fbpx

Война на етикетите

Време за четене: 6 мин.

В България изборите – за добро или за зло – вече се превърнаха в рутина. Вчерашните не бяха много по-различни от останалите през годината, като изключим името на поредния „нов проект“ („спасител“) и тягостния факт, че Румен Радев вероятно ще бъде президент още пет години, освен ако междувременно не се случи нещо друго. Предишният „нов проект“ („спасител“) се провали по най-унизителен начин, звездата на Слави Трифонов залезе и той никога вече няма да е онзи народен трибун, като който се изявяваше през цялата си кариера под шарените лъчи на прожекторите. Провали се, защото импулсивният му електорат го изостави, но не по някакви разумни съображения, нито защото се почувства измамен (какъвто в действителност си беше), а защото тръгна след другиго като млада развратна булка.

Джордж Крукшенк (1792-1878), „Тарар – най-лакомият човек“

Но имената на участниците в тези избори, както и в почти всички други, не са нищо повече от етикети – етикети, които сами са си сложили с някаква (обикновено користна) цел и етикети, които им е сложил масовият избирател в политическата си заблуда. Така се стига до смешната ситуация, в която кандидатите не са тези, за които се представят, нито пък са онези, за които ги мислят избирателите. Налудничаво, нали? Ясно е, че едни тарикати ще властват над едни шматки, остава да се уговорим как ще ги наричаме.

Но, мисля, не е толкова важно как ще наричаме тарикатите (защото можем да ги наричаме всякак, да ги наричаме както ни е кеф), а да видим същността на силите, които ги движат. Тези сили понякога са субективни и носят човешки имена, но като цяло са стихии извън конкретните личности. И като заговорихме за стихии, аз съм убеден, че последните избори бяха поредната проява на добрия стар сблъсък между лявото и дясното. При това отдавна не бяхме ги виждали така остро конфронтирани, но то е заради глобалната конюнктура, където напрежението между лявото и дясното вече става наистина нетърпимо.

Да видим първо президентските избори.

Те бяха сблъсък между две конкретни личности, едната от които даже не участва официално. Може би мнозина от подкрепилите Радев всъщност не са гласували ЗА него, а ПРОТИВ Борисов – не вярвам, че Радев им е толкова симпатичен сам по себе си. Нормално е да е така, та нима на всички избори след 1989 не сме гласували и по мъничко ПРОТИВ! Какво ти „мъничко“! На всички избори след 1989 едни гласуваха ПРОТИВ комунизма под каквато и форма да им се поднесеше, а други гласуваха ПРОТИВ тези, които гласуваха против комунизма. Комунизмът и антикомунизмът са една от формите на лявото и дясното. Поне у нас. Защото много десни хора са такива не заради социалния си статус или заради мирогледа си, а единствено заради своя антикомунизъм.

Друга форма на лявото и дясното е опозицията статукво/промяна. И сега ще ви кажа нещо шокиращо. В тази опозиция статуквото е винаги дясно, защото е консервативно, а промяната е винаги лява, защото е революционна. Тоест когато развявахме сините знамена против Живков и Луканов и когато пеехме „Комунизмът си отива“ и „45 години стигат, времето е наше“, тогава сме били на теория (а и на практика) леви. Когато през 70-те в знак на протест срещу тоталитарната държава носихме дълги коси и скъсани дънки като хипитата – тогава също сме били леви. Като истинските хипита, впрочем. А когато с кухите си китари пеехме „Обществото да го духа (и кварталния)“ на мелодията на Imagine на Джон Ленън (сама по себе си изразено левичарска песен), тогава сме били направо анархо-комунисти от калибъра на Пьотр Кропоткин. Но сме се мислили за десни, защото сме взимали страната на капитализма против социализма. C’est la vie.

Тази ос – на статуквото и промяната – също беше много продуктивна на президентските избори.

Мнозина се опълчват срещу всяка власт, а Борисов дълго беше на власт. Толкова дълго, че Радев след цял президентски мандат и четири параноидни новогодишни обръщения към нацията, все още по някакъв начин олицетворява за някого „промяната“. Ако Радев беше толкова дълго министър-председател, същите тези хора щяха да гласуват за Борисов или за когото там, който е в състояние да разклати тирана. Винаги има хора, които са в крак с времето. Няма да се уморя да казвам, че ако Втората световна война беше свършила по друг начин, то всички поименно познати ни след това комунистически величия, революционери и пролетарски интернационалисти, щяха да бъдат най-ревностни нацисти. Така че етикетите са до голяма степен условни, а конкретните личности нямат кой знае какво значение.

Ето и още една интересна форма на лявото и дясното – опозицията изток/запад. Особено в светлината на факта как през последния половин век Западът се олива. Свикнали сме да мислим, че Изтокът е тоталитаризъм, а Западът – демокрация. Свикнали сме също да мислим, че тоталитаризмът е ляв, което невинаги е вярно, а демокрацията е дясна, което също невинаги е вярно. Оттам приемаме, че Изтокът е ляв, а Западът е десен, което пък, особено напоследък, изобщо не е вярно. И поради тази причина избирателите са объркани. Объркани са от сблъсъка между собствените си инстинкти и шеметно променящите се значения на думите.

При партиите на парламентарните избори (стигнахме и до тях) това си личи кристално ясно. Вижте например „Демократична България“. Те се самоопределят като традиционно прозападни и традиционно десни. Второто е поради заблудата, че Западът е нещо дясно, каквото той може би някога е бил, но отдавна – горе-долу от края на WW2 – вече не е. ДБ е една великолепна модерна лява партия (което инстинктивно се усеща и от избирателите), но заради ината си да се бори за дясното пространство, вместо да отнеме лявото от старомодната БСП, сега резултатът ѝ е 5.9% – а-ха на бариерата. Всеки пореден нов проект, всяка поредна изборна сензация, каквато снощи беше ПППП, не е нищо повече, от опит за олицетворяване на съвременното ляво, което социалистите вече не са в състояние да олицетворят. Не е толкова лоша Корнелия Нинова, просто времената са такива. Светът е ляв, залязващо ляв (Ерик Земур казва, че е време върху руините на Май 1968 да се гради отново) и ние трябва да сме със света, за да начешем възрожденския си комплекс за изостаналост.

Ето най-сетне и една гротескна форма на лявото и дясното. Открай време българските политически партии се делят на гадни и сити, на такива, които имат достъп до публичния ресурс и на онакива, които нямат. Първите (ситите) деснеят, защото са настроени консервативно по отношение на промените и сътресенията, а вторите (гладните) левеят, защото са революционно настроени и вярват, че вече е ударил техният час да седнат на трапезата.

Леви и десни, гладни и сити, статукво и промяна, изток и запад – всичко това са етикети. Временни обозначения на древни неща, за които може би все още няма измислени думи. Но дори и безсловесното познаване на тези древни неща, дори и само предчувствието за тях може да ни помогне да подредим представите си за света и за политиката като негова най-скверна еманация, сравнително приемливо. А като си подредим представите приемливо, и себе си ще погледнем с повече симпатия. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен. А това, че кръжецът на Мая Манолова не влиза, е белег на някаква остатъчна справедливост. Лек и спасителен пост на всички.


Оригинална публикация

Споделете чрез

Предишен

Следващ