С наближаването на 145-тата годишнина от обесването на Апостола на свободата – Васил Левски, бих искал да обърна внимание на една от като че ли наложилите се фрази свързани с този велик българин. През изминалата 2017 г. отбелязахме 180 години от рождението на Апостола. Сред множеството тържества, текстове, песни и други, на няколко пъти ми попадна един сравнително популярен цитат, който вероятно ще се чуе и сега – „На българите не им трябва Бог, те си имат Левски“. Това са думи на британската журналистка и историчка Мерсиа Макдермот. За съжаление, нейната биография не е особено известна, което пък навярно вдъхва някаква достоверност в мисълта й, бидейки изречена от англичанка. Да, англичанка, но върла комунистка, дори т.нар ‚ударник‘, както и почитателка на безродника Георги Димитров.
Дълбоко се съмнявам, че г-жа Макдермот не е запозната с ролята на Бог и християнството за българите. Като чуждестранен член на БАН, автор на “Биография на Васил Левски и История на България” (1393-1885), тя навярно отлично знае, че Дякона никога не се е отказал от своя църковен сан. Нещо повече – вярата е била основна и незаобиколима част от движещата сила на революционната дейност – дейност изискваща саможертва в името на ценности. Ето част от писмо, написано от Дякона до ловчанлии месец преди да бъде потвърдена смъртната му присъда, което недвусмислено показва дали самият Левски смята, че българите нямат нужда от Бог:
„Запрените запрени, а другите трябва да мислят, че [са] полагали клетва. Който не изпълнява клетвата, която е дал пред Евангелието, т.е. във вярата си и честта си, той е най-низкият и гнуснав човек на света! По-добре е сто години мъки честни, нежели [човек] да потъпче честта си и вярата си. Утре е ден и ще се каже на такъв: “Не си честен, не си българин, лъжеш и в Евангелието.“[i]
Предполагам, че г-жа Макдермот е запозната и с борбата за българска църковна независимост, чийто успех и официално установяване на територията на Българската екзархия, практически очертават българското землище, което пък се превръща в така мечтания национален идеал, за който умират безброй българи. По-скоро смея да предположа, че съждението на г-жа Макдермот е част от все така неостаряващия наратив на левите, че Бог и религията, в частност християнството, са ненужни, а дори и вредни. Бидейки дълбоко убеден, че не само на българите, а и на цялата Западна цивилизация, към която принадлежим, им „трябва Бог“, реших да разгледам защо толкова на левите им пречи религията.
Вероятно най-известната критика на левите към религията е знаменитото “Die Religion … ist das Opium des Volkes” (“Религията е опиум за народа” бел. ред.) на онзи брадат философ, който дори и днес вдъхновява млади революционери в битката срещу тиранията на капитализма. Но какво точно има предвид Карл Маркс, защо пък опиум? Ами много просто – защото така както опиумът успокоява един страдащ човек, така религията потиска неимоверното страдание на експлоатираните и онеправданите, карайки ги да приемат тежката си съдба по-леко, учейки ги на смирение и вяра, пречейки им да започнат революцията и да завземат контрола върху средствата за производство. Това фалшиво щастие (религията) трябва да бъде победено, а масите да се изправят срещу неправдата на капитализма и да изпитат щастието от колективизацията. Маркс аргументира този желан от него обществен порив като водене от разум, а не от вярвания. Със същия меко казано спорен аргумент за разум, днешните леви ни убеждават в незначителността на християнството като основна европейска ценност и гръбнак на нашите общества, в основата си крепящи се именно на религията, културата на индивидуализъм и капиталистическата система за натрупване на благосъстояние.
„Свободата, Санчо, е като салама“
се казваше в една популярна реклама от близкото минало и при все, че е хумористичната съпоставка със Сервантовия Дон Кихот, всъщност за много леви по света от време оно саламът е истинската свобода. Като за непрежалимия Никола Вапцаров например. В стихотворението си „Имам си родина“, в което той се отказва от Бог, Вапцаровият лирически герой заявява, че би обичал всички, но му „требва свобода и хлеб“. Това съждение е популярно за левите по цял свят. За тях свободата означава множество социални права, гарантиран икономически минимум, който не отговаря на възможностите на някои хора. В следствие те са несвободни, не поради наличието на потисник, от който не могат да се освободят, а поради невъзможност да задоволят нуждите си сами с честен труд. Естествен враг в такъв момент се явява Бог, който не предоставя нужните социални придобивки и следователно става ненужен, за сметка на идеята за насилствена колективизация на имущество. Както казва колумбийският мислител и писател Никола Гомес Давила: „Комунистът е човек, който мечтае държавата да го направи буржоа.“
Точно това разбиране, че някой има естествени социални права, поради единствената причина, че е човешко същество, намира място и във Всеобщата декларация за правата на човека на ООН от 1948 г. Въпреки пожелателния си характер, описаните права в нея се приемат като даденост, без реална оценка за възможността за изпълнението им, както и субективизма в преценката. Напр. Член 23(3) казва, че всеки има право на честно и благоприлично заплащане, за себе си и за семейството си, зачитащо човешкото достойнство, а в случай, че не го получава, има право на социално подпомагане. Член 25(1) отива още по-далеч като гарантира на всеки един човек правото на определен стандарт на живот, осигуряващ безплатно здравеопазване и други социални придобивки. Член (26) пък гарантира безплатно образование. На пръв поглед в Западните общества тези социални права изглеждат до голяма степен гарантирани, т.к. икономическото ни развитие позволява тяхното подсигуряване. Конфликтът идва в самото разбиране на идеята за универсално човешко право. Във вижданията на левите, те просто имат правото да отнемат продукта на труда на останалите. За тях колективизацията е нещо нормално и справедливо. Аргументът, че безплатното здравеопазването, както и други социални придобивки не растат по дърветата и трябва да се заплати справедливо на хората, които ги произвеждат не съществува. За тях производителят на услуги и продукти в естеството си е лош потисник и поради тази причина колективизацията на ресурси и преразпределението на блага е справедливо.
Но каква е връзката с християнството? Директното противопоставяне между християнството и колективистките течения е тема, подходяща за обстойни анализи. Едно такова обяснение е всеизвестната мъдрост „Който не работи, не трябва да яде“, която всъщност е част от заръките на Апостол Павел в неговото Второ послание към Солунци, където също така се казва:
„6 Братя и сестри, в името на нашия Господ Исус Христос ви заповядваме да стоите настрана от всеки брат, който е мързелив и не живее според учението, което е получил от нас.
7 Казвам това, защото вие сами знаете как трябва да ни подражавате, защото не бяхме мързеливи, докато живяхме сред вас,
8 нито ядохме храната на някого, без да си платим. Ние се трудихме и работихме усилено ден и нощ, за да не бъдем в тежест на никого от вас.“
Левите вероятно биха контрирали с даването на втората риза на ближния, но удобно биха пропуснали, че преди да дадеш, трябва да изработиш втора, както и че в крайна сметка имащият две ризи дава втората, а не нямащият нито една си взима, понеже има такова право. Без да влизам в теологични анализи за ролята на индивидуализма в нашата религия, бих искал да отворя темата за ролята на религията в нашия ежедневен, битов живот, с оглед на развитието на идеята за човешки права.
Историята на човешките права е пребогата, но неизменно в нея присъства вероятно основната идея на съвременните социални науки – тази за естествените права. В естеството си това са права, които са даденост – те са част от човешката природата. Те са дадени от Бог. Бог е изходната точка на основния мотив в класическия либерализъм, който се противопоставя на абсолютната монархия. Това е безспорен факт, като защитниците на естествените права визират правото на живот, свобода и собственост. Бащите основатели на САЩ добавят към тези естествени права, че Създателят е дал на всички хора правото да преследват щастието си. С развитието на обществата ни и съответните им политически традиции, тези естествени права биват подложени на критика.
Основен трън в очите на комунистите се явява правото на собственост. Крайно-лявата идеология отрича правото на частна собственост, като за да установи такъв строй неимоверно нарушава и останалите две естествени права, дадени на Човека от Бог. Върховното в този тип колективистки течения е експроприацията на имущество от заможните и редистрибуцията на блага сред народа. Практически разбирането за социална справедливост в идеите на колективистите е в директна контрадикция с т.нар. естествени права и съответно с Бог. В този ред на мисли не е никаква изненада, че комунистическите режими по света преследват и репресират както Църквата, така и вярващите християни.
В последния век практически всички комунистически режими безупречно доказаха, че са безкрайно несъвместими с човешката природа и се сгромолясаха зрелищно, нанасяйки непоправими щети върху животите на милиони хора. Целенасочената борба срещу християнската вяра, която същите режими упражняваха, доведоха до тоталната деградация на обществата, паднали жертва на Империята на злото и нейната идеология. Отвъд отчитането на тези факти обаче, ние трябва да се запитаме дали днес Бог и вярата имат място в ежедневния живот на българите, а и не само. Дали прогресът, до който човечеството е стигнал не е разбил на пух и прах тази стара, догматична досада, наречена религия, която само ни дърпа назад във времето, искайки да гори на клада прогресивните хора, уповаващи живота си на наука и разум?
Разумът – това е ключът към разгадаването на загадката. Това е и аргументът, който левите са ползвали и винаги ще ползват в аргументацията си на противоестествените си политически амбиции. В последните години стигнахме до пика на релативизма и културният марксизъм в световен мащаб, реакция срещу които са и тези мои размишления. Понятието “разум” бе напълно отстъпено на прогресивните политически течения, които окупирайки го, започнаха да оправдават безброй неестествени действия с него. Така както Маркс и последователите му оправдават брътвежите си за колективизацията, съответно и война срещу религията, така модерните леви оправдават поривите си за социална справедливост и налагането на неестествени действия с безброй (псевдо) научни аргументации, лични истории, събуждащи състрадание у обикновения човек и невъобразима масова пропаганда, заклеймяваща несъгласните с този неестествен прогрес като неуки, необразовани и неразумни.
Отвоюването на “разумът” от левите изисква сериозен и продължителен дебат, който е нежелан от левите. Политическата коректност наложи цензура върху аргументацията на едната теза. Ясното заявяване на обективната истина, че християнската цивилизация е по-значима за човечеството от други цивилизации се възприема като расизъм. Ясното заявяване на обективната истина, че има два пола – мъжки и женски, и всички други джендъри са неестествени се възприема като хомофобия. Ясното противопоставяне на нашествието на една чужда и войнствена култура по нашите земи се възприема за фашизъм. Тези неща не са прогресивни. Прогресът, воден от разума, изисква жертви на традиционните нрави и начин на живот, за сметка на неестественото привилегировани на малцинствени групи. Изисква колективизация по нов модел, но със същия горчив привкус от преди.
Естествен враг срещу това се явяват хилядолетните традиции на нашите общества, които макар и “неразумни” и назадничави, са необходими за оцеляването ни. Нуждаем се от яснота в понятията за добро и зло, за добродетел и порок, за морал и разврат. В дебата за човешките права има основно разграничение – има естествени, които са различни от социалните права. При последните има такива, които са добри и такива, които са вредни. Има такива, които са справедливи и такива, които не са. Политиките трябва да се водят от ценности, а не от релативистичен “разум”. Защото има ясно разграничение между дясно и ляво, между доброто и злото. Така е естествено.
[i] Из сборника “Свята и чиста република: избрани страници от писма на Васил Левски”, съставители Иван Унджиев, Никола Кондарев, София, “Наука и изкуство”, 1987, с.160–164
