fbpx

Виновно ли е всеобщото избирателно право?

Всеобщността това е универсалността на избирателното право като субективно право, гарантирано от Конституцията“ – така се изразяват юристите, когато стане дума за Всеобщото избирателно право, тръгнало през 1844 от конституцията на Франция – тази „венерическа болест на Европа“, както я нарече Мартин Табаков преди толкова много години, че изразът вече се е превърнал в крилата фраза.

Теоретичният фундамент на това понятие – всеобщо избирателно право – е тегав, но смисълът е прост: всички или, хайде, ако не всички, то почти всички трябва да имат право да гласуват и по този начин да определят, пряко или косвено, на практика всичко, за което можеш да се сетиш. Идеята е, че колкото повече хора заедно взимат дадено решение, толкова по-правилно е то. Което е велика глупост! Възможно е само в условията на църковна съборност, но там картината е коренно различна. Първо, самата Църква е богочовешки организъм, не е съвсем от този свят и, второ, тя изобщо не е демократична, а строго йерархична. Докато всеобщото избирателно право е квинтесенцията на демокрацията. По същия начин милосърдието и благотворителността – те не само са различни, а и противоположни, защото докато фокусът на първото е върху конкретната личност, то второто се фокусира върху големи абстрактни групи – сираци, малцинства, бежанци, дори човечество, – превръщайки личността в безличен индивид, който при това е длъжен да принесе окаяната си индивидуалност в жертва на колектива. Така и с всеобщото избирателно право – на избирателите не се гледа като на личности, а като на индивиди и тогава лесно можеш да се заблудиш, че всички те са еднакви по отношение на главните неща. А те не са. Тези умници, които се грижат за бъдещето на целокупното човечество било в социален, било в политически план, нямат почти нищо общо с огромната маса от т. нар. „човечество“. Защо казвам всичко това? Да видим.

Илюстрации: „Всеобщо избирателно право“, карикатури от XIX век, eHISTORY, Щатски университет на Охайо.

Съществува теория (и тя като нищо може да се окаже вярна), че Съединените щати искат да унищожат Европейския съюз, но не под формата на открита агресия, а под формата на доброволно самоубийство. Знаейки това, Англия – тази похотлива леля на Америка – своевременно избяга с цената на известни временни неудобства. Вижте какво прави Европа кажи-речи през целия 21 век досега. Раздува бюрокрацията си и прави бизнес климата почти невъзможен за малките и средни независими предприемачи извън транснационалните корпорации, превърнали се вече в социалистически тумори. Вярно, те могат да произведат неща, които никой друг не може, но рушат самата идея за капитализъм деперсонифицирайки напълно собствеността. Няма корпорация, в която, ако се издъниш, да отидеш при собственика – достолепен чорбаджия със скъп костюм и бели бакенбарди – и ако успееш да му се извиниш достатъчно находчиво, той да ти прости с прерогативите си на малък бог или както му викаха – на decision maker. Днес най-много да попаднеш на някой безизразен HR, който ще погледне в таблиците си, ще вдигне към теб рибешките си очи и ще каже, че нищо не може да се направи. Точно така ще каже: не „да направя“, а „да се направи“.

Но бюрокрацията и настъплението на корпорациите са най-малката грижа на Европа.

Вземете само търговията с въглеродни емисии и Зелената сделка. Първата прави икономиките неконкурентни, защото оскъпява продукцията като при това, забележете!, въглеродните емисии не стават по-малко, а започват да се отделят някъде другаде (да речем в Китай). При това планетата е една, атмосферата е една, търговията с въглеродни емисии с нищо не я облекчава. Само отнема пари от едно място, за да ги разпредели на друго, кой знае с каква цел, какви приоритети и каква философия. Всъщност философията се знае – глобализъм и неомарксизъм.

Докато търговията с въглеродни емисии прави икономиките неконкурентни, то Зелената сделка директно ги разстрелва. Да оставиш икономиките на вятърни перки и фотоволтаични полета е все едно да източиш на някого кръвта, да го лишиш от храна и после да го накараш да тича. Всеки, сгънал две пържоли в кварталното бистро, ще го надбяга.

Германия – този еталон, този идеал за икономика, този „мерцедес“ на всички икономики – зорлем унищожава енергетиката си.

Защо? Ужасяващо правдоподобно звучи подозрението, че е заради продажни политици, които поставят страната си в енергийна зависимост я от Русия с нейния газ, я от Франция с нейните атомни централи.

Добре е да се види, след края на политическата си кариера, в бордовете на кои компании попадат политиците? И защо медиите избягват тази преинтересна тема? Аз се сещам само за Герхард Шрьодер – германски социалист и лутеранин (?), федерален канцлер на Германия от 1998 до 2005. Понастоящем е шеф на борда на „Роснефт“ и председател на Комитета на акционерите на – NB! – Nоrd Ѕtrеаm АG (Северен поток). В началото на 2022 г. беше номиниран за борда на „Газпром“ и най-вероятно ще стане член в края на юни тази година. Какви ли заслуги е трупал Шрьодер докато е бил канцлер на могъща, развита и горда Германия, та да се добере до тази звездна кариера?

Но не това е най-интересният въпрос. Много по-вълнуващ е въпросът защо народите избират за свои водачи такива мошеници, такива безскрупулни далавераджии, които вървят против интересите им, защо използват макар и символичната власт, с която разполагат благодарение на демокрацията, за да си нанасят вреда. Защо у нас, например, социалистите отново са в правителството, при положение че тази партия разори България три пъти – при Живков, при Луканов и при Виденов, тоест всеки път, когато беше допускана на власт, без изключение. Защо? Защо го правят народите?

Виновно е всеобщото избирателно право, защото то дава възможност да взимат решения на хора, които не могат да взимат решения.

В това няма нищо обидно, не може всеки да разбира от всичко. В болницата болните не гласуват за това как да ги лекуват лекарите, нито пък моряците гласуват какъв курс да държи корабът. В политическия процес трябва да участват само хора, които го познават, знаят как функционира държавата, кои са властите, кои са институциите, какво в най-общи линии е законодателството, а не такива, които вярват, че президентът „дига пенсиите“.

Всеобщото избирателно право дава възможност на всеки да взима решения, но когато той не е компетентен, не е грамотен да го прави, става плячка на всевъзможни политически инженери, манипулатори и виртуози на пропагандата. Вземете масовия български избирател (който е твърде различен от вашия социален кръг и спокойно можем да говорим за него, защото той никога няма да прочете това, което вие четете в момента, нито пък някой ще му го преразкаже), вземете масовия избирател и го попитайте: „Защо гласува за Слави Трифонов, защо гласува за Кирил Петков (той може да е много талантлив и ерудиран политик, но откъде знаеше ти, избирателю, това, та гласувà за новоизлюпената му парти?), защо гласува за Костадин Костадинов?“. Върнете масовия избирател, ако щете и 12 години назад, и го питайте: „Защо гласува за Бойко Борисов и то така съкрушително като за никой друг?“. Българинът, оня, дето си го знаете, ще се затрудни. Ще се затрудни и „просвещений европейц“ (по Бозвели). Ако си направят тоя кеф да се позамислят, и Българинът, и Просвещений Европейц ще видят, че през цялото време са упражнявали всеобщото си избирателно право или против някого, или в подкрепа на някаква нагла химера, от която би се изчервил и най-разюзданият писател-фантаст. Затова днес много от европейските държави се управляват от комици, екоманиаци, бюрократи или откровени мафиоти. Няма принципи, няма доблест, няма „стратегическа дълбочина“ (великолепен термин на Ахмет Давутоглу). Има само стока, изнесена на тезгяха, за да бъде продадена тук и сега на всеки, който е готов да плати за нея. Това е положението. Това са плодовете на всеобщото избирателно право.

При това положение не можем ли да кажем, че всеобщото избирателно право е зло?

Не, не би било правилно. Всеки трябва да има право на мнение за всичко, засягащо живота му, но е критично важно това мнение да е информирано, човекът да не е функционално неграмотен, защото иначе от акта му на „суверен“ могат да произлязат страшни поразии. В такъв случай къде е решението, кое е обратното на всеобщото избирателно право, което може да го замени? Безспорно това е избирателният ценз, но ако искаме да говорим за него – какъв да бъде, що да бъде, – то ще навлезем в неизбродими територии, пълни със спекулации и догадки, а нямаме нито времето, нито желанието, нито пък компетентността да го правим. Дано само не излязат прави ония, които се опасяват, че войната в Украйна неимоверно увеличава вероятността след нея Европейският съюз да се разпадне, да не дава Господ! Какво ще прави тогава „полумершая Мати Болгария“ (пак по Бозвели)? Аз лично не знам, пък и откъде ли мога! А вие? Дано Бог ни остави да живуркаме в провинциалното си безметежие, без да ни тормозят разни нагли нации и държави. А ние ще обещаем, че няма да мрънкаме. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.


Оригинална публикация

Споделете:
Default image
Иван Стамболов
До 1994 г. е хоноруван сценарист и продуцент в Националната телевизия, Националното радио и Дарик Радио. През 1994 г. основава собствена компания и се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до днес предимно в областта на медиите и политическото позициониране. През последните години поддържа собствени публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „Безобразна поезия“ (пародия); „Додекамерон“ (12 новели), романите „Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск“ и „Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха“; сборниците публицистика „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“, „Картаген трябва да бъде разрушен“ и „Тънкият гласец на здравия разум“; систематичното ръководство „Технология и философия на творческото писне“. Бил е колумнист във вестниците „Пари“ и „Сега“, сп. „Економист“ и сайтовете „Уеб кафе“ и „Топ новини“, а понастоящем – във в. „Труд“ и „Нюз БГ“. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, носител на големите награди на Българската WEB асоциация и Фондация „БГ Сайт”. Член на Обществения съвет на БНТ и на Творческия съвет към Дирекция “Култура” на Столична община.