Посещението в България на главата на Католическата църква е възможност за засилване на българската позиция в международен контекст. Нелепиците, които се говорят и пишат последните седмици се дължат освен на невежество и тенденциозна злонамереност у едно изтерзано от дълъг атеистичен режим общество, така и на смесването на религиозния и политическия елемент на посещението. Това може би е неизбежно, доколкото главата на Ватикана е в уникална двойнствена роля – на държавен глава и на духовен водач. Второто му качество има духовно значение за българските католици, но има политическо значение за българската държава и народ, доколкото Римският епископ е духовен глава на над 1,2 милиарда души по света и дипломатическите отношения с него са мост към всички тези хора, а това значи и техните държави и политически елити. Много мощен инструмент за политика, ако знаеш какво искаш за страната си и как да се възползваш от възможностите. .
Отново чисто политически, важно е признаването на очевидното, че християнският свят е разделен на различни общности, от които католиците и православните са най-големи, и които въпреки липсата на литургично единство (даденост от 1054г.) в чисто политически смисъл днес са изправени пред общи или сходни предизвикателства тъкмо като християни.
Признанието от страна на Католическата църква на най-високото възможно ниво на ролята и приноса на България в християнската цивилизация е важен политически знак. Може би след Константинополската патриаршия, Българската (от IX – X в.в.) е другата с глобален християнски принос, отвъд схизматичните различия. Това не може да се каже примерно за Руската или Румънската…
Разбира се, че няма никаква опасност за православната ни идентичност от това посещение. То е духовно за българските католици, които посрещат Римския епископ като свой папа, но е дипломатическо посещение с добра воля от приятелски настроен лидер за всички останали. Реакцията на Православната църква беше очаквана, напълно предвидима, неизменно предопределена от 1054г. насам. Може би малко повече дипломатическа отвореност би била от полза, не за друго, а защото прекалената сдържаност може да се изтълкува от някои като неувереност в силата на собствения авторитет.
Ако има истински негатив от посещението на папа Франциск, той е не е от страна на католиците, а на атеистичните негодници в България, които няма да пропуснат възможност да похулят Църквата на предците си, прикрито като уж-загриженост за мира и диалога, който “нашите попове, за разлика от мюфтията не зачитат”. Деца на комунисти, дълго чествали дядо Мраз и 8 март, а днес Хелоуин, със същата прагматично-безидейна празнота…
Има два чисто политически процеса, които допускам, че ще се повлияят от посещението на папа Франциск.
Първият е разбирането, че християнството (във всичките му деноминации) е най-преследваната, обругавана и тормозена религия по света и че има нужда от воля и защита от страна на държавите с доминираща християнска култура. Геноцидът срещу близкоизточните християни не може да бъде политически премълчаван, нито военно толериран. Това е цел, която все още е далеч от решението си.
Вторията, по-регионален процес е посещението на главата на Ватикана в България и Р. Северна Македония в светлината на диалога за намиране на взаимноприемлив прочит на общата история. Доколкото част от спорните теми засягат тъкмо българския принос в християнската цивилизация, то насърчението на диалога от страна на толкова политически могъща и в същото време безпристрастно отдалечена и от двете държави църква би могло да има полезен ефект. Надявам се, че тази тема е била поставена пред Ватикана от президента и премиера.
*Текстът е от фейсбук профила на автора
