fbpx

Военната помощ за Украйна като тест за системата

Миналата седмица България преживя своя най-голям международен срам за последните 40 години. В очите на външния свят страната ни не е изглеждала толкова жалка от времената на „българския чадър“, изровените кости на Чарли Чаплин, задигнатата от Атон „История славянобългарска“ и „българската следа“ в атентата срещу папа Йоан-Павел II.

Разбира се, става дума за посещението на украинския външен министър Дмитро Кулеба у нас и отказът на нашите управляващи да се изпрати военна помощ на страната му. В София Кулеба каза някои много тъжни и в някаква степен обидни за нас истини:

„Нормално е, когато има коалиционно правителство, да има различни мнения. Но е много важно да си на правилната страна на историята“;

„Има аргумент, че българите са братя и с украинците, и с руснаците, затова не могат да се намесят във войната. Как може да си брат с убиец”;

“Мили българи, животът е труден, трябва да направите избор. Не може постоянно да излизате с непрестанни аргументи, а да направите избор. И този избор да е страната на истината. Затова трябва да направите избор“;

„Тези, които не ни помагат днес, помагат на Русия“.

Някои от тези твърдения може и да са в разрез с дипломатическия протокол, но това не променя факта, че основният проблем е в самите нас.

Отказът сам по себе си не е най-голямата драма, макар че води до пропуснати възможности и недоумение относно способностите на българското правителство да действа според националния интерес. Още по-неприятен е начина, по който нашата позиция е представена.

Унгария, подобно на нас, също се въздържа да подкрепи военно Украйна. Но в Будапеща показват достойнство и увереност, че това е правилното действие за тяхната държава. Докато нашите с половин уста сякаш признават, че са „за“ помощта, но „коалиционният партньор не дава да се издума“, а и „мнозинството от българите са против“. Нещо като „много искахме да изпратим военна помощ на Украйна, ама нямахме желание“…

Хеликоптер Ми-17 от състава на ВВС на Р България. Август 2007 г.

Извън емоционалните аргументи „за“ и „против“ (европейска солидарност vs. „братята руси“) съществуват поне три прагматични причини страната ни да даде оръжия, боеприпаси и военна техника на Киев.

  1. Военната помощ за Украйна е усилие да предотвратим ситуация, в която нашата страна моли другите за военна помощ. Русия вече показа, че не зачита „цивилизационния избор“, който направихме в края на миналия и началото на настоящия век. За Москва ние не сме интегрална част от НАТО, а изгубена брънка от руската сфера на влияние, която подлежи на връщане.
  2. Нашето оръжие „капарира“ участието на България в следвоенното възстановяване на Украйна. До момента материалните щети там надхвърлиха 1 трилион долара. Но при сегашното поведение на властта в София някой вярва ли, че български фирми ще успеят да се класират в тази огромна „обществена поръчка“?
  3. Реализация на залежала военна продукция. Можем най-спокойно да подарим боеприпаси с изтичащ срок на годност, които иначе след някоя и друга година ще трябва да „утилизираме“. Както и военна техника, на която предстои нарязване за скрап.

Тази военна помощ изобщо не е задължително да е безвъзмездна. Тя може да бъде „изтъргувана“ – както с украинското правителство (повече права за българите там), така и със съюзниците в НАТО (компенсиране с нова, модерна военна техника плюс евентуално разширяване на поръчката за Ф-16, вече на много по-ниски цени).

Ще се радвам, ако поддръжниците на „неутралитета“ успеят да посочат аналогични, практически ползи за България. Но сега въпросът е друг.

Премиерът Кирил Петков уточни, че в лично качество бил „за“ изпращането на военна помощ за Украйна, но коалицията, видите ли…

Лидерът на „Има такъв народ“ Слави Трифонов написа във Фейсбук, че България трябва да помогне военно на Украйна. Но предвид раздвоените реакции на привържениците му, хората в партията не си дават много зор по темата. А външният министър Теодора Генчовска (квота на ИТН) първо измънка оправданието, че „България е малка държава“ (което нито е вярно, още по-малко е допустимо да се казва от външен министър, но това е съвсем отделна тема), а после отвори въздушното ни пространство за руски правителствен самолет.

БСП е твърдо против, поради една много проста причина: избирателите ѝ са твърдо против, а за тях на следващите избори съществуват опции да „мигрират“ към „Възраждане“ или към новата партия на Стефан Янев. Докато в самата „столетница“ може и да не са съвсем убедени, че това е правилното действие. Да не забравяме, че много скоро всички евродепутати от БСП гласуваха „за“ новите санкции срещу Русия.

Единствените, които нямат проблем в случая, са „Демократична България“. Но само те не стигат…

Излиза, че националният интерес е жертван заради партийните такива. Не за първи път, но сега е особено видимо.

Логичният ход е решението да се вземе от парламента.

И тогава вероятно да мине, само че с гласовете на опозицията, докато парламентарното мнозинство се разцепи. Така че, „страх лозе пази“…

Управляващите трябва да вземат тежко решение. Да застанат срещу волята на мнозинството от народа, но на страната на националния (т.е. неговия) интерес. Да застанат и срещу (част от) своите избиратели, но в името на ползите, посочени по-горе. Ползи за цяла България.

Малцина са имали смелостта да го направят. А тези, които все пак са го правили, са си понесли политическите последствия (задълго или завинаги) още на следващите избори.

Всичко това показва тежките недъзи на парламентарната демокрация и многопартийната система. В един друг режим (например, „личният“ на цар Борис III), такова решение би минало много по-лесно. Няма партийни интереси, правителството и мнозинството действат в далеч по-голям синхрон, а общественото мнение може да бъде „обърнато“, тъй като медиите, общо взето, са под контрол. Но няма да е демократично! Ами, искате демокрация, ей ви демокрация! Сега ли разбрахте какво представлява?

Демокрацията (особено в либералния ѝ вариант) не от вчера е в упадък. Но през последните години това става все по-видимо.

Първо, покрай ковид пандемията и съпътстващата я антивакс истерия, сега покрай войната в Украйна. Прибавяме и чисто българския момент – серията от гафове на настоящото правителство, излъчено обаче по съвсем демократичен и най-вероятно напълно честен начин.

Проблемът е системен. А решението засега не се вижда. Но не защото не съществува, а защото няма как да се приложи от днес за утре. Не и преди да се формира нужната обществена подкрепа, при това не в една отделна страна, а в цяла Европа. Замяната на демокрацията с нещо по-добро* (ефективна монархия, военна хунта, меритократична система, теокрация) е невъзможна към момента (макар и прогнозируема в някакво бъдеще). Но казуси като сегашния тестват настоящата система. И разобличават недъзите ѝ.


*противно на популярното схващане („демокрацията има много недостатъци, но нищо по-добро не е измислено), демокрацията е всъщност втората най-скапана политическа система, след комунизма. И има много повече сходства с комунизма (най-малкото, и при двете властта идва от народа), отколкото с абсолютната или конституционната монархия.


Оригинална публикация

Споделете:
Default image
Димитър Петров
Димитър Петров е магистър по Социология от СУ "Св. Климент Охридски" и Магистър по Tourism Destination Management от NHTV Breda University of Apllied Sciences, Холандия. Член на Контролния съвет на Младежки консервативен клуб. Секретар е на "Един завет" - клуб на потомците на офицерския корпус на Царство България.