В една лудница, лудите решили, че положението е вече нетърпимо и диктаторският, терористичен режим на лекарите и шефа на лудницата е грубо нарушение на човешките права и свободи. Поискали оттук нататък директор, лекари и санитари да бъдат избирани на свободни демократични избори, като се позовали на международните конвенции, хартата за човешките права и някои други особености на съвремието. Аргументите им били неопровержими и лекарите се съгласили, тъй като били либерали, поради което всеки се надявал лудите него да изберат за нов директор на лудницата, а освен това хелзинкския комитет и други авторитети ги гледали изпод вежди. На проведените законни избори лудите избрали луд да управлява лудницата, а лекари да бъдат техни сродни души, тоест също луди. Така лудите поели властта на лудницата в свои ръце и започнали да я управляват. Било крайно време, тоест началото на 21 век. Време на цъфтеж.
Така, преди да цъфнем и вържем (а може и след ): Културата на свободна обмяна на идеи, на свобода на мисълта, повече не е част от политическите практики в Европа.
Тя не е част и от политиката на медиите и дори на разговорите в публичното пространство, вкл. дигиталното. Честните и свободни разговори повече не са част от нормите на новите европейски елити – всичко е регулирано и политкоректно съобразно с новите политически норми. Който не се съобразява с либералната политкоректност, е набързо остракиран. Левите в Европа са много по-обиграни и ловки в играта на политкоректност от десните.
Това, което някога правеше Европа атрактивна източноевропейците – свободата на словото и на мисълта, го няма – поради “политическата коректност”, Европа се превърна в своеобразен, ляволиберален кралски двор, където всеки трябва да се държи според установените церемонии и стриктно да ги спазва, докато кризите бумтят, чука на вратата и изискват не политическа коректност и церемонии, а незабавни решителни действия.
Защо никой не дискутира болезнените въпроси на съвремието, неща като персонална сигурност, тероризъм и културна идентичност, все неща, които касаят лично европейското гражданство – как така тези хора, европейските граждани, никой не ги пита?
Когато се стигне до дебатиране на духовната страна на Европа, дебатът задължително е върху вторични и повърхностни теми – галещи ухото неща като човешки права, мир, прогрес, толерантност. Но в публичното пространство избягваме да говорим за фундаменталните неща – а именно, откъде са се взели тези права, толерантност, мир и прогрес в Европа – ние не говорим за християнството, което ни ги даде, не говорим за нацията (народа), не говорим за любовта към свободата и не говорим за гордостта. Не говорим за сърцевината на Европа, за европейската идентичност и за ролята на християнството в нея. Вместо това чуваме банални и безинтересни политкоректни дрънканици. Защо? Защото левите либерали са взели властта в лудницата и определят дневния ред в нея ли?
Либерализмът вече не е свобода – либерализмът е политическа коректност.
А политическата коректност е обратното на свободата. Резултатът е затворен кръг -затворена, херметична политика, където суперелитите решават всичко без да се допитват до народите си и без да им искат мнението. Но това е обратното на демокрацията, това е демонстрация, че мнението на гражданите вече не играе, че то няма значение; това ще афектира все повече живота ни през следващите години и е симптом че влизаме в криза на демокрацията, по-страшна и по-зловеща всяка друга. За съжаление изглежда сякаш Европа изоставя принципите на демокрацията и влиза в диктатура. Или – че лудите най-накрая са взели властта в лудницата и са сложили най-лудият от тях самите да управлява всички останали, включително докторите, санитарите и случайните посетители. Освен ако не стане чудо
