Неотдавнашната вълна от насилие с участието на млади мароканци в Торе Пачеко (Испания) отново разкри познат модел в цяла Европа: нападения, социални вълнения и институционално мълчание. Свидетели ли сме на случайни младежки престъпления или има нещо по-дълбоко и по-структурно?
За Талеб Алисалем, сахравски* писател и анализатор, изпратен в изгнание в Испания, отговорът е ясен: Мароко използва имиграцията като политическо оръжие, за да изнудва европейските правителства, особено испанското. Опитът му като активист за самоопределението на Западна Сахара и познаването на мароканските властови структури го правят надежден глас за анализиране на това, което мнозина предпочитат да не виждат. В това интервю той осъжда как режимът на мароканския крал Мохамед VI е проникнал в общности, корумпирал институции и е превърнал Европа в заложник на експанзионистичната си програма.
Какво всъщност се случва на места като Торе Пачеко? Просто престъпление ли е, или нещо повече?
Това е много повече. Това, което виждаме в Торе Пачеко, Алмерия, Аранда де Дуеро или Барселона, не са изолирани събития, а симптоми на умишлена стратегия. Мароко прекара години в инструментализиране на имиграцията като инструмент за политически натиск. Тя използва мигрантите като пионки: отприщва ги, когато има нужда от нещо, радикализира ги, когато иска, и ги контролира оттук чрез джамии и културни асоциации.
Мароко радикализира ли имигрантите, след като вече са в Европа?
Абсолютно. Контролът на Мароко върху джамиите в Европа е тотален, особено в Испания и Франция. Имамите се назначават и финансират от Рабат. Всяка седмица проповеди се изпращат по имейл от Мароко. Те могат да насърчават мирно съвместно съществуване – или омраза, ако това е удобно на режима. Мароко има правомощия да активира или деактивира радикализацията по свое усмотрение, в зависимост от политическите си цели.
А позволяват ли европейските органи това?
Те не просто го позволяват – те го подкрепят. Дълбоко вкорененият комплекс за вина в Европа пречи на хората да назовават тази реалност. Всеки опит да се осъди е етикетиран като расистки или крайнодесен. Но тук не става въпрос за идеология: това е истински въпрос на сигурност и суверенитет. Мароко не е демокрация. Това е теократична диктатура, маскирана като такава, действаща като геополитическа мафия.
Защо испанското правителство изглежда толкова покорно на Мароко?
Това е големият въпрос. Предаването на Западна Сахара от Педро Санчес не беше просто дипломатическа промяна, а капитулация. И то не първата. Фелипе Гонсалес има имение в Мароко. Сапатеро пътува до Рабат, за да изнася високоплатени речи. Същото прави и Хосе Боно. И освен това има нещо, което не знаем: какво има Мароко, което му дава лостове за влияние върху испанското правителство? Много от нас подозират, че шпионският софтуер Pegasus е част от отговора.
Как си обяснявате медийното мълчание около всичко това?
Мароко има медийно влияние и знае как да разиграе картите си. Когато скандалът с Марокогейт избухна в Брюксел – с над 60 евродепутати, замесени в мароканска мрежа за подкупи – това се задържа едва седмица в заглавията. Всяка друга страна щеше да бъде разпъната на кръст. Но Мароко прикрива всичко. Дори по-известният Катаргейт използва мрежата, която Мароко вече е изградил.
Каква роля играе Франция в това уравнение?
Франция е съучастник. Мароко е геостратегическо продължение на Париж. Те се разбират и защитават взаимно. Когато Испания има криза с Рабат, Франция остава неутрална или застава на страната на Мароко. А в Брюксел те използват тежестта си, за да осигурят търговски сделки, които нарушават международното право по отношение на Западна Сахара.
А ЕС? Действа ли срещу интересите си?
Милиони евро от фондовете за сътрудничество на ЕС се предават на Мароко, уж за спиране на имиграцията. Но Мароко използва тези пари, за да укрепи армията си, да финансира пропагандата или да продължи окупацията на Сахара. Междувременно европейските фермери, особено испанците, са изправени пред абсурдни регулации, докато мароканските продукти влизат без подходящ контрол. Ние предаваме храната и икономическия суверенитет на страна, която открито претендира за Сеута, Мелиля и Канарските острови.
Реална ли е тази мароканска експанзионистична заплаха или преувеличена?
Изобщо не е преувеличено. Бившият премиер на Мароко каза, че след Западна Сахара следващите цели ще бъдат Сеута, Мелиля и Канарските острови. И те не го крият. Рабат дори реактивира официална комисия за неговото „възстановяване“. Междувременно испанското правителство ги финансира с бронирани превозни средства, подарява им оръжия или купува мълчанието им.
Като сахрави, как преживяхте политиката на колонизация на Мароко?
Окупацията на Западна Сахара не беше само военна. Мароко доведе заселници, така че ние, сахравите, сега сме малцинство в нашата земя. Опитаха всичко, за да ни „марокаизират“. Ние сме духовен, мирен, номадски народ, много различен от мароканците. Те ни гледат отвисоко. Страдаме от расизъм, нападения и заплахи. Дори тук, в Испания, има квартали, които избягвам от съображения за безопасност. Но никой не казва нищо, защото агресорът е мароканец.
Кои са останалите ви съюзници като сахрави?
От правна гледна точка цяла Европа трябва да бъде на наша страна. Международното право ни подкрепя. Но на практика само Алжир и Мавритания застават зад нас. Те го правят за справедливост, но и по стратегически причини: Мароко има ясен експанзионистичен план. Алжир знае, че ако Рабат превземе Сахара, следващият му ход ще бъде алжирският югозапад. Ето защо те признават Сахарската република. Испания трябва да направи същото, по принцип и от самосъхранение.
Как европейските граждани могат да реагират на тази ситуация?
Като се събуди, информира се и премахна идеологическата превръзка на очите, Мароко изгради мрежа от изнудване, радикализация и корупция в цяла Европа. Ако не го спрем сега, цената за нашите общества ще бъде огромна. И най-лошото е, че нашите правителства позволяват това да се случи.
Сахравите или народът сахрави са етническа група, произхождаща от западната част на пустинята Сахара, която включва Западна Сахара, южно Мароко, голяма част от Мавритания и по югозападната граница на Алжир.
Ексклузивно за България съдържание за „Консерваторъ“ от нашите партньори „The European Conservative„
