[et_pb_section bb_built=”1″ admin_label=”section” _builder_version=”3.0.50″][et_pb_row admin_label=”row” make_fullwidth=”on” custom_padding=”25.4375px|0px|25.4375px|0px” background_position_1=”top_left” background_position_2=”top_left” background_repeat_1=”no-repeat” background_repeat_2=”no-repeat” _builder_version=”3.0.50″ background_size=”initial” background_position=”top_left” background_repeat=”repeat”][et_pb_column type=”4_4″][et_pb_text admin_label=”Text” _builder_version=”3.0.51″ background_size=”initial” background_position=”top_left” background_repeat=”repeat” background_layout=”light” text_orientation=”left” border_style=”solid”]
Като за начало нека се вгледаме в някои основни факти около френската външна политика и френските подходи към проблемите на международната арена. Френските политици, независимо дали са социалисти, републиканци и прочие, винаги и без изключение разглеждат дипломацията като средство за реализиране на националните интереси, а не като стремеж към реализиране на някаква идеологическа цел. От Ришельо до днес те, заедно с англичаните, имат най-близкия подход до това, което наричаме Realpolitik (известен още и като raison d`etat), с много малки изключения.
Единственото значително изключение е в периода между двете световни войни и широко разпространения пацифистичен подход към външните проблеми. При все, че ако се вгледаме по-внимателно дори и в този период ще открием, че външнополитичските им стратегии се обосновават и оправдават много повече с националните интереси, отколкото с някакви наднационални и общочовешки идеали и разбирания. Макрон няма да е изключение от тази традиция, чиито корени можем да търсим във времената от началото на 17-ти век, а според някои и в края на 16-ти век. Над 400 години традиция, опит и навици, натрупани в изключително богатата френска история няма да бъдат пренебрегнати.
[/et_pb_text][et_pb_testimonial background_layout=”light” quote_icon_color=”#454e7d” portrait_width=”20″ portrait_height=”20″ _builder_version=”3.0.51″ body_font=”Comfortaa|on|||” body_font_size=”18px” body_text_color=”#454e7d” use_border_color=”on” border_color=”#454e7d” border_width=”5px” custom_margin=”|||” custom_padding=”|||” custom_padding_last_edited=”off|” url_new_window=”off” quote_icon=”on” use_background_color=”on” quote_icon_background_color=”#f5f5f5″ text_orientation=”left” border_style=”solid”]
Основният сблъсък по отношение на външната политика на изборите през тази години бе между два подхода: изолационисткия и проевропейския.
[/et_pb_testimonial][et_pb_text _builder_version=”3.0.51″ background_layout=”light” text_orientation=”left” border_style=”solid”]
- Изолационисткият се състои в:
– акцентиране върху двустранните отношения межди Франция и европейските страни
– открито противопоставяне на Германия
– отдалечаване от и намаляване на свързаността с Европейския съюз
Както сами виждаме, този подход крие няколко големи проблема. Първият е, че двустранните отношения изискват наличието на общи индивидуални интереси на двете страни, а Франция няма толкова общи интереси с европейските страни извън рамките на сътрудничеството по проблемите в Европейкия съюз. Вторият е, че противопоставянето на Германия извън Европейския съюз изисква способност да се предложи повече от нея, което на този етап е извън силите на Франция. Третият голям проблем е, че интеграцията на ЕС достигна особено високи нива. Вече почти не съществуват проблеми, които да се решават без намесата на европейките институции или с помощта на други европейски държави. Всичко това създава международно положение, в което евентуална изолация от ЕС би била пагубна за външната политика на Франция. - Проевропейският подход се състои в:
– акцентиране върху двустранните отношения в рамките на ЕС и извън него
– меко противопоставяне на Германия и балансиране на влиянието й
– задълбочаване на европейското сътрудничество
Този подход е доста по-мек и по-внимателен, което го прави по-лесен за възприемане и е в продължение на традицията да не се търси открит сблъсък с Германия, а да се търси бавно подкопаване и отслабване на основите на германското влияние. Естествено този подход ще остави някои неразрешени проблеми, но пък успехите му са почти сигурни, заради изгодното положение на Франция и разклатените позиции на Германия. Задълбочаването на европейското сътрудничество ще е в полза на френските интереси, а не върху германските. Успехите на все по-засилващото се противопоставяне на източноевропейските страни спрямо Германия ще зависи почти изцяло от френските действия, което дава особено важен лост в ръцете на Макрон.
Общите черти между двата подхода са противопоставянето на Германия и задълбочаването на двустранните отношения с европейските страни. Разликите са в начина за противопоставяне, отношението към ЕС и размерите на поставените цели.
[/et_pb_text][et_pb_testimonial background_layout=”light” quote_icon_color=”#454e7d” _builder_version=”3.0.51″ body_font=”Comfortaa|on|||” body_font_size=”18px” body_text_color=”#454e7d” use_border_color=”on” border_color=”#454e7d” border_width=”5px” url_new_window=”off” quote_icon=”on” use_background_color=”on” quote_icon_background_color=”#f5f5f5″ text_orientation=”left” border_style=”solid” custom_margin=”||10px|”]
Основният въпрос от тези разсъждения е до какво могат да доведат двата подхода.
[/et_pb_testimonial][et_pb_text _builder_version=”3.0.51″ background_layout=”light” text_orientation=”left” border_style=”solid”]
Прилагането на първия подход вероятно ще превърне Германия във водеща сила в Европа, а Франция в просто един от членовете на ЕС, отнемайки й потенциалната почти водещата позиция в Съюза. Ще я превърне в ненандежден сътрудник в рамките на ЕС, а с това в световната политика, освен ако Франция не влезе в открит съюз със САЩ, което е малко вероятно заради историческите рефлекси на французите и непоносимостта към сътрудничество с по-силни държави. Единствената сериозна възможност за сътрудничество с голяма държава ще е с Русия, но това ще насърчи още по-голямо влияние на Германия в Източна Европа и сред скандинавските страни, което го прави неизгодно. Традицията да се балансира германското влияние с помощ от Русия в близките години няма да работи, заради цялостно негативното отношение към последната.
Вторият подход ще изведе Франция до почти равноправна позиция с Германия, като постепенно с подкопаването на германската мощ ще превърне последната в зависима от Франция при вземането на важни решения. В отношенията с Великобритания, имайки в предвид предстоящия Брекзит, ще има възможност да създаде условия за дългосрочно сътрудничество с английското правителство, с което да се улесни балансирането на германската мощ и влияние. Мекото противопоставяне ще позволи Франция да се превърне в катализатор на недоволството от германската политика и използването на натрупаното недоволство ще постави Германия в едва ли не подчинена позиция, особено по-важните за Франция въпроси. С този подход, естествено при правилното му прилагане, Франция ще се превърне в фактическия лидер на ЕС.
Казано накратко: Франция, независимо коя от двете основни идеи ще бъде възприета, със сигурност няма да води политиката, която левите либерали вярват, че ще води. Политиката им ще се основава на преследването на френските национални интереси и нищо повече.
Разликата между двете не се основава на това чии интереси ще преследва, а по какъв начин ще ги преследва.
[/et_pb_text][/et_pb_column][/et_pb_row][/et_pb_section]
