Джок Полфрийман беше пуснат на свобода. Българският студент Андрей Монов си остава все така мъртъв.
Джок Полфрийман направи НПО в затвора и се бореше за по-добри условия в тях. Андрей Монов си е все така два метра под земята.
Джок Полфрийман заяви, че иска да се бори за реформа на съдебната система. Андрей Монов вече няма за какво да се бори и ще го помнят само тези, които го познаваха.
Джок Полфрийман ще бъде герой за едни самозабравили се индивиди. Вече е, всъщност – дитирамбите им са оглушителни.
На цялата сган от арогантни парвенюта и борци за „справедливост“.
Би било много хубаво и внимателно да се погледне на коя партия и коалиция беше кандидат адвокатът на Джок Полфрийман.
Би било хубаво да се погледне дали единият от съдниците по делото не повтаря дословно тезите на същите кръгове като него. Включително и в безпределната си наглост – в същият ден, когато пусна убиец на български студент предсрочно. Символ на борбата за съдебна реформа.
Би било хубаво да се погледне дали другите съдии по това дело не им е практика да намаляват наказания. На убийци пренасящи трупове на петгодишни деца в куфари.
Би било хубаво дали друг съдник по това дело не е давал обширни интервюта още преди седем години за Българския Хелзинкски комитет. Да същият този Български Хелзинкски комитет, който беше най-яростният защитник на Джок Полфрийман и без малко да го обяви за „Човек на годината“.
Би било хубаво, но няма да се случи. Защото едните са обикновени сектанти – точно като онези с петолъчките:
Води ме, Партийо, води ме,
под свойте бойки знамена!
Другите? Другите не биха се набъркали в този скандал, защото нямат никаква полза.
Независимо от съшитите с бели конци версии на защитниците, Андрей Монов имаше една единствена вина. Беше се родил обикновен българин в България.
И нямаше международни НПО-та, които да го защитят.
Не се бореше за съдебна реформа.
Не беше чужденец, циганин или хомосексуалист.
Но и едните и другите винаги трябва да помнят, че когато правосъдието не раздава справедливост, гражданите раздават възмездие – сами.
