НОВО

Ще сложи ли мюфтийството тире?

През последните дни съдбата на дълговете на мюфтийството (или както шеговито е известно „Българска Мюсюлманска Църква“) беше широко дискутирана, главно в аспекти, които бяха на нивото на гореспоменатите шеги или на дребно политиканстване. По същество дискусия много...

Трябват ни бащи и предци, които да ни покажат какво сме

Петър Николов-Зиков е възпитаник на Класическата гимназия, доктор по история на Нов български университет, отскоро и доцент по политически науки. Автор е на задълбочени изследвания върху развитието на дясната политическа мисъл, поместени в книгата му ,,Раждането на...

Значението на манифестът на Макрон за европейската енергийна политика

Преди десетина дни френският президент Еманюел Макрон пусна пламенна декларация за „спасението“ на Европа. Текстът не се отличава с конкретика и по-скоро има вид на уводна част от някакъв идеологически манифест. Въпреки това, в него се срещат някои генерални насоки и...

Макроновия ренесанс

Миналата седмица френският президент Макрон се обърна с писмо към всички европейци, като изложи в него визията си за “ренесанс” на европейския проект. Не можейки да остане по-назад, до края на седмицата Германия отговори на предизвикателството, макар че под немската...

(Полит)коректна наука

Става все по-трудно и опасно да се занимаваш с наука по време на политическа коректност. Хората, които доскоро издигаха абстрактната идея за наука като тотем на своето превъзходство над ретроградните и безпросветни проли, сега заличават реални и значими учени, уличени...

Време разделно в Европейската народна партия

Миналата седмица беше задействана процедура за изключването на партията на Виктор Орбан (Фидес) от семейството на Европейската народна партия. Формалният повод е билборд кампанията на унгарското правителство, която показва Жан-Клод Юнкер и Джордж Сорос един...

Роджър Скрутън за „Фигаро“: Във Франция, левият интелектуалец е свещеник без Господ

Философ, публичен коментатор и автор на повече от 40 книги. Една от най-известните и разпознаваeми фигури в консерватизма днес.Какво е дясното? Защо повечето интелектуалци са левичари? Разделението по оста „дясно-ляво“ актуално ли е все още във времето на популизма?...

Жабите бик и блатото на европейската политика

Жабата бик* притежава изключително развит бащински инстинкт. След заветната победа в придобиването на правото да оплодят женската, тя снася яйцата си в неговата локва и бързо тръгва към нови подвизи, докато младия татко остава да се грижи сам за своите попови лъжички....

Има ли ваксина срещу анти-ЕС настроения?

Франция планира да замени понятията "майка" и "баща" с "Родител 1" и "Родител 2" в официалните документи. Предложението е на депутатите от партията на президента Еманюел Макрон "Република, напред". Според вносителите, идеята е формулярите да бъдат адекватни на всички...

С Макрон напред към светлото бъдеще!

В началото на седмицата френският президент Емануел Макрон представи своята визия за бъдещето на Европейския съюз. Манифестът "Европейско възраждане" бе публикуван на всички официални езици в ЕС и насочен към всички граждани на Евросъюза. Идеите, включени в документа,...

За какво говорим, когато говорим за Бърк

Време за четене: 27 мин.

Едмънд Бърк, 1729 – 1797

“Шестнадесет или седемнадесет години изминаха, откакто видях кралицата на Франция… не допусках, че ще живея, за да видя как такива бедствия са паднали над нея, сред народ от галантни хора, сред народ от честни мъже и кавалери. Мислех, че десет хиляди меча ще изкочиат от ножниците си, за да отмъстят дори поглед, който я заплашва с обида. Но ерата на рицарството отмина. Тази на софисти, икономисти и сметкаджии я последва; и славата на Европа е задушена завинаги.”

Едмънд Бърк, “Размисли за революцията във Франция”

Биография

Роден през 1729 г. в Дъблин, Едмънд Бърк е син на ирландски адвокат, израстнал сред разнородни християнски традиции. Макар и отгледан в протестантската вяра на баща си, майка му е католичка и в младостта си Бърк е изпратен в квакерско училищеинтернат. Това възпитание обуславя защитата от страна на Бърк на по-голяма религиозна толерантност.

На петнадесет години започва обучение в дъблинския „Тринити Колидж“, бастион на протестантската наука от Реформацията. Заниманията му включват изучаване на Вергилий, Цицерон, Омир, Ювенал, Лусиан, Ксенофон и Епиктет. Но образованието му не е изключително класическо и писмата му отразяват похвали на Шекспир и Милтън. В същото време, в тези университетски години вече има податки, че Бърк не може да бъде погълнат от течението на Епохата на разума. В свят, оформен от Нютон, Бейкън и Лок – и трансформиран по време на собствения му живот от Русо, Волтер, Кант и Пейн – той изразява скептицизъм, пише на приятел през 1746 г:

„Ние сме само на край на Тъмнината и един тласък ни подтиква… Затова бих ви посъветвал повече да четете писанията на онези, които са живели преди нас, отколкото на нашите съвременници…” [1]

Бърк процъфтява в академичната обстановка и именно в Тринити написа първия проект на това, което ще бъде единственият му систематичен трактат, „Философско проучване на произхода на нашите идеи за възвишеното и красивото“. На деветнадесетгодишна възраст той завършва този трактат и получава бакалавърска степен. Задържа се в Тринити за известно време след официалното приключване на обучението си, което кара някои да спекулират, че Бърк обмисля академично призвание. Но това не се случва: през 1750 г. Бърк пресича Ирландско море към лондонските Inns of Court (училища по право), възнамерявайки да последва баща си в адвокатската професия.

Тринити колидж, Дъблин (нач. на XX в.)

Подготвяйки се за адвокатура във все още известния Middle Temple, той не е особено ентусиазиран от кариера в съдилищата. През 1756 г. той насочва вниманието си към полемичното писане, анонимно публикувайки „Оправдание за естествено общество“, критика на известния тори администратор и философ лорд Болингбрук. На следващата година, ‚The Sublime and Beautiful“ е публикуван и той вече е женен за Джейн Нъгент.

През 1759 г. Бърк започва да редактира „Годишният регистър“, вестник посветен на съвременните сюжети, който все още съществува. Бърк има обещаващо бъдеще като анализатор на обществените въпроси. Но журналистиката не може да осигури стабилността, необходима за издръжката на младото му семейство. Така, когато е на тридесет, Бърк насочва вниманието си към по-малко анонимна сфера – политиката.

Започва да работи за изявен парламентарист, който по-късно е назначен за един от главните администратори на ирландските дела. Като един от неговите съветници, Бърк прекарва няколко години в Дъблин, което събужда отново симпатиите му към тежкото положение на католиците. След няколко години обаче Бърк намира нов покровител, лорд Рокингам, лидер на фракция в партията на вигите. За кратко време Бърк се превръща в един от най-близките му довереници, а с партийния им възход – и Рокингъм за кратко в позицията, която още не е известна като министър-председател – политическото бъдеще на Бърк изглежда осигурено.

От момента, в който той влиза в парламента през 1766 г. като член на малката група на Wendover, Бърк се фокусира върху помирението с американските колонии. Кратката администрация на Рокингам успява да отмени противоречивия Stamp Act налагащ данъци на колинистите, което прави Бърк известен и харесван от много от тях. Въпреки че Бърк и фракцията на Рокингам скоро биват свалени от власт, те продължават да водят непопулярна съпротива срещу войната с американските колонии.

През по-голямата част от двайсет и осемгодишното си пребиваване в Парламента, Бърк остава в този вид лоялна опозиция, като продължава да пише трактати като „Мисли за причината за настоящите неудовлетворения“, работа, която предлага първата защита на модерните политически партии. След избирането му в парламента от Бристол през 1774 г, Бърк информира избирателите си, че представителството изисква той да бъде повече от техен делегат, а именно да гласува и в национален интерес.

Америка не е единствената кауза, която играе важна роля в политическия живот на Бърк. Повече от десетилетие той се бори с онова, което вижда като злоупотреби на Източноиндийската компания и един от нейните високопоставени служители Уорън Хейстингс. Докато въпросът за индийското управление доминира усилията на Бърк за много години след обявяването на независимостта на американските колонии, в края на 80-те години на ХVIII в. възниква каузата, която ще осигури репутацията му за бъдещите поколения.

В началото на Френската революция през 1789 г. Бърк е на шестдесет години и обмисля пенсиониране. Неговата враждебна реакция към революцията, която той смята за прекомерно отхвърляне на унаследената традиция, основаваща се на опасно абстрактната интерпретация на „правата на човека“, изразена дори от умерените френски революционери, изненадва мнозина, които го виждат като умерен реформатор. Бърк някога е бил домакин в извънградският си дом на такива важни революционни фигури като граф де Мирабо и Томас Пейн. Един такъв френски посетител пита за наблюденията на Бърк относно революцията отвъд канала; той използва случая, за да развие напълно мислите си за революцията. Резултатът е работа, публикувана през 1790 г. като „Размисли за Революцията във Франция“. Въпреки че най-тежките ексцесии на Френската революция са все още няколко години напред в бъдещето, работата на Бърк пророчески ги предвижда.

Партията на вигите се разделя по въпроса за Френската революция, а Бърк се оттегля от парламента през 1794 г. През същата година синът му Ричард умира. Бърк прекарва остатъка от живота си в защита на характеризирането на френските якобинци като злонамерена сила. Последната му публикация “Писма за мир след цареубийство” твърди, че Великобритания не трябва да преговаря с новото френско ръководство.

След смъртта му през 1797 г. Бърк е погребан в двора на църквата близо до родния си дом в Бийкънсфийлд. Той желае погребение в немаркиран гроб, разтревожен, че ако якобинците някога пресекат Ламанша, тялото му може да е обект на оскверняване.

Въведение в работата на Бърк

Едмънд Бърк прекарва по-голямата част от зрелостта си занимавайки се с политически въпроси, а политическата му мисъл отразява този опит. Всъщност акцентът на Бърк върху значението на традицията и историята, наред с възгледите му за вредното въздействие на чисто теоретичните позиции в политиката, кара някои да го отхвърлят като нефилософски мислител. Всъщност, както ще видим, писанията на Бърк се ангажират сериозно с големите теми на политическата философия, макар и почти винаги в контекста на конкретни въпроси на политиката и избора. Освен това, както вече споменахме, като млад човек, той написва важна работа за произхода и значението на красотата.

Писанията на Бърк също имат важен практически ефект. Неговата обмислена опозиция на крайностите на Френската революция изгражда „Размисли за Революцията във Франция“ като основен източник за разбирането на това събитие. Неговото обсъждане на политическите партии в “Мисли за причината за настоящите неудовлетворения” е основен източник за разбиране на смисъла на съвременното партийно управление. А работата му като цяло е един от източниците на следвоенния американски консерватизъм.

Дефектите на нашата природа

Бърк следва Аристотел и предхожда Токвил, като идентифицира общностите като фундаментални за човешкият разцвет. За Бърк най-добрият живот започва в „малките места“ – семейство, църква и местна общност – които ориентират хората към добродетели като умереност и сила на духа. Именно в местното и в частното можем да живеем справедливо. Виждайки най-добре воденият политически живот в рамките на един ред от определени навици и презумпции – по-конкретно, редът на британската конституция – Бърк се противопоставя на опитите на някои от неговите съвременници да изучават човека, сякаш той може да бъде разглеждан изолирано, извън всички атрибути на обществото. Този тип политически спекулации, който за Бърк е най-съмнително практикуван от Русо, прокламира изначално “състояние на природата”, в което “човекът се ражда свободен”, но е навсякъде във вериги.

Напротив, Бърк мисли, че човек се ражда ограничен от традициите на своите предци; затова опасни са недобре конструираните реформи, които произтичат от абстрактни теоретични формули. Привържениците на нова епоха на “светлина и разум“[2], които подтикват Френската революция, вероятно ще ни наранят, като разкъсат “приличната драперия на живота“[3]. По този начин те отричат презумптивното съвършенство на управляващите джентълмени, имплицитният договор между настояще, минало и бъдеще, подходящо място за изключителната предпазливост на хората като самия Бърк и достойна оценка на религията. Спекулативните и теоретични привърженици на политическата революция не успяват да видят себе си и нас като длъжници на по-голяма традиция, която включва изкуството, литературата, ритуалите и обичаите, установени в продължение на хилядолетия. Без тези „пътни станции“[4], които са „необходими за покриване на дефектите на нашата гола, трепереща природа“, е трудно да се даде на хората по-голямо достойнство – което е основна цел на Просвещението. Често силно риторичните атаки на Бърк срещу френската революция и други вредни, според него, политически проекти са в услуга на тези базисни структури на превъзходство и стабилност.

Границите на политическите науки

До 1789 г. французите почти напълно са елиминирали наследственият си политически, социален и културен ред – ред на крале, аристократи и духовенство, известен като „Старият режим“ – и са се опитали да изградят света наново. Техният метод, който има за цел да разбере човекът от гледна точка единствено на разума, или разумът, както те неразумно го разбират, е анатема за Бърк, който пише, че

„Науката за конструиране на общността, или нейното обновяване, или реформиране, е като всяка друга експериментална наука – не да бъде изграждана a priori.“ [5]

Полезните промени в политическият ред трябва да започнат не с абстрактни спекулации, а със сериозно разбиране на ограниченията, наложени от съществуващите условия. Цивилизацията е твърде сложна, за да бъде разбрана и особено за да бъде осигурена само чрез абстракция. Мнения, предразсъдъци, навици, отделни факти и събития и шанс са необходимите елементи на политическия живот. Властта не може да бъде защитена с теоретични аргументи.

Така, чрез Френската революция, необузданите абстрактни спекулации жертват индивидуалното щастие за бъдещето на едно абстрактно човечество и размиват добродетелните ограничения, които възспират индивидуалните безнравственост и неморалност. Човек трябва да осигури и подобри животът който има, а не да управлява според спекулативната мисъл, чийто практически резултат ще бъде пагубен. “Много правдоподобни схеми, с много приятни начални етапи, често имат срамни и плачевни заключения“, пише Бърк. Това поставяне под въпрос на големите теоретични планове, което кара Бърк да изясни средата на практическата дейност, е не само директно предупреждение за Френската революция, но също така е и принос за размисъл над политиката, който преразглежда елементите на разбирането и практиката на Аристотел, от различна и в крайна сметка, по-малко теоретична гледна точка.

Предупрежденията на Бърк за теоретичните схеми в политиката не го карат да настоява за запазване на статуквото на всяка цена. Всички общества трябва да се адаптират към променящите се обстоятелства, но подобна реформа трябва винаги да се извършва внимателно. “Науката за управлението“[6], пише той, е “толкова практична сама по себе си“, че изисква “дори повече опит, отколкото всеки човек може да добие през целия си живот.” Така той настоява, че “с безкрайна предпазливост всеки човек трябва да подхожда към (i) събарянето на конструкция, която е отговорила в известна степен и по време на векове на общите цели на обществото, (ii) или съграждането ѝ отново, без да разполага с изпитани модели на сигурна полезност пред очи.” В тази светлина британската система на парламентарно представителство, която във времето на Бърк ограничава броя на онези, които могат да гласуват и създава избирателни райони с много различни размери, за него е адекватна на конституционната си роля за защита на националните интереси.

Според Бърк, връзките на семейството, съседството и правото на собственост, създадени от продължително наслагване, са по-естествени от абстрактните егалитарни схеми. Разумността, или липсата ѝ, у правителствените функционери трябва да бъде видима за обществеността, но не трябва да бъде под ботуша на общественото мнение. Представителите не са просто делегати на граждани, а по-скоро попечители на общественото благо. Наистина той казва на собствените си избиратели, че “вашият представител ви дължи, не само своя капацитет, но и своята преценка; и той ви предава, вместо да ви служи, ако я полага в жертва на вашето мнение.”[7] Управлението изисква държавници, чиято добродетел е от решаващо значение за изработването на законодателство и принципни, макар и често партизански, действия.

История, социален договор и наследствени права

Жан-Жак Русо

Въпреки че Бърк се противопоставя на Русо и на аспектите на съвременната политическа мисъл, като абстрактният егалитаризъм и индивидуализмът, той разбира значението и силата на тежнение към богатството и подкрепя идеята за правителство, което спомага за осигуряването на множество индивидуални интереси и цели. Може да се каже, че в действителност, макар и не с такова намерение, той съчетава елементи на съвременен индивидуализъм, древна практика и вида ред, който виждаме в растежа и историята на субекти като Великобритания и нейната конституция. Гражданското общество трябва да предостави на хората „достатъчно ограничение за техните страсти“[8], за да могат да бъдат осигурени техните свободи. Налагането на ограниченията, необходими за цивилизовано съществуване, може да бъде наложено „единствено от самата сила, а не от упражняването на нейната функция, подчинена на онази воля и на онези страсти, които е нейна задача да обуздава и подчинява.“ [9] Бърк мисли, че концепцията на Русо за общата воля е особено опасна, защото изглежда подкрепя идеята, че всяко поколение е само за себе си и следователно отхвърля традицията, че „никой човек не трябва да е съдия в собственото си дело“.

Обществото наистина е договор[10]”, твърди той, възприемайки езика на съвременните си опоненти, “но държавата не бива да се разглежда като споразумение за партньорство в търговията с пипер и кафе … да се разпадне поради мимолетния уклон на партиите.“ Гражданското общество следователно трябва да бъде „гледано с друго око; защото това не е партньорство в неща, които са подчинени само на грубото животинско съществуване, с временен и нетраен характер.” Единственото ефективно средство за разрешаване на проблемът с установяването на политически авторитет е уважението към наследствения ред, „тъй като целите на такова партньорство не могат, освен да бъдат постигнати през много поколения, то става партньорство не само между тези, които живеят сега, но между тях, тези, които са мъртви, и тези, които все още не са родени. Всеки договор за всяка отделна държава е само клауза във великия първичен договор на вечното общество.

Тъй като целите на гражданското общество могат да бъдат изработени само чрез историята, за Бърк следва, че политическите права, макар и в крайна сметка да се коренят в трансцендентни принципи, могат да бъдат разбрани само в контекста на историческата традиция. За разлика от френските революционери, вдъхновени от Русо, чиито „човешки права“ изглеждат на Бърк като да нямат корени в нищо, освен в страстите на тълпата, той твърди, че на практика повечето права и свободи са предавани от предишните поколения. Те не са абстрактни, а „придобито наследство, унаследено от нашите предци и предадено на нашето потомство – като имущество, принадлежащо специално на народа на това кралство, без никакво позоваване на каквото и да е друго по-общо, или предишно право.” [11]

Регулация на властта

Твърдението на Бърк, че политическите институции трябва да се вкоренят в определени времена и места, го довежда до сложен, но често скептичен поглед към начина, по който Великобритания владее. Благоразумието на Бърк не води до необмислена и автоматична подкрепа за действията на правителствата. Той е например забележителен приятел на Американската революция. Той препоръчва на Британската империя да остави своите бунтовни американски колонии да се отделят мирно. Той установява, че очертаването на дебата по отношение на правата – дали на колонистите да се бунтуват, или на Парламента, да ги облага – не внася яснота в нещата. Упованието на правителството в абстрактни правни претенции не е нищо друго освен начин за формиране на политика на основата на абстрактни спекулации, и следователно, нещо все още опасно непрактично.„Въпросът за мен не е дали имате право да правите хората си нещастни, но дали не е във ваш интерес да ги направите щастливи. Не това, което адвокатът ми казва, че мога да направя, но това, което човечеството, разумът и правосъдието ми казват, че трябва да направя.”[12] Парламентът може да има законното право да потуши бунта в колониите, но начинът, по-който е третирал поданиците си – в случая с прекомерно обременително данъчно облагане – е очевидно неразумен и се противопоставя на достойнството и справедливостта. Суверените на колонистите в Лондон може и да не са нарушили буквата на конституционен прецедент, но не са спазили духа на традиционните свободи на англичаните, наследство на което колонистите са се виждали като естествени бенефициенти.

Позоваването на Бърк на разумно конституционно решение по въпросите на властта се разпростира до дълга битка с колониалните господари на Британска Индия, борба, която Бърк очевидно счита за най-важната в политическата си кариера. Както и в американския случай, Бърк смята, че властта, упражнявана от британците, не може оправдано да се разглежда като просто упражняване на власт, а по-скоро трябва да бъде правилно зачитане на съществуващите местни обичаи и практики. Неговото пренебрежение към упражняването на произволна власт е особено видимо в прочутото му встъпително изявление по време на процеса срещу генерал-губернаторът Уорън Хейстингс, в което Бърк твърди, че границите на властта са определени от естествения ред и божествения закон.

Бърк използва значимата си практическа преценка, за да защити британската конституция и нейният модел на партийно управление. Поради собственото си превъзходство обаче, той понякога стига до заключения, които се различават от гледната точка на която и да е от страните.

Oсновен труд: “Размисли за революцията във Франция”

Размислите за революцията във Франция, публикувани за първи път през 1790 г, са написани под формата писмо до френски семеен приятел на Бърк, Шарл-Жан-Франсоа Депон, който иска мнението на Бърк относно френската революция. В „Размисли си за революцията във Франция“, Бърк разглежда в дълбочина развитието на Френската революция и най-вече развитието на френската Асамблея; задържането на френския монарх Луи XVI и съпругата му Мария Антоанета; конфискацията на църковни и аристократични имоти и средства и други последващи радикални промени, които се развиват във Франция до този момент.

Отговорът на Бърк на Депон се вписва в епистоларната традиция. Той насочва отговора си към адресата (Депон), но е ясно, че публиката му е по-широка от него. Чрез писмото си, Бърк предлага своето резюме относно действията, предприети от френската Асамблея. Той обаче често напомня на читателя, че познанията му за Франция са ограничени и впечатленията му често не са от първа ръка. Изложението често приема формата на спонтанни излияния и използва неформален тон. Важното е че това, което Бърк предлага тук, е неговото мнение за революцията във Франция през призмата на неговото мнение за това, какво представлява най-добре работещото общество, възможно за човечеството. Така той разграничава това, в което вярва (абстракции като правата на човека – че хората имат достойнство и право да преследват щастието) и това, което смята, че работи на практика (как правителството също може да осигури тези права сред своите граждани).

Този трактат по политическа теория, става широко известен сред политическите съвременници на Бърк, които отвръщат с поляризиращи отзиви. Бърк, виг, се отчуждава от партията си по повод на отрицателното си отношение към Френската революция. Предишен поддръжник на няколко революции, особено в новоизградените Съединените щати, Бърк предизвиква шок у своите съвременници, като предлага на французите да преследват новото си правителство. „Размислите“ обаче получават положителен поглед от английския монарх Джордж III, който позиционира Бърк като политически консерватор. В крайна сметка, тъй като Бърк призовава читателите да запазят установените институции като монархия, църква и аристокрация, той ги подтиква да следват мъдрия, макар и реакционен ход на своите предци. „Размисли за революцията във Франция“ заслужават своето място като един от най-влиятелните аргументи на консерватизма в политическата философия.

Те поставят под въпрос много популярни теории на Просвещението, което е в разцвет през по-голямата част от осемнадесети век и е направлявано от писатели като Жан-Жак Русо, изразяващи позиции срещу институции като монархията и църквата, обвинявайки ги в корупция и потисничество. Бърк влиза в известен конфликт с ценностите на Просвещението и с емоциите на Френската революция, тъй като твърди, че благоразумието е по-мъдър начин на действие от всеки радикален акт. Той денонсира Якобинците и Революционното общество в Лондон. Упреква ги в разпространение на радикални идеи, противопоставящи се на вековни институции и традиции. Такива радикални мислители, сред които Томас Пейн и Мери Уолстънкрафт, биха били най-шумните противници на Бърк и биха поставили Бърк като противник на популярната теория на времето: правата на човека.

В „Разсъжденията“ Бърк разсъждава над лудостта на тази революция въз основа на това, което той вижда като поредица от фундаментални неразбирания от тези, които защитават правата на човека. Той призовава всяка страна да привилегирова особеностите и обществото си над всяка отделна единица. Използва Франция като аналогия, но е ясно, че прави алюзия и към Британия, разглеждайки характериските на французи и англичани – а именно рицарството и учтивостта – като относими. Загърбвайки тези характеристики и еманацията им в лицето на короната, маниерите и аристокрацията, вярвайки в нов вид ценности, не само страната, но всеки индивид ще загуби благородния си характер. Бърк твърди, че революции от този вид, привидно изградени върху правата на човека, не разбират много добре човешката природа и поспециално нейната заплетена връзка с властта.

Бърк използва голяма част от труда си, за да обясни как след изгубването на цивилизоваността няма нищо, което да служи за маркер и да балансира характера на всеки човек, точно както няма нищо, което да измерва и балансира корупцията в правителството без правилното разпределение на властта. Той иска да подчертае факта, че свободата е положителна, но тя традиционно – и следователно, според Бърк, правилно – съществува в една система: хората могат да поддържат относителна свобода, защото имат обществен договор, който ги обвързва да се държат като цивилизовани граждани – това е взаимен обмен. Бърк твърди, че радикалните мислители изглежда считат, че няма взаимност между свободата и издигането до нивото на власт на социалното право. Вярва, че това поставя основата за управление на тълпата, в която хората са свободни в един смисъл, но никога не са свободни от страх от загуба на средства за прехрана, или безопасност.

Бърк вярва, че цялата основа на Френската революция е погрешна, защото е изградена върху идеала на индивидуализма. Той заявява, че радикалният учен, писателят и адвокатът, ръководещ Асамблеята в Париж, не е опитен политик или духовник, който работи за доброто на хората. Твърди, че са обещани редица абстракции, основани на Eвропейски измерения на модерните политически идеи в радикален интелектуализъм и/или алчен опортюнизъм. Бърк прогнозира, че тези абстракции ще се провалят на практика, защото Асамблеята отхвърля хората на истинското учение и овластява онези, които не притежават нужното познание за отговорността, която е необходима, за да се ръководи армията или да се управлява имуществото. Той отбелязва, че този бунт овластява опортюнистите: самозвани мъже, озлобени, че не могат да се развиват по друг начин, освен чрез унищожаване на конкуренцията и формиране на собствен монопол; всъщност Бърк заявява в един случай, че пряката демокрация не е далеч от тирания, когато тя се обърка.

Като низвергват благородничеството и духовенството в полза на тази нова порода водачи, французите също изхвърлят последните от онези, които разбират важността на тази отговорност. Бърк твърди, че това ще доведе до хаос. Той също така обвинява Асамблеята че управлява страната въз основа на абстракция.

„Размислите“ могат да се интерпретират като анти-радикализъм, в който Бърк изтъква разликата между модифицирането на една система (като това, което Англия е направила по време на Славната революция и заместването на лош монарх с добър), и разрушаването на системата до тоталното ѝ сриване (като това, което правят французите, като създават изцяло нов тип форма на управление: законодателна, изпълнителна, съдебна власт и т.н.). Бърк смята, че радикализмът и радикалните мислители създават размирици, а размириците създават разделение. Разделение, което проправя пътя към властта на тълпата.

В крайна сметка той предсказва, че френското управление на тълпата, предвид че не е изградено на твърда, реална основа, ще се разпадне. Теоретиците на Просвещението биха призовали за рязко, радикално действие, което се съгласува с Френската революция, докато Бърк се бори за малки, благоразумни промени в течение на много години.

За Бърк революцията, когато не е оправдана от тирания или някои големи страдания и започнала с най-големи цели, може да бъде лоша идея, маскирана като благородна такава, извършена от лоши хора, маскирани като добри такива. Бърк смята, че Луи XVI е мек владетел и може би твърде снизходителен. Така той разглежда отношението на Асамблеята към него и другите аристократи като проста отмъстителност и жестокост: слабост в характера, която само ще върви към по-лошо, докато жителите на Франция стават все по-нещастни.

Що се отнася до монархията, Бърк изтъква необходимостта да се измени тази институция във Франция, като непрекъснато се изтъква нейната несъвършена природа, но твърди, че е ненужно да се премахне изцяло. Всъщност той твърди, че това в крайна сметка би навредило на Франция както във вътрешен (под формата на възможност за събиране на приходи), така и в международен план (способността да защитава своите колонии). Бърк, въпреки че поддържа реформата като необходима както за монарха, така и за благородничеството във Франция, смята, че тези институции имат своето място, точно както и в Англия.

Велика харта на свободите (Магна харта).

Може би най-голямата отличителна черта на консерватизма в разсъжденията на Бърк се проявява чрез притеснението му от проповедта на д-р Ричард Прайс и онези, които биха могли да симпатизират на похвалите му за Френската революция. Бърк също се старае да обясни как с Магна Харта Славната революция потвърждава съществуващата форма на управление, която Англия притежава, облягайки се на отдавнашните традиции държавата: наследствена монархия, аристокрация, Камара на общините и протестантство.

Френската революция, напротив, предлага, според оценката на Бърк, напълно нов тип управление, невиждано в историчните европейски нации: несвързано с каквато и да е история, поведенчески код, или религия. Архитектите му безредно привличат адвокати и интелектуалци, а не надеждните лордове и епископи, в които Бърк вярва. Единственият план, който Бърк вижда у тях, е набор от абстракции и нация, разделена на квадрати около Париж. “Разсъжденията“ са в основата си предупредителната история на Бърк за това, което той вижда като бъдеща политическа пустош. Тази епистоларна тирада изразява неговото нежелание и страх Англия да премахне по подобен начин собствените си благородни институции и богат исторически обществен опит срещу обещанието на дон кихотски идеали, капитализирани от хора без вроден характер и способности.

Сложното наследство на философа

Както казва Бърк:

„Собственост с мир и ред, с граждански и социални маниери … също са добри неща, и без тях свободата не е от полза, докато тя продължава, и едва ли ще продължи дълго. Ефектът от свободата е да остави индивидите … да правят каквото поискат: трябва да видим какво ще посикат преди да рискуваме с поздравления, които скоро ще се превърнат в оплаквания.“ [13]

В известен смисъл дебатът между Бърк и неговите антагонисти – между консерватизма и радикализма, в широк смисъл – формира политическия дебат в западния свят оттогава и самият Бърк остава известен като „бащата на съвременния консерватизъм“.

Според съвременната английска историография, никой сериозен историк днес не би твърдял, че Бърк е бащата на съвременния консерватизъм, тъй като не само границата между Бърк и съвременния консерватизъм едва ли е правилна, но и наследството на Бърк е твърде сложно, за да бъде уловено от такава фраза. Част от проблемът, са напреженията (и дори парадоксите) в собственото мислене и писане на Бърк. Неговото осъждане на Френската революция е предшествано от неговото съчувствие към Американската, която се случва две десетилетия по-рано. Това дава муниции на неговите радикални врагове, като критиката Уилям Хазлит, който по-късно пише, че отхвърляйки Френската революция, Бърк “изостави не само всичките си практически заключения, но и всички принципи, на които са основани. Той забрани всичките си предишни чувства, осъди всички свои бивши приятели, [и] отхвърли и оскверни всичките максими, към които преди беше се привързал.“ [14]

Привържаниците на Бърк го защитават пламенно срещу такива обвинения в непоследователност и лицемерие, и с известно основание. И все пак е невъзможно да се пренебрегне фактът, че писанията на Бърк са вдъхновили забележително широка гама от идеологии и политически програми. Либералите от деветнадесети век хвалят Бърк за съгласуване на принципите на конституционализма с един вид утилитарен прагматизъм. Студените воѝни от ХХ век присвояват Бърк за собствените си цели, отхвърляйки своите комунистически врагове като съвременни въплъщения на радикалните френски якобинци, които Бърк дезавуира. Икономическите либерали рисуват Бърк като пионер на добродетелите на свободния пазар. В същото време други са използвали неговите писания, за да подкрепят по-голяма държавна намеса в икономиката в интерес на социалното сближаване.

Читателите без такива програми често срещат трудности да извлекат ясни политически уроци от Бърк, защото неговото писане е под формата на полемичен коментар, а не на системна политическа теория. Самият Бърк често пренебрегва „абстрактната теория“, а прозренията му – макар и често блестящи – могат да изглеждат афорични, дори ad hoc. Освен това, Бърк се интересува повече от моралната психология и естетика, отколкото от политика в ранните етапи на кариерата си. „Философското проучване за произхода на нашите идеи за възвишеното и красивото“, което Бърк пише през 1757 г, е систематичен трактат, контраст на по-късната му, по-слаба писменост за политика. Както отбелязва Хазлит в обратен комплимент: „В крайна сметка литературните таланти на Бърк бяха неговите главни постижения“.

И така всеки, който се надява да разбере Бърк, се сблъсква с множество историци и философи на естетиката, политиката и политическата теория; социални консерватори и либерали на свободния пазар; и дори радикали от затвора – всички твърдят, че държат ключа към „истинския“ Бърк.

Без импровизации

Въпреки собственото настояване на Бърк, че не се доверява на абстрактни идеи, важно е разбирането му за тяхната сила и начина, по който действат – особено идеите, които Бърк смята за погрешни или погрешно разбрани. Например, Бърк се интересува по-малко от това дали съществува такова нещо като „естествено право“, отколкото да разбере защо някой ще повярва в такава идея и какво ще последва от това убеждение. В този смисъл „идеологията“ е една от основните грижи на Бърк, въпреки че този термин не е бил измислен до няколко години след смъртта му. Бърк разбира, че всяка теория, която губи връзка с природата на хората, рискува да ги изврати, точно както всяка теория, която просто приема хората такива, каквито са, е безпомощна да подобри състоянието им.

Интересни са също мислите на Бърк за отговорното използване на властта. Днес демократичният дискурс и ценности разчитат толкова много на принципите на Френската революция, особено на идеята за индивидуалните права на човека и необходимостта от институционализирането им, че се изисква огромно усилие да се схване един светоглед, който не ги включва. Бърк не се опитва да накара държавните институции да се съобразят с конкретни морални идеали, а още по-малко да постигнат абстрактната цел на демокрацията. Вместо това, той настоява за това, което хората днес могат да наричат добро управление. Най-същественото е, че това означава да се обмисли дали политиките са подходящи за обичаите и нравите на хората, над които те се прилагат, като се има предвид вероятният ефект от всяка конкретна политика, преди да се установи тя. За да се предотврати злоупотребата, доброто управление според Бърк изисква ограничаване на политическата власт, а дори и най-вече – на влиянието на мнозинството. Според него са нужни са ред, последователност и предсказуемост, когато става въпрос за тълкуване и прилагане на законите.

Такава визия за управлението е трудно да се превърне в подредена система. Тя звучи по-скоро като обикновен здрав разум. Но за Бърк такива практични и конкретни „малки“ цели, а не по-абстрактни търсения, като увеличаване на равенството, свободата или богатството, представляват важните неща в политиката. Целите на Бърк не могат да бъдат постигнати чрез обикновено прилагане на логиката. Вместо това те изискват използването на политически убеждения и упражняване на едно рядко умение – преценка: разбиране как лидерите достигат до правилните решения в определени случаи и как гарантират, че в бъдеще вземането на решения ще се ръководи от добра преценка

За какво говорим, когато говорим за Бърк

Политическата мисъл на Бърк се противопоставя на модерното предположение, че един мислител може да постигне последователност само ако се присъедини към един единствен организиращ принцип или набор от ценности. Липсата на такъв принцип в мисълта на Бърк донякъде обяснява защо се оказва толкова трудно да се транспонира точно Бърк в съвременната политика.

Да вземем например привидното противоречие в имплицитната защита на Бърк на бунтовните колонисти в американските колонии и категоричното му противопоставяне на революционерите във Франция. През 1770-те години Бърк се противопоставя на британските политики в колониите (като налагането на данъци на американските заселници) и у дома (като използването на кралски финанси за закупуване на влияние в Парламента), които според него подкопават конституционните и институционалните структури, защитаващи свободата. Две десетилетия по-късно той твърди, че принципът на свободата, възприет от Френската революция, не разполага с институционална рамка, която може да спре революционерите, които не проявяват особена загриженост за качеството на представителството, не успяват да създадат връзки с утвърдени общности и не създават „горна камара, която да осигури приемственост и стабилност в управлението“[15].

И в двата случая Бърк се стреми да създаде или защити институционални структури, които биха могли да предпазят свободата (в американския случай), или да я ограничат (във френския). За Бърк свободата не е фасада, нито, предупреждава той, трябва да бъде наложена без оглед на съществуващите институции и практики. Той одобрява британския стил на управление и го противопоставя на подхода на френските революционери. Той твърди: „Ние компенсираме, помиряваме, уравновесяваме. Ние сме в състояние да обединим в едно цяло различните аномалии и противоречиви принципи, които се намират в умовете и делата на хората.” [16]

Основното възражение на Бърк към революциите, вдъхновени от рационалистичните идеали, е тяхната арогантност. Както пише в „Размислите“, „ние се страхуваме да оставим хората да живеят и търгуват всеки според своето собствено количество разум защото подозираме, че този запас във всеки човек е малък и че индивидите биха направили по-добре да се възползват от общата банка и запас на народите, съставяна от векове.”[17] Според Бърк знанието се изгражда не индивидуално, а колективно – в институциите в обичаите и дори в споделените предразсъдъци. Поддържането на вярност и доверие у населението в такива институции е по-важна цел от насърчаването на ефективността или рационалността. Почти всяка теория, дори и онези, които се възприемат от самопровъзгласилите се консерватори, може да бъде отстоявана по абсолютен начин, така че да представлява заплаха за институционалната и политическата стабилност. Разумно и стабилно, предвидимо развитие като устои на консерватизма. Това е може би най-важният урок, който Бърк предлага на съвременните политици.


[1] [2] [3] [4] „Избрани творби на Бърк“.

[5] “Мисли за причината за настоящите неудовлетворения”

[6] „Размисли си за революцията във Франция“

[7] „Избрани творби на Бърк“

[8] [9] [10] [11] [12] „Размисли си за революцията във Франция“

[13] „Размисли си за революцията във Франция“

[14] „Review of Coleridge, Biographia Literaria“

[15] [16] [17] „Размисли си за революцията във Франция“


Използвана литература:

  • Е. Бърк и колектив, „Избрани творби на Бърк“, Либърти Фонд, Индианаполис, 1999, Фърст Принтинг, 1999;
  • „Размисли си за революцията във Франция“, Е. Бърк, Пингуин Класикс, Лондон 1982;
  • Джеси Норман, „Едмънд Бърк: Първият консерватор“, Лондон: 2013;
  • Марк Блиц, “Уважавани партизани на съвременната свобода”, Библиотека на закона и свободата, 1 октомври 2015 г;
  • Джонатан Броницки, “Бруклин Бъркианс”, Национални въпроси (зима 2014), стр. 121- 136;
  • Ювал Левин. „Големият дебат: Едмънд Бърк, Томас Пейн и раждането на дясно и ляво“ (Ню Йорк: Бейсик Буукс, 2013);
  • Дрю Масиаг. „Едмънд Бърк в Америка: Оспорваната кариера на бащата на модерния консерватизъм“ (Итака: Корнел Юнивърсити Прес, 2013);
  • Питър Берковиц, “Бърк между свободата и традицията”, преглед на политиката, декември 2012 г;
  • Иън Кроу, „Патриотизъм и публичен дух: Едмънд Бърк и ролята на критиката във Великобритания от средата на осемнадесети век“ (Станфорд Юнивърсити Прес, 2012) ;
  • Робърт П. Крайнак, “Щраус, Вогелин и Бърк: приказка за трима консерватори”, Съвременна епоха, есен 2011, Vol. 53 Брой 4;
  • Пади Булард. „Едмънд Бърк и изкуството на риториката“ (Кеймбридж Юнивърсити Прес, 2011);
  • Уилям Ф. Бърн, „Едмънд Бърк за нашето време: Морално въображение, смисъл и политика“ (Университетско издателство на Северен Илинойс, 2011);
  • Харви Мансфийлд, “Бърк в историята на политическата философия“, ред. Лео Щраус и Джоузеф Кропси, Чикаго: 1987.
Споделете чрез

Предишен

Следващ

Запишете се за нашия бюлетин:

По този начин, ще получавате:

* Най-интересните статии от месеца
* Новини за събитията организирани от нас
* Ексклузивно съдържание

Успешно записване за бюлетина на Консерваторъ!