Поне аз си мисля, че “зелената идея” във вида, в който се пропагандира и в който мнозина я превръщат в своя религия, е сбъркана. Но моето мнение не значи нищо и никого не ангажира.
Ако зелената идея е идеята за грижата на човека към природата, то това е един от малкото безспорни императиви. Хората не се делят на партии според убеждението си дали трябва да се пази природата или не – всички са съгласни, че трябва да се пази. Затова зелената идея е изключително благоприятна за злоупотреби и това нейно качество дразни милиони хора по света. Зелената идея се използва за измисляне на митове и насаждане на страхове. Зелената идея се използва за прокарване на противоестествени регулации, които иначе никой не би приел, ако не бяха за такава “благородна кауза”. Зелената идея се използва за пране на пари през неправителствения сектор. Зелената идея най-сетне се използва за препитание на армии от хитреци, чиито единствени умения са насочени в това как да печелят скъпи проекти за безсмислени цели и как да създават и управляват вериги от НПО, които изнудват правителствата и частните предприемачи под одобрителните погледи на своите мултинационални донори.
Но не по тази причина казваме, че зелената идея е сбъркана. Всичко това е просто резултат от факта, че в зелената идея има много пари, а има много пари, защото зелената идея е безспорна. Но че е безспорна никак не ѝ пречи да е сбъркана.
Зелената идея е осакатена: знаем, че трябва да се грижим за творенето, че сме негови стопани, но сме забравили защо. Когато казваме, че идеологията е важна, това не са празни приказки. От идеологията се определя мирогледът. Говорили сме за видовете мирогледи и влиянието им върху политиката. Една ще е тя, ако знаем, че със смъртта свършва всичко, съвсем друга ще е, ако знаем, че със смъртта завършва само обучителният период, след което се явяваме на приемен изпит. Една ще бъде политиката, ако приемаме, че щастието е право, и съвсем друга, ако гледаме на него като на привилегия, на нещо, което се постига след борба и то не задължително успешна. Ценност ли е животът, страшна ли е смъртта, хората равни ли са или еднакви – това са все елементи на мирогледа, които определят политиката.
Знаем, че трябва да се грижим за природата, но сме забравили защо. Сякаш се грижим за нея не от любов, а от еволюционна надменност. Всъщност любовта не отсъства – те не може да отсъства, както и човекът не може да бъде зъл по природа, – но както добротата (божественият образ на човека) е затрупана под дебели пластове условности и заблуди, така е затрупана и любовта. И ето ви два мирогледа:
ПЪРВИ МИРОГЛЕД. Животът е възникнал еднократно, тъй като неживата материя по известни само на нея причини се е усложнила до жива. Тази жива материя след стотици милиони години случайни мутации е развила способност за отражение, която в най-висшата си форма се нарича “разум”. Носител на този разум е едно от млекопитаещите, наречено “човек”. Той заедно с другите млекопитаещи (и немлекопитаещи) животни, както с растенията, камъните и водите образува нещото, наречено “природа”. Човекът експлоатира тази природа, но трябва и да се грижи за нея, защото тя е негов хабитат. Грижата на човека за природата (която се оказва неспособна да създаде втори път нито материя, нито живот, след като веднъж ги е създала толкова успешно) е еволюционно-диалектическа форма на неговия инстинкт за самосъхранение, развил се също така вследствие на милиони случайни мутации. Само най-развитите млекопитаещи могат да осъзнаят своя еволюирал инстинкт за самосъхранение и трябва да съобщят прозрението на своите не толкова развити себеподобни. Така се ражда зелената идея.
ВТОРИ МИРОГЛЕД. Природата е целенасочено творение, дело на личностен Творец. Творението е сложно и многообразно, но крайната му цел е да се съедини със своя Творец в неделима простота. Човекът също е творение, но особен вид, защото в духовен план е образ и подобие на Твореца. Чрез богоподобния си разум човекът осмисля творението (наука, изкуство и пр.), събира го в себе си и го принася на Твореца. Енергията, която задвижва този процес, е любовта и тя е двупосочна между творението и Твореца. В природата човекът е цар, свещеник и пророк и като такъв е стопанин на творението, отговаря за творението пред неговия (а и пред своя) Творец. Тоест, човекът е част от голям разумен план, а не резултат от верига случайни мутации. Като такъв той има ясна мисия и ясна отговорност. Това е нещо като зелената идея, но не съвсем.
Не е тук мястото да разискваме кой от двата мирогледа е истина, може ли и двата да са истина или пък нито един от тях не е истина. Искаме само да покажем как един или друг мироглед е решаваща предпоставка за резултатите, които наблюдаваме и обсъждаме. Изключвайки любовта от формулата си, зелената идея се изправя пред въпроса: “Защо?”. Защо го правим? Очевидно защото сме стигнали такъв стадий на развитието си, когато сме осъзнали необходимостта да го направим. Тоест, правим го поради собственото си съвършенство, правим го, просто защото сме си такива – велики. И това е моментът, в който почваме да презираме себеподобните си, които все още не са еволюирали до такива висоти – той яде месо, кара бензинов автомобил и не ползва рециклирана хартия в тоалетната. Животно! Процеждайки тази присъда през зъби, лесно ще се отдадем на съблазънта да изпитваме морално превъзходство над другите, а това е страст като лакомията и похотта – нищо повече. Нима тази “идея” не е сбъркана?
Защо човек обича природата, откъде е това умиление към животните? Ами, просто е вродено, така сме създадени. Защо искаме да пазим планетата? Има два отговора: рационален и емоционален. Първият казва, че трябва да пестим ресурсите, да им даваме възможност да се възобновяват, за да имаме дом, в който да живеем и да дебелеем вечно. Вторият е от обич и умиление; от невъзможност да мислиш за страданията на някоя твар. Откъде идва това? Големият теолог от VII в. св. Исаак Сириец, който никак не изключва любовта от взаимоотношенията между човека и природата, казва:
“Какво значи “милостиво сърце”? Това е сърце, което се разгаря от умиление към цялото творение, към хората, птиците, зверовете, демоните, към всички твари. Този, който има такова сърце, не би могъл да си спомни или да види твар, без очите му да се изпълнят със сълзи заради огромната жалост, която обхваща сърцето му. И сърцето омеква, и не може да понася да гледа или да чува от други за някакво страдание или за най-малката мъка, която търпи някоя твар. Затова такъв човек не престава да се моли и за безсловесните, и за враговете на Истината, и за всички, които му причиняват зло, за да бъдат те запазени и очистени. Той се моли дори за земните гадини, движен от безкрайно състрадание…”.
Ето го истинското отношение на човека към природата. Извадете от него любовта и състраданието, заменете ги с рационална обосновка и ще получите “зелената идея”.
И вижте пред какъв парадокс се изправяме. Чрез своята отговорност към творението човек е призован да стане бог (св. Василий Велики), но той отхвърля, не желае да бъде бог, защото се има за нещо по-голямо. И като безумно се отказва от своята божественост, счита това за гордост, за особено велико постижение. Гордеем се задето сме били толкова хитри да осакатим себе си.
В крайна сметка още от времето на Ной хората винаги са се делели на вярващи и невярващи, на приемащи и отхвърлящи, на каещи се и арогантни, на спасяващи се и загиващи. Човешката история е процес на избор, който води до избраност.
Днес самоизбралите се избраници искат да омаловажат този факт и да го сведат до етнографски детайл, мит или легенда, народна приказка, но жирафът продължава да съществува, дори и след като шопът е казал: “Тè таково жувотно нема!”. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
