Б.ред: Както Емил Вълков прогнозира преди повече от седмица, а главният редактор на Консерваторъ съобщи пръв на български език, Венецуела е поредното доказателство, че комунизмът не работи. Вижте каква е ситуацията в момента:
Конституцията на Боливарска република Венецуела представлява особено интересно четиво. Изпълнена с вътрешни противоречия и занимаваща се с въпроси, които нямат място в една конституция по принцип, тя все пак има едно важно качество – не унищожава демократичните принципи, поне на теория, запазвайки съществуването на една формална опозиция. Сложната система на взаимозависимост между властите в страната, разбира се, вместо да доведат до качествен контрол и повече прозрачност, се превръщат в инструмент за поетапно овладяване на властта в един център.
Това, само по себе си, не би било фатално за овладелите властта в страната, ако налице не бяха два ключови фактора – тоталният икономически крах и систематичните злоупотреби със същата тази власт, дори и в противоречие на собствената им конституция, в опит да бъде унищожена същата тази все още съществуваща опозиция.
Прибягването до насилие срещу протестиращите граждани през последните две години е само последният симптом на едно провалено управление.
Още през 2013 година, наследникът на Чавес – Николас Мадуро прие поста президент в нарушение на конституцията. Последвалите избори бяха категорично манипулирани в негова полза. Управлявайки чрез декрети, на ръба на конституционния ред,
рязко се задълбочи политическата и икономическа криза в страната . При все това, дори опозицията бе изненадана, когато спечели над две трети от местата в националния конгрес на изборите през декември месец 2015 година. Това се превърна в голям риск за властта на, на практика, диктатора Мадуро, който инициира свикване през 2017 година на „Велико народно събрание“ (поради липса на по добър превод за българската публика) с цел промяна на конституцията. Свикването не беше извършено по конституционен ред и опозицията бойкотира изборите, което доведе до цялостно доминирано от социалистите събрание. От тогава, всяко решение на националния конгрес бе игнорирано, използвайки за оправдание все още заседаващото, макар и нелегитимно, Велико народно събрание.
В продължение на същата линия на овладяване на политическите процеси, Николас Мадуро предизвика предсрочни избори през пролетта на миналата година, които бяха проведени по един изцяло недемократичен начин, включително със съдебни решения, спиращи участието на опозицията в тях, репресии срещу видни противници на режима, затваряне на медии и ограничаване на медийните участия на неговите опоненти. Очаквано, изборите не бяха признати от международната общност, включително от съседните държави в Южна Америка.
Но защо чак сега се стигна до тези радикални действия от страна на опозицията в националния конгрес? Правилата на конституцията изискват президентския пост да бъде овакантен, което стана факт след официалното изтичане на предишния мандат на Мадуро в началото на януари тази година. След като не са налице легитимно проведени избори, липсва мандатоносител, което, според член 233 от конституцията, предполага временното встъпване в длъжност президент на председателя на националния конгрес. Именно това и направи г-н Хуан Гайдо, обявявайки, че поема длъжността президент до провеждането на избори.
Именно затова, лакмус на политическата адекватност е отношението към случващото се във Венецуела през последната седмица.
От една страна, имаме на практика цялата Организация на американските държави, които обявиха, че Мадуро е нелегитимен президент и следвайки примера на президента на Бразилия г-н Болсонаро, признаха г-н Гайдо за в.и.д. президент на Венецуела. Президента на САЩ – Доналд Тръмп, от своя страна, даде сила и легитимност в международен план, за това да бъде събрана подкрепа за Хуан Гайдо от страна на големите западни държави, включително Великобритания и Канада. Макар Европейския съюз като цяло все още да не е заел единна позиция, показателно е това, че дори настоящето управление на иначе братската социалистическата работническа партия в Испания, заяви, че ще подкрепи Хуан Гайдо, в случай, че Мадуро сам не предизвика нови избори в рамките на следващата седмица.
От друга страна, подкрепата за временно изпълняващия длъжността президент Хуан Гайдо бе окачествена като империализъм, крайно-десен преврат, опит за унищожение на демократичния социализъм или просто недопустима намеса във вътрешните работи на суверенна държава – всичко това се чу от множество гласове, не само от очакваните такива в Русия, Китай, местната организация на БСП – Красна поляна или дори Турция, но и сред новото поколение либерален елит на Запад, които очевидно не изпитват срам поради младостта си.
Все пак, макар и пазейки тишина по въпроса в момента, старото ляво въздигна Венецуела в символ за това какво може да бъде едно успешно ляво управление. Да припомним един единствен пример – когато Хуго Чавес почина, лидера на Лейбъристите Джереми Корбин изказа благодарност към бившия диктатор за примера, който е дал на света и за големия му принос не само към Венецуела, но и към човечеството, показвайки, че “бедните имат значение и богатството може да бъде споделено” – това е безспорно признание за споделени ценности.
Илхан Омар, Александра Окасио Кортез, дори потенциалната кандидат-президент на САЩ през 2020 Тулси Габард се обявиха категорично против поетата инициатива на Тръмп в подкрепа на възстановяването на конституционния ред във Венецуела.
Не можем да избираме лидерите на други държави в името на защита на интересите на международни корпорации, казва Омар, млада надежда в редиците на “демократичните социалисти” в Демократическата партия. Тя и съмишлениците ѝ, не само в Америка, но и по света, не могат да се откажат от фантазията за социално-справедливата Венецуела, която предшествениците им изградиха. Тази фантазия им е необходима, за да защитават зле-прикритата им цел за овладяване на властта и прокарването на все по-обхватни политики по контрол на живота на хората.
За радост на страдащите от най-високата инфлация в света, с ограничен достъп до лекарства, със съсипана енергийна система, в която дори иначе бликащият от всякъде петрол в страната е достъпен на база седмични дажби, недохранени, но горди и вярващи в демокрацията си венецуелци, този така “справедлив” режим най-накрая е на път да остане в историята.
Ясна индикация за това е вчерашният опит на Николас Мадуро да изтегли съхраняваните 1.2 милиарда долара в злато от Банка на Англия. Отговорът на банката бе, че не може да изпълни подобно искане от човек, който вече не представлява официално държавната власт във Венецуела. Нещо повече, изглежда г-н Мадуро смята да пренасочи колкото може от останалите национални богатства към лични сметки на него и негови лоялисти, най-вероятно с цел бягство. Всеки опит да остане на власт със сила вече рискува да предизвика и силов отговор от страна на САЩ и дори на своите съседи.
Все още има твърде много неизвестни, но едно е ясно – Венецуела е на път да възстанови своя конституционен ред. Предстоят тежки задачи пред Хуан Гайдо – организиране на честни избори, разрешаване на хуманитарната криза, в която страната се намира и трансформиране на политическата система. Международната общност, България включително, трябва да подкрепи тези усилия.
