Извън рамките на възприетото и признато за класическо разделение на властите на законодателна, изпълнителна и съдебна, съществува още един утвърден принцип, който следва своето начало от времето на френското Просвещение – разделението на властите на учредителна и учредена. Казано в най-общ смисъл „учредителна власт“ е властта на специален общодържавен орган, който приема и изменя основания закон(конституцията) и чрез този основен закон учредява основите на държавата по смисъла на форма на управление, устройство на държавата и т.н. „Учредена власт“ е властта, която функционира на основата на разпоредбите на вече приетата конституция. Най-значим принос в тази област има абат Сийес, който пише:
„Във всяка своя част Конституцията е не създание на учредените власти, а на учредителната власт. Нито една от учредените власти не може да изменя конституцията като спазва пределите на своите компетенции и условията, при които е избрана.“
Дефиниция на „учредителна власт“ дава и проф. Любомир Владикин в своята книга „Организация на демократичната държава“:
„Под учредителна власт ще разбираме онази правотворна политическа воля, която суверенно установява формата и управлението на една държава.
Волята е правотворна, защото това, което тя установява, има силата на действащ закон.
Волята е политическа, защото за юриста държавата почва да съществува от момента на своето правно учредяване, т.е. когато се създаде и тури в действие конституцията – преди ози момент държавата съществува само като един политико-исторически факт.“
„Властта на властите“, както отново я определя абат Сийес, намира своя израз чрез Учредително събрание и чрез по-късно обособилата се фигура на Велико Народно събрание – по този начин народът като субект и суверен на учредителната власт си служи чрез събрание от извънредни представи, за да „учреди“ или „преучреди“ своето държавно устройство. Българската конституционна традиция познава и двете – Учредително събрание, свиквано веднъж и Велико народно събрание, свиквано немалко пъти за последните над 140 години. Две години след приемане на Търновската конституция Велико Народно събрание в Свищов я суспендира и въвежда „Режима на пълномощията“. През 1886-1887 г. ВНС избира принц Фердинанд Сакс-Кобург-Гота за български княз. През 1893 г. друго ВНС увеличава княжеските правомощия. През 1911 г. Петото ВНС заменя титлата „княз“ с „цар“ и разширява правомощията на монарха. През 1946 г. е изработена и приета Конституцията на Народна Република България. И накрая през 1991 г. Седмото Велико Народно събрание приема съвременната конституция на Републиката.
В този смисъл България има една богата парламентарна традиция, съпътствана с общо седем Велики Народни събрания.
Функцията и структурата на ВНС е залегнало в Глава Девета от действащата конституция „Изменение и допълнение на конституцията. Приемане на нова конституция“, както и е била предмет на тълкуване от страна на Конституционния съд. Член 153 КРБ предвижда, че Народното събрание изменя и допълва всички разпоредби на Конституцията, с изключение на тези, чието изменение може да бъде извършено само от Велико Народно събрание. Случаите, които изискват компетенцията на ВНС са изчерпателно изброени в чл. 158 КРБ – приемане на нова конституция, изменение на територията на Република България и ратификация на международен договор, който предвижда такова изменение, промяна във формата на държавно устройство и държавно управление, изменения на чл. 5, ал. 2 и 4 (непосредственото действие на разпоредбите на КРБ и предимството на ратифицираните международни договори пред противоречащите норми на вътрешното законодателство) и чл. 57, ал. 1 и 3 (неотменимостта на основните права на гражданите и евентуалното им ограничаване по време на война), както и изменение на Глава 9 от Конституцията, тоест начините за изменение и допълнение на самата Конституция.
Тук следва да се вземе предвид съдържанието на понятията „форма на държавно устройство и държавно управление“ и тълкувателната практика на Конституционния съд, произнесъл се с Решение № 3 от 10 април 2003 г. по к.д. № 22/2002 г., отнасящо се по тези въпроси. В него КС е определил, че форма на държавно устройство” следва да се разбира територията на една държава, дали тя е унитарна или федеративна и допуска ли автономни териториални образувания. Формата на държавно устройство по чл. 158, т. 3 от Конституцията се определя от целостта на териториалното пространство на Република България и нейната неприкосновеност (чл. 2, ал. 2 КРБ) и от това, че тя е единна държава с местно самоуправление и не се допускат автономни териториални образувания (чл. 2, ал. 1 КРБ). Формата на държавно управление по чл. 158, т. 3 от Конституцията се определя според Конституционния съд на основата на чл. 1, ал. 1 от Конституцията от това, дали държавата е монархия, президентска или парламентарна република и от основните конституционни принципи, върху които тя е изградена – народен суверенитет (чл. 1, ал. 2 КРБ), политически плурализъм (чл. 11, ал. 1 и ал. 2 КРБ), разделение на властите (чл. 8 КРБ), правова държава (чл. 4 КРБ), независимост на съдебната власт (чл. 117, ал. 2 КРБ). Според тълкувателната практика на Конституционния съд основание за ВНС не би представлявало дори и въвеждането на индивидуалната конституционна жалба или даването на законодателна инициатива на президента, но би представлявало съществено изменение на основите на съдебната власт – и докато анонсираната индивидуална конституционна жалба не представлява основание за ВНС, то такова безспорно представлява премахването на Висшия съдебен съвет като орган и създаването на отделни съдебни съвети. Цялостният анонс на министър-председателя Борисов, въпреки посочените конкретни изменения, не сложи акцент върху тях – той сложи акцент върху изцяло нова конституция, съгласно хипотезата на чл. 158, т, 1 КРБ, което изисква свикване на Велико народно събрание.
Редът, по който се структура ВНС, също е регламентиран в Конституцията.
То се състои от 400 народни представители като броят е фиксиран в конституционна норма (чл. 157 КРБ), които са „избрани по общия ред“. Това означава, че те се избират съгласно разпоредбите на Изборния кодекс на Република България, който е определил идентичен ред за избор на народно представители за ОНС и ВНС. Тук следва да бъде разгледан и въпроса какво се случва с нарочно приетия и все още действащ Закон за избиране на Велико Народно събрание (ДВ, бр. 29 от 1990 г.), който се явява специален спрямо общия ред. Следвайки този ред на мисли вероятно и при политически изявена воля(каквото беше посочена в обръщението на премиера Борисов – 200 представители за ВНС да се избират мажоритарно, а 200 пропорционалнo) е напълно възможно в следващите месеци да видим голямо прекрояване на нормите на Изборния кодекс.
Конституцията дава право на инициатива за внасяне на проекти по чл. 158 КРБ на два субекта. Това са най-малко ½ от народните представители в действащото Народно събрание пли президентът на Републиката (чл. 159, ал. 1 КРБ). Има определен срок за разглеждане на проекта на нова конституция – не по-рано от два месеца и не по-късно от пет месеца след внасянето му. С мнозинство от две трети от общия брой на народните представители действащото ОНС решава да се произведат избори за ВНС като президентът насрочва изборите за ВНС в тримесечен срок от решението на ОНС. Пълномощията на действащото НС се прекратяват с произвеждане на избори за ВНС, тъй като Конституцията изключва възможността да има две едновременно действащи народни събрания.
Редно е да се отбележи, че Великото Народно събрание решава само тези конституционни въпроси, за чието решаване е избрано (чл. 162, ал. 1 КРБ) с едно изключение, което е разписано като норма в чл. 162, ал. 2 КРБ – Великото Народно събрание изпълнява функциите и на Народно събрание в неотложни случаи. Това означава, че то би могло да разглежда и приема обикновени закони, както и да упражнява всички правомощия, които има обикновеното Народно събрание по КРБ, когато това се явява неотложно спрямо обстоятелствата. След като ВНС се е произнесло окончателно по въпросите, за които е било избрано, неговите пълномощия се прекратяват (чл. 162, ал. 3 КРБ) и президентът трябва да насрочи избори за ОНС. Срок от Конституцията за това не е определен и по аналогия би следвало да се предположи, че това става в двумесечен срок по аргумента на чл. 64 КРБ. Актовете на ВНС се обнародват от неговия председател, включително новата конституция като президентът няма санкция и не участва в тяхното обнародване.
При вземане на решение от действащото Народно събрание за произвеждане на Велико Народно събрание, държавата и обществото ще се насочат към Осмото ВНС в по възможност петата конституция в своята история.
И докато разговорът за нея до този момент е концентриран в рамките на основите и независимостта на съдебната власт, Висшия съдебен, главния прокурор, председателите на ВКС и ВАС, то няма ограничения върху това по какъв начин ще протече дебатът и какво би било съдържанието на новата конституция. Ще остане ли еднокамарен парламента? Ще продължи ли президентът да се избира пряко или ще бъде приет германския модел за избор от парламента? Ще има ли промени по въпросите на изключителната държавна собственост, стопанското и социалното устройство? Ще има ли опит от страна на по-либерално настроени представители в бъдещо ВНС за промяна на института на брака и семейството? В този смисъл се отваря един цял нов обществен дебат, една нова страница. Конституциите са първичната правна тъкан на едно общество, те не само регулират обществени отношения, те задават хоризонт за развитие за поколения напред(в нашия случай поне за няколко десетилетия, съдейки по досегашната практика – 1946 г., 1971 г., 1991 г.). Сегашната конституция безспорно има своите недостатъци – недостатъчно ефективния парламентарен контрол, политически квоти и влияние върху органите, които се избират от НС (липсата на разпоредби за квалифицирано мнозинство), пряк избор на президента в условията на парламентарна република(възможност за напрежение между властите, особено очевидно днес), прекомерна централизация и недостатъчно баланси по отношение на структурата и независимостта на съдебната власт. Нека обаче изработването на една нова конституция не се превръща в инструкция по провеждане на избори или в пътеводител по временно политически хватки. Тук много силен пример е действащата система на американски конституционализъм, където независимо политическите различия между ръководните личности, „насилването“ на основния закон с цел определен временен политически дивидент, не е правило, а много рядко изключение. Балансът на властите и тяхното взаимно уважение е високо тачен и уважаван от всеки. Бих искал като завършек и напомняне да споделя тези думи на проф. Стефан Баламезов:
„… конституциите, които наричаме естествени, реални, отразяват и изразяват реални отношения между организирани политически, икономически и социални фактори в дадена епоха и в дадена държава. Те се попълват с все по-ново и ново съдържание чрез закони, парламентарна практика, решения на обикновени или специални съдилища. А изкуствените, книжните, фиктивните конституции са изложени, поне много често, на нарушения, дори отменения, като резултат от най-различни опити, домогвания, хрумвания, капризи.“
