Венецуела – сериал без щастлив край

През периода 2003 – 2004 г. венецуелският телевизионен канал „Веневисион” (който по онова време все още не е рупор на диктатурата) излъчва сериала „Сладурана” (Cosita rica”), в който известният писател и сценарист Леонардо Падрон, зад прикритието на банална любовна история, разказва за началото на режима на Уго Чавес, като в 270-те серии подробно са изобличени недъзите му – икономическата разруха, подкопаните темели на обществото, ужасяващите бедност, нищета и мизерия, изоставените деца, отглеждани от улицата, гетата, в които често няма ток и вода и в които хората от страх дружно прикриват престъпниците, включително убийците, дори жертвите да са техни близки, невъзможността да си намериш работа без връзки, уволненията по политически причини, липсата на консумативи и персонал в лечебните заведения, държавната администрация, гавреща се с гражданите, пародийната полиция, корумпираната съдебна система, незаконните арести на журналисти, окървавяването на мирни протести на опозицията, разделението, омразата и нетърпимостта в обществото, включително между близки роднини, престъпността, вилнееща на всички нива – от улицата до правителството.

В сериала има трима знакови герои:

– Олегарио Перес (Карлос Крус), чийто прототип е самият Чавес – идващ от най-ниския социален слой, случайно сдобил се с власт, необразован, некомпетентен, самовлюбен, арогантен и непризнаващ закона, злоупотребяващ системно с властта си, защото както изтъква многократно, парите са у него. Перес украсява цялото предприятие със свои портрети, държи протяжни безсмислени речи пред подчинените си (намек за телевизионното предаване на Чавес), подслушва ги и ги малтретира, уволнява всеки, споделил, че не го харесва, източва финансови средства, манипулира анкети, фалшифицира избори, дава интервюта, в които отказва да отговаря на неудобни въпроси и напада интервюиращите (намек за интервютата на Чавес пред закрития от него опозиционен канал RCTV);

– Ла Чата (Лурдес Валера), чийто прототип е пламенната чавистка Лина Рон, известна с безконтролното си агресивно поведение, за която дори Чавес казва, че е „добра жена, но склонна към анархия”, и която е изключена от партията на покойния диктатор „Движение Пета република” (Movimiento V República) още през 1999 г. – жена от гетото, креслива и налитаща на бой, лидер на протести и окупации, която се опитва с насилие да наложи новия ред, убедена, че той ще донесе по-добър живот на всички, сляпа за недъзите на подкрепяната от нея идеология и недопускаща друга гледна точка;

– Патриа Миа (Мила Родино) (Гледис Ибара), чийто прототип е Венецуела – историята на Патриа е историята на страната и неслучайно в една от сериите тя е почти смазана от полицията по време на протест – метафора за това как, смазвайки протестиращите, Чавес всеки път смазва Венецуела.

Всеобщото мнение е, че Падрон не просто е описал началото на ерата на Чавес, но и е предрекъл пълното опустошение на страната, защото както отбелязват венецуелци в коментарите в Youtube, „тогава още не беше чак толкова зле”.

Двайсет години по-късно Леонардо Падрон – от дистанцията на изгнанието и лишен от право на глас – беше един от най-силните гласове по време на предизборната кампания, предшестваща изборите на 28 юли т.г., и след като стана ясно, че изборите са опорочени от режима на наследника на Чавес Николас Мадуро. На 29 юли той написа: „Страната осъмна опустошена. Откраднаха ни милиони гласове под носа. Светът е ахнал. Мадуро и привържениците му си легнаха с усмивката на хиени. Да го кажем ясно: винаги ни е било трудно да си представим, че ще проявят почтеност и ще признаят поражението. Но да не забравяме ключовите думи на Мария-Корина Мачадо: „Ще се борим докрай”.

Какво всъщност се случва във Венецуела?

На 28 юли в страната се проведоха президентски избори за следващия шестгодишен мандат. Преди това, през 2023 г., правителството на Мадуро и опозицията сключват Споразумението от Барбадос, гарантиращо политическите права, изборната свобода и защитата на националните интереси. Правителството обаче нарушава многократно Споразумението чрез дезинформационни кампании, смъртни заплахи и нападения от чависти и от Войската за национално освобождение – крайноляв колумбийски партизански отряд, над опозиционни кандидати. Венецуелските емигранти са възпрепятствани да гласуват, като от пет и половина милиона души едва 69 хиляди са допуснати да се регистрират в посолствата в чужбина. Санкционирани са ресторанти и хотели, подслонили екипа на Мария-Корина Мачадо по време на предизборната ѝ кампания, а собствениците им са арестувани.

Изборният ден преминава сравнително нормално. По време на преброяването обаче един човек е убит, а няколко са ранени в щата Тачира. С известно закъснение Централната избирателна комисия обявява Николас Мадуро за победител с 51,20% от гласовете, а след него оставя Едмундо Гонсалес Урутиа с 44,20%, като оправдава закъснението в оповестяването на резултатите с хакерска атака, версиите за която варират от атака от Северна Македония (за което министър-председателят Християн Мицкоски поиска доказателства) до намеса лично на Илон Мъск. Два милиона гласа, които са достатъчни да обърнат резултата, обаче остават висящи, т.е. не отиват при нито един от кандидатите. Самата ЦИК е изобличена още преди изборите като близка до режима, независимо че по закон членовете ѝ следва да са независими. Към това трябва да прибавим и че още през 2017 г. Антонио Мухика – директор на „Смартматик” (да, същата, чиито машини ни натрапи и на нас „демократичната” общност), заявява, че по време на парламентарните избори същата година са били принудени да надуят резултата с един милион гласа.

Опозицията отхвърля данните на ЦИК (която и до днес не е публикувала протоколите, доказващи, че избраникът на венецуелския народ е Мадуро), като заявява, че Едмундо Гонсалес е спечелил със 67,08% от гласовете според протоколите, с които разполагат и които са публикувани в социалната мрежа Х. Кандидатите Енрике Маркес, Клаудио Фермин и Антонио Екари също настояват изборните протоколи да бъдат публикувани. Искане за това отправят и редица чужди държави. ЦИК обаче възпрепятства три проверки, включително такава, която би показала имало ли е наистина хакерска атака. Чуждестранните наблюдатели обявяват изборите за непрозрачни и недемократични.

Недемократични са не само изборите. Да видим какво става преди тях. Едмундо Гонсалес е издигнат за кандидат за президент от опозиционната „Единна демократична платформа” (Plataforma Unitaria Democrática) (която се позиционира в центъра, а не е крайнодясна, каквито внушения са се появявали през годините в български медии), след като на първоначално избраната с над 90% от гласовете кандидатка Мария-Корина Мачадо е наложена забрана да участва в изборите. Тя се обръща към Върховния съд, но безуспешно. За да не остане коалицията без кандидат, Мачадо е заместена от Корина Йорис-Виясана. Тя обаче също е спъната от правителството, а предшественичката ѝ заявява, че правителството подбира съперниците на диктатора. След намесата на САЩ, Бразилия, Колумбия и Европейския съюз „Единна платформа” издига Едмундо Гонсалес. Междувременно друг кандидат – губернаторът на щата Сулия Мануел Росалес, също се включва в кандидатпрезидентската надпревара, което води до разделение сред съмишлениците, но по-късно е постигнато съгласие Гонсалес да остане единствен кандидат и Росалес се оттегля.

По време на предизборната кампания абсурдите изобилстват. Николас Мадуро например се оплаква, че е цензуриран в социалните мрежи, твърдейки, че целта е „да не се разбере истината, че народът е на улицата”. Именно в профилите на представители на режима обаче са публикувани записи с „женомразки” изказвания и критики към „междуполовото равенство” от страна на Едмундо Гонсалес. Гонсалес е наричан също „кукла на конци” и „агент на ЦРУ” и е обвинен, че е участвал във „финансирането и логистиката на брутални действия в Ел Салвадор”.

След като отменя поканата към наблюдатели от ЕС, през юни Мадуро се опитва да принуди кандидатите за президент да подпишат Споразумение за признаване на резултатите от изборите. Осем от тях приемат, Гоналес и Енрике Маркес, подкрепен от Венецуелската комунистическа партия, отказват. Десет дена преди изборите диктаторът „предупреждава” за предстояща „кървава баня” и гражданска война, ако чавистите не осигурят изборната победа. Заплахата идва в момент, в който социологическите проучвания дават значителна преднина на Гонсалес. На заплахите на Мадуро реагират осъдително дори негови съмишленици, като президентите на Бразилия и Чили – Луис-Инасио Лула да Силва и Габриел Борич. Терорът над опозицията не спира, като правителството отвлича шефа на охраната на Мария-Корина Мачадо Милсиадес Авила. Арестувани или отвлечени са и други опозиционери. Нападнати са и коли, използвани за предизборната кампания.

След всичко гореизброено се стига до изборния ден. След като Мадуро е обявен за победител, без никаква изненада резултатите са признати от Куба, Никарагуа, Хондурас и Боливия, докато президентите на Гватемала, Ел Салвадор, Панама, Коста Рика, Перу, Аржентина, Чили и Уругвай ги поставят под съмнение, а държавният секретар на САЩ Антъни Блинкен иска „справедливо и прозрачно преброяване” (тук положението е малко присмял се хърбел на щърбел – иска ни се да попитаме Блинкен имаше ли такова по време на изборите в САЩ през 2020 г., но това е друга тема). На 29 юли правителството на Мадуро обявява, че къса дипломатически отношения с Аржентина, Чили, Коста Рика, Перу, Панама, Доминиканската република и Уругвай, които обвинява, че са подчинени на Вашингтон.

Същия ден започват протести в страната и в чужбина. Във Венецуела загиват 27 души, 192 са ранените, а задържаните са над 2400.

На 22 август Върховният съд на Венецуела потвърждава резултатите, изнесени от ЦИК.

На 2 септември е издадена съдебна заповед за арест на Едмундо Гонсалес за „узурпиране на функции, фалшифициране на документи, подстрекаване към неспазване на закона, конспирация, саботаж на системи и участие в престъпна група”. Избраният президент не се явява пред съда. Местонахождението му след 30 юли не е известно дълго време. По-късно става ясно, че Гонсалес се е намирал в посолството на Нидерландия, а впоследствие в това на Испания, в Каракас. Вместо него на обществени събития се появява Мария-Корина Мачадо, която е категорична, че няма да напусне страната.

На 7 септември Едмундо Гонсалес напуска Венецуела и на следващия ден каца в Испания, където получава политическо убежище.

С типично комунистическо лицемерие, наглост, цинизъм и подлост вицепрезидентът на Венецуела Делси Родригес пише в Инстаграм: „Венецуела издаде необходимия пропуск в името на политическото спокойствие в страната. Това поведение затвърждава спазването на закона, което е водещо в действията на Боливарска република Венецуела в международната общност”.

От тази страна на Атлантическия океан ръководителят на европейската дипломация Жозеп Борел заяви:

Днес е тъжен ден за венецуелската демокрация. В една демокрация, нито един политически лидер не бива да бъде принуждаван да търси убежище в друга държава

Най-значимо обаче е посланието на Мачадо в Х: „След историческата ни победа на 28 юли 2024 г. режимът започна брутална вълна от репресии срещу всички граждани… (…) Животът му (на новоизбрания президент) е в опасност и увеличаващите се заплахи, призовки, заповед за арест и дори опити за изнудване и сплашване, на които беше обект, показват, че режимът няма нито скрупули, нито граници в манията си да му затвори устата и да се опита да го прекърши”. Мачадо добавя: „Тази операция на режима и съюзниците му е поредното доказателство за престъпната им същност, която ги делегитимира и закопава все повече. Но те сгрешиха за пореден път. Опитът им за държавен преврат няма да успее. На 10 януари 2025 г. новоизбраният президент Едмундо Гонсалес Урутиа ще положи клетва като конституционен президент на Венецуела и главнокомандващ на въоръжените сили на страната. Да е ясно на всички: Едмундо ще се бори отвън заедно с нашата диаспора, а аз ще продължа да се боря тук, с вас”.

Остава да видим как ще се развият нещата до 10 януари, дали Мачадо и Гонсалес ще оцелеят чисто физически и какъв ще е краят на този сериал.

Случващото се във Венецуела е поучително и за Западна Европа и САЩ, които, за разлика от Източна Европа, нямат антитела след дългото боледуване от вируса на комунизма, и паднаха сравнително лесно в капана на либералната диктатура. Преди 25 години венецуелците си мислеха, че чавизмът е чудо за три дена и платиха скъпо за заблудата си. Днес същото си мисли Западният свят и цената, която ще плати, ще бъде още по-висока. Изобщо, гледайте Венецуела на Мадуро, мислете за САЩ на Камала.

Споделете:
Татяна Иванова
Татяна Иванова

Завършила испанска филология в СУ. От 2017 г. е доктор по испански - с тема на дисертацията  "Феминизация на испанския език в обществено-политическата реч".  От 2008 г. преподавам политически и практически испански в УНСС.