата с потурите, носиите и хора̀та е важна, казвам го без ирония и затова пиша точно по нея.

Изповядвам, че след десетилетия на мирно съвместно съществуване заради общи каузи, истински се отчуждих от либералната част на “демократичното пространство” преди година – две тъкмо заради безумно злобната и неразбираема за мен война, която последните поведоха срещу абитуриентката с носия и неделните хора̀ пред Народния театър.

Хора̀та и носиите са магия. Вълшебство. Тайнство. Безусловно! Не всеки може да ги разбере и усети, то си идва в определен етап от живота, но само негодник, глупак, невеж или просто лош човек може да ги мрази и плюе. Въпреки цялото неизбежно профанизиране и банализиране през масовия вкус, Балкантурист, покривките в механите, троянската керамика и ансамбъл Кутев.

Винаги съм се отвращавал от опошляването на фолклора, от размесването на народните песни с чалга, с гръцко, със сръбско… от размесването на носията с анцуг, джапанки, от татуировки от всякакъв вид (с какво азиатски йероглиф или готически шрифт е по-добро от татуировка на лъв, Левски и Дан Колов?), от лакирано дърво – с пирография на копривщенски къщи и надпис Bulgaria, от държач за бутилка с форма на черешово топче. Православно календарче от в-к Стандарт, вместо от Църквата. Българско знаме с герб в средата. Идиотизъм е това, не е патриотизъм. А носиите и хора̀та не са патриотизъм, а носии и хора̀. Магията на гените и кръвта ни.

Техни Царски Височества Княгини Евдокия и Надежда

Нищо селско няма в носиите и хора̀та! Този спор го водя както с либералите, така и с някои градски консерватори. “Не всички са селяни, дядовците ни са учили в Лайпциг и са носели трандафори и цилиндри, бабите ни са се обличали по виенска мода… Ония с потурите са внуците на ония с каскетите… пфу…”

И това като патос донякъде го споделям и подкрепям, но то не е вярно и парадоксално не е признак на стара градска култура, а тъкмо обратното – на плитък корен, на слаб елит, на къса памет. Тези мои консервативни приятели с цилиндрите затъват в плитчините на близкото минало (защото 2 или 3 поколения си е много плитко и близко минало). Точно както каскетогенетите с отвратителното “made in china “ знаме с герб под звуците на отвратителната “Бяла роза” затъват в комплексите на недослучилата се урабнизация след насилствена колективизация.

Какво е било преди виенските мебели и “алафранга” облеклото? Как са се обличали чорбаджиите на Копривщица, Пловдив, Русчук… през XVIII век например? А през XVII? А през XVI? С перуки като Й.С.Бах? С червени кители като йомените пред Тауър?

Представата за носията като нещо, което селянката носи на къра докато зажънва е много абсурдна. Дали сукаят на габровката с няколкокилограмова корона от златни пендари и коланът с две оки сребърни чапрази, сърмата по ръкавите на родопчанката… са били “селска дреха” за всеки ден? (отделна голяма тема е какво значи село и град преди XIX век и дали пренебрежението към селото не дойде тъкмо от новоогражданените прогресивни през XX век)

В хола си имам една снимка, подписана от княгините Евдокия и Надежда, на която двете са в носии. ПатрЕотки демек. Дядо им Луи Орлеански, пък те с носии…

Да, в един период от 80-100 години има един градски елит, който открива европейската мода. Но градската дреха, дантели, цилиндри и фракове не е и не може да бъде националната дреха на българите, както червеният фес (носен от християни в Османската империя) не може да бъде. Градските дрехи от La belle epoque не са национална дреха на нито една нация по света и не може да се противопостави на националните носии. Едното е мода на няколко добри десетилетия, а другото – колорит на вековна традиция – етническа, племенна, родова.

В международния дипломатически протокол националната дреха има статут на най-официално облекло за най-тържествени случаи, равно на фрак или парадна военна униформа. И много световни лидери се обличат в народните си носии при много специални поводи. При откриването на шотландския парламент например. Или при избори в Бавария. Или в Скандинавието и Прибалтика.

*Текстът е препечатан от Фейсбук профила на автора с неговото разрешение. Заглавието е на Консерваторъ.

Споделете:
Борис Станимиров
Борис Станимиров

От 2000 до 2004 г. зам. председател на Европейските млади консерватори (EYC) под патронажа на Маргарет Тачър. Председател на клуб на потомците на офицерския корпус на Царство България „Един завет“ към Съюза на възпитаниците на Военното на Н.В. училище. Член на УС на Българската генеалогична федерация. бивш народен представител, зам-председател на комисията по външна политика в 43-то Народно Събрание, член на комисията за българите в чужбина.