Вече години наред културният климат е толкова силно доминиран от големия разказ за „лошите бели мъже“, които мачкат „бедните репресирани малцинства“, че ни се струва странно, когато някакви художествени продукти кривнат за малко от партийната линия и не се подчинят на властващата обществена догма. Резултатът е свежа глътка въздух за нормалните хора и кошмар за световния „умнокрасивитет“. Видяхме как работи този процес покрай излизането на филмите „Имало едно време в Холивуд“, „Рамбо: Последна кръв“, а сега и „Жокера“. И трите заглавия изплашиха либералите до степен да се питат панически дали филмите не стават пак „твърде бели“.
Над 90% от кино и тв продуктите са контролирани от общ идеологически курс и редовно представят почти идентични сюжети за смели чернокожи жени, трансджендър герои и други мултикултурни агенти на Съпротивата, които се изправят срещу патриархалната тирания на зловещите бели мъже.
Колкото повече прогресивни филми и сериали се правят, толкова по-възмутени са либералите от съществуването на каквито и да е било други идеи и образи. Ако трябва леко да изменим и довършим една мисъл от комиксовата златна мина „Спайдърмен“ – с голямата сила идва и голямата отговорност… да не допуснем неща, които не харесваме в кината. Или където и да е било другаде.
Затова дори малкото филми, които не пропагандират политиките на днешния прогресивен ляв човек се забиват като трън в петата, обута в розов ботуш за мачкане на идеологически и етнически врагове. Истерията започна с „Имало едно време в Холивуд“ на Куентин Тарантино. Както пише Стив Сейлър:
„Задушаващият конформизъм на днешния ден накара дори Тарантино да се заиграе с подривното дясно.“
Според Сейлър „Имало едно време в Холивуд“ „отказва да се подчини на преобладаващите догми, които диктуват да се приемат американските мъже за изконно зли, а миналото – за расистко и непростимо“. За него е много вероятно днешните млади зрители, дълбоко индоктринирани в омраза към белия мъж, да намерят „Имало едно време в Холивуд“ за объркващ и дори притеснителен. Сейлър саркастично задава въпроса, който държи либералите будни през нощта в Twitter, с паничка соев сладолед в скута: „Как така героите са бели мъже. И как така не се срамуват от своята белота?“
Трудно е да осмееш активистите критици и журналисти с традиционния похват на хумористичното преувеличение. За „Имало едно време в Холивуд“ някои от най-престижните медии в Западния свят написаха: „Обидно регресивен“, „Смехотворно бял“ и „Тържество на звездното излъчване на белия мъж“.
Още по-радикална е ситуацията с „Рамбо: Последна кръв“. Новият филм на Силвестър Сталоун за един от двата му иконични алфа-мъжкарски персонажа беше подложен на прогресивна интернет инквизиция. По сюжет този път Рамбо избива главорези от мексикански картели. Не е трудно да си представим как това е накарало безброй либерални глави да експлодират като в сцена от хорър класиката на Дейвид Кроненбърг „Скенери“.
Филмът вдъхнови мейнстрийм медиите за зрелищни заглавия като „Тръмпистка фантазия“, „Ксенофобско клане“, „;MAGA мокър сън“, „Алт-райт пропаганда“. На въоръжение на либералните критици бяха още определения като „анти-мексикански“, „празнуващ бялото превъзходство“ и, разбира се, „токсичен“.
Не помогна и факта, че Силвестър Сталоун е дългогодишен републиканец, а в предишните филми Рамбо избиваше основно комунисти. Прогресивната присъда за „Последна кръв“ беше произнесена още преди премиерата. Слай нямаше шанс.
За разлика от Хоакин Финикс, който е веган активист за правата на животните и затворниците. Идеал на левия либерал. Но в „Жокера“ той играе гневен бял мъж, който е доведен от обществото до прага на лудостта и отприщва хаоса на насилието по улиците на Готъм. Филмът излиза в края на седмицата, но след премиерата във Венеция се радва едновременно на екзалтирани оценки и идеологически присъди. За активното крило на прогресивните критици „Жокера“ се оказа символ на „белия тероризъм“, който не осъжда правилно своя централен персонаж и легендарен комиксов злодей. Освен това е и потенциално опасен с възможността да вдъхнови масови стрелби и следователно е време за закон срещу оръжията. Горе-долу така изглежда алгоритъмът на либералната мисъл, впрегната да ревюира филм, но родила това, което ражда постоянно – политически призиви.
И така, малкото заглавия извън одобрения идеологически пакет разстроиха либералния човек и той нададе вой за забрана и отмяна. „Завръщането на белите мъже“ е преувеличена заплаха за евентуалното леко подобряване на отчайващото състояние на киното и културния климат като цяло, но надежда все пак има.
