За ползата от привиканите русофили

Хора като нас не могат да коментират големите игри, защото са трагично лишени от информация. Можем да коментираме само реакциите на обществото по отношение на онова, което се чува.

Така и с „шпионската афера“. Мисля, вече е извън съмнение, че изложбата за „освобождението“ на България, открита в руското посолство на връх 9 септември, както и острата, но великолепно адекватна реакция на Външно министерство, която възмути Румен Петков и го накара да каже, че щом пишат „източна“ и „западна“ Европа с малка буква, то и целият останал текст за нищо не става, та извън съмнение е, че тези две неща заедно с обвинението на Николай Малинов в шпионаж са част от много по-голям, но все пак един и същи сюжет. По този сюжет със сигурност предстои да видим и още сцени, така че да купуваме пуканки и да се настаняваме удобно.

Междувременно се появи новината, че навръх все същия 9 септември стартира и ретро-носталгичната телевизия „Първа програма“. Текстът на новината е разпространен до медиите като прессъобщение и в него пише: „Първа програма“ съживява спомените за Народната република навръх 9-и септември. Новият канал ще е първият телевизионен кооператив в България. Идеята за създаване на соц-телевизията идва от повишения интерес на обществото към епохата на социализма. Телевизията тръгва по кабелните оператори в страната и онлайн“.

Дали тази телевизия не е част от същия сюжет? Нищо чудно. Самият Николай Малинов в документа „Проект България“ бил казал:

Отчитайки спецификата на противопоставянето на Запада и Русия, концентрираме усилия в пет основни направления – дейност на неправителствения сектор, създаване и поддържане на сайтове, собствен телевизионен канал, влиятелен аналитичен център и създаване на партия, която ще позволи постепенно прерастване в масова електорална сила”.

Нямам нищо против дебата за геополитическата ориентация на България – не съм фен нито на Изтока, нито на Запада, – но не и с изкуствено създадени и подмолно финансирани медии и политически партии. Както и да е.

Нас ни интересува друго. Нас ни интересува

дали има полза от всичко това и каква е тя.

Да, има полза. Досега в нашия политически живот сякаш отсъстваше ярък разделител, всички бяха еднакви и говореха почти едни и същи обли приказки по универсалната рецепта на популизма. Обвиненията срещу опонента бяха, че е глупак, некадърник или престъпник, но не и несъгласие с идеологията му. Споровете не бяха дали да се купят изтребители, а от кого да се купят, респективно кой да прибере комисионната. Сега вече има цели две разделителни линии. Тях винаги си ги е имало, но сега изпъкват с императива си към всеки участник в политическия процес да се определи, да застане от едната страна, защото вече не може да е разкрачен през линията и да прави мили очи във всички посоки. Корнелия Нинова се възмущава, че обществото се разделя и противопоставя. То си е разделено и противопоставено по природа – иначе нямаше да има нужда от избори. Просто понякога идват моменти, когато всеки трябва да избере и заеме позиция.

Първата линия е добрата стара ЛЕВИ/ДЕСНИ. Не може БСП, флагманът на българската левица, ако не и самата българска левица, на 9 септември (денят на унищожаването на българската десница за половин век) да поднася венци пред паметника на съветската армия, след което някой, който с основание или без основание брои себе си за „десен“, да подкрепя БСП в каквото и да било. Не може, вече не може. Или си ляв, или си десен. Няма лошо нито в едното, нито в другото – просто бъди какъвто си и не се прави на друг. И ако някой пак каже, че е спорно що е то „ляво“ и „дясно“, то нека временно, за удобство и за нуждите на този разговор да приеме, че „ляво“ е всичко социалистическо (включително и носталгичните телевизионни канали), всичко, което по един или друг начин произхожда и стъпва на марксизма-ленинизма, а „дясно“ е обратното – онова, което се съмнява в комунизма, не вярва, че СССР беше положително историческо явление, онова, което се основава на различна, може би не толкова „прогресивна“ като марксизма идеология, има друга духовност и други ценности, категорично отхвърлящи лъжата.

Втората разделителна линия е също така добрата и стара ПАТРИОТИ/РОДООСТЪПНИЦИ. Може да се срещне и като НАЦИОНАЛИСТИ/ИНТЕРНАЦИОНАЛИСТИ или НАЦИОНАЛИСТИ/ГЛОБАЛИСТИ. Не може да си някакъв „-фил“, все едно какъв, и същевременно да си патриот. Патриотът казва: „Тази и тази държава е полезна за родината ми. Дайте да използваме тази и тази държава в интерес на родината си“. Но не казва: „Аз обичам (филя) тази и тази държава“, защото патриотът обича (фили) само отечеството си и то невинаги в качеството му именно на държава. Всеки, който организирано, осъзнато, целенасочено и срещу заплащане прокарва интересите на чуждо отечество в своето, дори и тези интереси да не са враждебни, дори и да са прекрасни, той попада в категорията на – хайде да употребим най-мекия термин – интернационалистите. От гледна точка на патриота даден национален интерес не е добър или лош, справедлив или несправедлив, реален или нереален, а само свой или чужд.

Българските социалисти, правилно доловили модните политически тенденции, засилиха през последните години „патриотичното“ говорене. Край вече с това. Сега БСП и техните производни като АБВ, Румен Радев и други подобни направиха своя избор и заеха своята позиция – на интернационалисти.

Нямам нищо против България да е част от православна цивилизация, напротив. България има хилядолетно право на това. България няма нужда да се приобщава, защото през вековете самата тя е приобщавала към християнството други народи, например руския.

Но нека не ни агитират чрез евтина пропаганда за „освобождение“ и чрез подмолни инженерни проекти на неправителствени организации, медии и политически партии. Един ясно дефиниран двустранен интерес е достатъчен. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Споделете:
Иван Стамболов
Иван Стамболов

До 1994 г. е хоноруван сценарист и продуцент в Националната телевизия, Националното радио и Дарик Радио. През 1994 г. основава собствена компания и се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес предимно в областта на медиите и политическото позициониране. През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“. Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция “Култура” на Столична община.