Част VIII от монументалния труд на Лъчезар Томов за консерватизма, либертарианството, либерализма и сложните системи (от десет части)
Предговор
Част I
Част II
Част III
Част IV
Част V
Част VI
Част VII
Просветлението е епохата на механистичното и детерминистично мислене, въплътено от Лаплас, който заявява на Наполеон, че Слънчевата система е стабилна и не е нужен Бог, за да я поддържа[i]. Бъдещето ѝ, както и това на цялата Вселена за него може да бъде прогнозирано неограничено, защото това е просто една голяма машина. Трябва да минат векове, преди Лоренц да опровергае това рационалистично схващане (оказва се, че е хаотична и непредсказуема за безкраен период от време). Това е епохата на метала и машините, срещу които възроптава и Толкин – оръжия на абсолютната власт и инструменти за дехуманизация, когато ефективността и продуктивността се поставят над човешките отношения. Това е времето на прогреса, но прогрес и подобрение са взаимно независими понятия, както примерът с готиката и тълкуването на Ръскин показва. Прогресът е бъдещето, което ограбва настоящето от богатството на опита от предишните поколения, фазовият преход към сингулярност, който е най-рисковият от всички и носи със себе си радикален технологичен и икономически напредък, но и две световни войни и глобална свързаност, която е едновременно проклятие и благословия. Това е времето на идиотите-интелектуалци, както Талеб ги нарича[ii] – хора, които отхвърлят опита и системите в полза на рационалистични теории за ролите на държавите, които са високорискови поради наивната си простота. В епохата на научно-техническия прогрес сложността на света и на взаимоотношенията в него нараства лавинообразно, докато представата за него се опростява все повече. Русо изказва твърдението, че човек е по природа добър[iii], нещо, което бива общовъзприто от либерализма, много по-нашироко, отколкото в древна Елада и Рим. Докато той смята, че образованието и разумът са това, което покварява човека и го прави неестествен и корумпиран посредством обществото и институциите, Волтер смята, че точно чрез тях човекът ще се развие, откъсвайки се от зверовете[iv]. Волтер отива по-далеч и в отношението към религията и идеята, че тя и етиката трябва да бъдат разделени. Той е и в по-голяма степен реформист, отхвърляйки идеята за предразсъдъка. Въпреки това именно Русо е човекът с по-голямото влияние върху идеите на либерализма чрез своя труд „За обществения договор“. Обществото се базира на договор между текущо управлявани и управляващи, властта не е дадена свише, съответно всеки договор може да бъде развален и хората да откажат да бъдат управлявани (идеята за сецесията). Всички ще бъдат свободни да избират законите, при които да живеят и все пак всички ще имат еднакви права и задължения. Самият Русо не вижда парадокса в тези твърдения – колективният избор не е свободен от гледна точка на индивида. Идеята за обществения договор е тържеството на индивида и неговата свобода, рационалността и днешния ден, това е управлението по последни данни, което превръща движението на обществата в хаотично и дори случайно – опитът да поправиш предишната грешка не помага, когато в нея има доза случайност, както експериментът с фунията показва[v]. В контраст с него, Волтер държи на обществото и неговия прогрес чрез идеалите на хуманизма, разбиран в рационалистки контекст – развитие, основано на разума, разбиран като дедуктивен, редукционистки подход, който работи добре за машини, но не и за системи, които са повече от сумата на частите си. Ранните му разбирания за управлението като монархия с просветлен лидер е като ехо на идеята на Платон за държавния кораб, докато по-късните му идеи са за култивация на „идиотските маси“, както презрително нарича масовите хора (същото разбиране има и Русо). Характерното за абстрактното мислене и дедуктивния подход към знанието без подкрепа от емпириката е дистанцията от народната мъдрост и разглеждането на колекцията от евристики като плод на глупава тълпа, поради липса на усет за време и животът в настоящето („текущата година“ като израз в днешно време). Много от позициите на философията на Просвещението са силно опростени в сравнение с тези на Елада и Рим, като концепцията за добрия човек, която отразява само Платон, но не и Аристотеловата критика, или за рационалния човек (според Аристотел човекът е способен на рационални действия). Това се дължи на осланянето главно на чистия разум и пълното скъсване с традицията, което не се наблюдава в античния свят.
Силата не създава право, поради което и легимитацията идва отдолу. Тази концепция е отражение на технологическите и икономически промени по време на Просвещението – Индустриалната революция. Тя е причината населението в градовете да нараства и то е свободно от феодални зависимости. Парадоксално, но именно кралете подпомагат независимостта на буржоазията в опита си да обезсилят феодалите и да централизират властта. Комбинацията с въвеждането на масовото образование води до преструктуриране на йерархията на обществото от децентрализирана на разпределена система или на смесена със свръхцентрализирана като реакция (както във Франция преди Революцията) (Фиг.16)
Този вариант на структура с едновремена централизация и хоризонтални връзки в обществото е взривоопасна комбинация, която води до Революцията във Франция при опита на монарха да управлява като абсолютен владетел – нещо, което би било възможно само при стриктна йерархичност и липса на хоризонтални връзки на различните нива – т.нар. трофична кохерентност, която е доказано стабилна конфигурация[i]. Развитието на долните слоеве икономически и образователно налага увеличаване на тяхната свобода и зачитане на правата им – следствие от тяхното осъзнаване индивидуално и колективно. Така се появява класическият либерализъм, с неговите социални и икономически разбирания – демокрация, свобода за всички, икономическа и политическа. Главни негови архитекти освен Русо и Волтер са философите Адам Смит, авторът на „Богатството на народите“, Джон Лок, автор на „Два трактата за управлението“, Томас Малтус, икономисти като Давид Рикардо и други. Класическият либерализъм се базира на естествения закон на Тома Аквински, който твърди, че определени права са неотменими, тъй като са част от човешката природа, заложени от Бог или друг трансцедентален източник, като светът на формите на Платон. Класическият либерализъм е производен на детерминистичното и механистично мислене, тъй като се смята, че индивидите са егоистични, студено калкулиращи своите ползи, атомистични и обществото не е повече от сумата на частите си[ii] – отстъпление от достиженията на гръцката философия и разбирането на Аристотел, споменато в предишна глава. Това е линейна апроксимация на реалността, която не се отличава по своята същност от съвременната концепция за плоската земя – хората виждат равнина, докъдето им стига погледът и екстраполират въз основа на това за цялата планета. По същия начин подобни егоистични индивиди екстраполират за останалите и приемат линейността на обществото, в която няма сложни взаимодействия. Идеята на Томас Хобс за индивида като егоист преминава в хедонизъм при Джереми Бентъм – индивидите търсят както да максимизират удоволствието, така и да избегнат болката. Тези схващания са опростяване, редуциране на хората до прости функции, които позволяват прогнозиране на тяхното поведение, което да се скалира в прогнозиране на самите общества, но желаното се бърка с действителното, както Френската Революция, с цялата ѝ жестокост и с пораждането на дълготрайни бифуркации – пет републики и една империя – без възможност за стабилизация чак до седемдесетте години на двадесети век. Най-големият ефект от тази революция е появата на консервативния отговор на Едмънд Бърк и зараждането на политическата философия, която е отрицание на философския подход към управлението.
Към Част IX – Бърк, Дьо Местр и модерният консерватизъм
Библиография:[i] S Johnson, NS Jones, Looplessness in networks is linked to trophic coherence, Proc Natl Acad Sci U S A. 2017 May 30;114(22):5618-5623. doi: 10.1073/pnas.1613786114
[ii] E. K. Hunt, Property and Prophets: the Evolution of Economic Institutions and Ideologies. New York: M. E. Sharpe, Inc., 2003 pp.44-46
[i] C.B. Boyer, A History of Mathematics, 2nd ed. New York: Wiley, 1968, p.538
[ii] Nassim Nicholas Taleb, Intelectual Yet Idiot https://medium.com/incerto/the-intellectual-yet-idiot-13211e2d0577
[iii] Jean-Jacques Rousseau ,The Social Contract, 1762 http://www.earlymoderntexts.com/assets/pdfs/rousseau1762.pdf
[iv] Virgil W., Topazio. “Voltaire and Rousseau: Humanists and Humanitarians in Conflict.” Rice Institute Pamphlet – Rice University Studies, 59, no. 3 (1973) Rice University: http://hdl.handle.net/1911/63122.
[v] Nicholas C. Georgantizas, Joyce N. Orsini, Tampering Dynamics, System Dynamics conference proceedings 2003, http://www.systemdynamics.org/conferences/2003/proceed/PAPERS/129.pdf
