Що е то фашо (fascio на италиански или на латински fascis, fasces)? Това е сноп. Думата е много стара, предполага се още индоевропейски корен, от който е не само „фашо“, но и „факел“, доколкото факелът е сноп пръчки, потопени в катран и запалени, за да светят. Така че факелът, с който Прометей свалил от Олимп огъня на просвещението, както и онова ликторско фашо с брадвичката, под което в Милано на 21 октомври 1930 Мусолини се обърнал към италианците с паметните слова: „Non basta essere bravi, bisogna essere i migliori“[1], са на практика (а и на теория) едни и същи пръчки. Изкушавам се да спомена и факела в ръката на Статуята на Свободата, защото това е все същият богоборчески Прометеев сноп, но тук конотациите са повече и ще ни отведат в мрачните дебри на грехопадението.
Но пък няма да пропусна фашото на кан Кубрат, оня сноп, с чиято помощ той се опитал да онагледи необходимостта от единство между българите. Всички сме готови да се закълнем, че това е най-мъдрият завет на нашите деди, който обаче до ден днешен никой не се е хванал сериозно да изпълни. Нищо че сме си го написали и на Народното събрание. Впрочем онова изречение на Народното събрание не е само заветът на Кубрат, а също така девизът на Ангола, Белгия, Хаити, Южноафриканската бурска република Трансваал, графство Пембрукшър в Уелс, канадската провинция Квебек и на студентската асоциация на вюрцбургските възпитанци „Тевтония“ в Бавария. Нищо ново под слънцето. Още от митични времена, когато дори е било твърде смело да се говори и за време, различни групи хора търсят общия си интерес. Всъщност онова, което наричаме фашизъм, онзи сноп пръчки, които е добре да не разделяме за щяло и нещяло, не е нищо друго освен организиран опит да се намери общ знаменател за цял един народ, да се намери общият за този народ идеал. Но и не само това. Когато търсим нашия сноп пръчки, когато търсим националното си фашо, ние не търсим просто нещо, което ни обединява за просперитет и светли бъднини, а онзи безспорен белег, по който превъзхождаме всички останали, независимо дали ще бъде киселото мляко или уникално точният календар на прабългарите. Ето го големия въпрос на всеки фашизъм: кое е онова, с което нашата агитка превъзхожда другите агитки? Но думите са думи и не само решават проблеми, но ги и създават. Вижте само последните седмици: „шепа нещастни фашисти“ по определението на новия парламентарист Ицо Хазарта излязоха на протест срещу глобалния медицински фашизъм с неговите зелени сертификати и задължителни ваксинации. В Македония продуктът на Харвардския университет съвсем оплете конците, въвеждайки понятията фашистки режими и фашистки народи, та дни наред след това пиарите му се мъчеха да обяснят какво аджеба е искал да каже. Междувременно в Крим са на път да се сблъскат украинските фашисти бандеровци с руските фашисти-путлеристи. Затова казвам, че всички сме фашисти. Мила моя майно льо…
Войната в Крим става все по-вероятна, всеки бърза да се преброи в един или друг лагер.
Признавам, че се нося във вихъра на онова дребнаво чувство – злорадството. Големия изчегъртвач Радев сега го чегъртат, та чак пуска „сир восък“ (нали знаете – това е биопродуктът, който се отделя при тричането на кучетата). Знам, че не е хубаво да се злорадства, но да си е правил сметката – той и всички авантюристи, които събра от села и паланки под злобното си юмруче. Днес за Радев дойде време да осъзнае, че в една продажна страна не е достатъчно да разтвориш бузи, но трябва да ги разтвориш с тънък дипломатически усет. Виждам го в студена зимна вечер да пие сам горчивата си ракия пред портрета на Бойко Борисов (къде си, бате Бойко!), докато отвън пред вратата първата дама нервно потропва с токчетата на възголемите си обуща. Той пие и пее, отломка нищожна от винаги храбър народ мъченик. Той пие и пее, тъй както през сълзи се пей![2] Цял живот служба на великата северна страна и сега от Америка да му натресат някакви озъбени момченца, за да му чегъртат кадрите. Няма благодарност у тоя фашистки свят!
По времето на добрия стар Варшавски договор силите бяха две, от които ни управляваше едната. Днес имаме Русия, олицетворена от структурите на старата комунистическа аристокрация. Евроатлантическия полюс все по-отчетливо се разпада на Европа и Америка. Къде сме ние – с руснаците, американците или европейците? С турците, с китайците? Прозападното течение се олицетворява отново от деца и роднини на шпиони от годините на Студената война, само дето искат да изглеждат по-така, защото да си марксист-ленинец вече не е толкова шик и е повече за простолюдието, нежели за завършилите западните университети. Кога се появиха Макс и Мориц, кога народът успя да ги обикне, кога станаха първа политическа сила, кога съставиха кабинет, който прилича повече на пътуваща циркова трупа. То бива манипулация на избори, бива промиване на мозъци, бива кампании, в които две последователни служебни правителства изпълняват функциите на медийни агенции, но хич без народна любов и умопомрачение не става! А в това време Бессмертный полк плющи с георгиевски лентички.
Днес, в навечерието на новата усложнена обстановка, трябва да избираме, трябва да решаваме. Как избира и как решава един човек, е ясно – изхожда от личния си интерес или от ценностната система и морала си, които също са вид личен интерес, понякога по-императивен от интереса за насъщния. Как обаче избира и решава един народ? Предполагам, по сходен начин, доколкото и народите, както и човеците, си имат някакъв вид душа. Просто факторите при избора стават два – към личния интерес се прибавя и националният. И всеки морално здрав човек гледа да защити и двата, без единият да увреди непоправимо другия. Но докато при определянето на личния интерес нещата са като че ли по-прости и по-ясни, то не е така при определянето на обществения интерес. Какво е добро не само за мен, но и за теб, и за него, и за гражданите, и за селяните, и за бизнесмените, и за работниците и за чиновниците? Има ли изобщо такова нещо?
Хората не се делят на такива, които искат народът да е добре, и на онакива, които искат народът да е зле.
Всеки иска всички да са добре, за да може да е добре и самият той в лично качество. Поне средно интелигентните разсъждават така. Какво обаче означава „да сме добре“? Споровете започват там, където се срещат различните представи за народно добруване. Какво искаме ние, кое вярваме, че е добро за всички, кой е националният ни идеал? Преди време, в средата на XIX век, беше лесно – добро за българите беше да си извоюват своя държава, в която да се ширят, да се надлъгват, да се явяват на избори и да си трошат сопи в главите. Когато това се постигна, националният идеал също не беше сложен – да се съберем „сите българи заедно“ в границите на Екзархията, които не бяха такива по някакъв каприз на Високата порта, а според това къде хората са отговорили, че са българи на въпроса на Османската империя. Тогава така са отговорили и днешните горди потомци на Александър Велики. Сега вече са на друго мнение и това в крайна сметка си е тяхна работа. Шефът на лудницата срещнал двама луди и попитал единия:
– Кой си ти?
– Наполеон!
– Кой ти каза?
– Бог!
– Лъже! – намесил се вторият луд. – Не съм му казвал такова нещо.
Какво искаме ние от света и от живота? Голям икономически растеж? Международно уважение? Мощен демографски прираст? Легализация на еднополовите бракове? Гешев да подаде оставка? Да приемем Истанбулската конвенция? Да позволим на македонците да се бъзикат с историята, само за да угодим на някоя ококорена посланичка? Кое е добро за всички, кое е националният идеал?
Лошото е, че никой не се интересува от мнението на хората, които се замислят над тези въпроси и които изобщо имат капацитета да се замислят по нещо такова. Не слагам себе си в това число, но честна дума, понякога в сравнение с Парламента, Правителството и Президентството се чувствам направо ренесансов енциклопедист. Днес България е доминирана от някаква евтина попкултура, с огромно самочувствие и претенции за изключителна просветеност, доближаващи се по мащаби единствено до отчайващата ѝ некомпетентност. А може би това е условието светът да ни търпи, защото кому са нужни някакви много умни, културни и морални балканци! Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
[1] Не е достатъчно да сме добри, трябва да сме най-добрите.
[2] Яворов, „Арменци“ (1896)
