Смисълът изобщо да обявяваме дадени обекти за културно наследство е да успеем да ги запазим за бъдещите поколения от опасностите на времето. Макар, че често – и с право – темата за материалното наследство се коментира през призмата на автентичността на материала, невинаги можем да гледаме по този начин. По редица причини, безсмислени за този коментар, от мнозинството експерти днес не се смята за адекватно да се дострояват обратно напълно загубени за историята археологически обекти. Има обаче и други случаи.
Такъв е този с катедралата Нотр Дам в Париж. Тя не е изровена от пръстта крепост, която комплексиран министър иска да надстрои колкото се може по-високо, по неизвестно какви критерии с неясно колко метра. Християнският храм е там, перфектно документиран относно своето минало – конструкция, материали, структура и т.н.
Катедралата, поне на хартия, е защитена културна ценност по френското законодателство и е част от група обекти в Париж, обявени за световно културно наследство от ЮНЕСКО.
В България – и не само – се мръщим на всеки новобогаташ, решил да събори някоя сграда културна-ценност. И с право. Навсякъде по света е така.
Представете си сега, ако някой беше решил да събори умишлено покрива и шпила на Нотр Дам, и да го подмени със стъклена имитация. Скандално е, нали?
Ако направим това на Нотр Дам в Париж, то пожарът ще се окаже просто оправдание. А цялото законодателство за опазване на културното наследство – безсмислени купове хартия, които стават излишни при първия инцидент.
Целта да пазим културното наследство е тези неща да останат там и за следващото поколение, в максимално близък до автентичния си вид – доколкото това е възможно. Ако при първия проблем обаче подменяме съществено пострадалия обект, то излиза, че просто чакаме Европа да бъде опожарена, за да бъде заменена с нещо, което вече не е история.
