В Италия отново се обсъжда законът за гражданството. Първо, олимпийската победа на женския национален отбор по волейбол освежи дебата: медиите подчертаха присъствието на две чернокожи състезателки (в повечето случаи напълно пренебрегвайки съществуването на останалите) и по-специално на Паола Егону, която вече е известна с това, че разобличава предполагаемия италиански расизъм и че в известната си книга Роберто Ваначи я привежда като пример за соматични черти, които не са типично италиански.
След това Антонио Таяни и неговата партия „Форца Италия“ решиха, въпреки че Италия вече е най-щедрата (според числата) европейска държава в предоставянето на гражданство на чужденци, да подадат ръка на левицата с т.нар. ius scholae. Нека само да споменем, в последвалия широк дебат, една позиция, която беше особено противоречива. Авторът – за разнообразие – новоназначеният евродепутат Ваначи.
Генерал Ваначи, който се противопостави на предложението на Таяни, отбеляза, че гражданството е свързано с права и задължения и че обучението в Италия не означава автоматично приемане на последните. Трите задължения, които той споменава, са: спазване на законите, плащане на данъци и защита на родината. Така в речта си на фестивала „Версилияна“, повторена по-късно в едно извънредно интервю, по време на което Ваначи пита: „Готови ли са тези, които учат тук, да защитават нашата земя дори с цената на собствения си живот?“
Третият дълг, по-специално „свещеният дълг за защита на Отечеството“ (чл. 52 от действащата Конституция), веднага предизвика бурни реакции. Но също така напомни на мнозина за написаното в една книга, колкото цитирана, толкова и неразбрана, от друг роден в армията Роберт(о), превърнал се в писател. Става дума за „Звездните рейнджъри“ на Робърт А. Хайнлайн. И се възползваме от възможността, от думите на Ваначи, да й посветим няколко мисли.
„Звездните рейнджъри“ – книгата, не филмът
Американският автор (1907-1988) е широко признат като един от писателите, които през 40-те и 50-те години на ХХ век успяват да изведат научната фантастика от pulp списанията и да я признаят за достоен литературен жанр. Публикуваното през 1959 г. произведение „Звездни рейнджъри“ е най-известното му и може би най-противоречивото. Достатъчно е да се замислим, че тогавашният му издател, Scribner’s, след години партньорство, отхвърля романа му със студено, предварително отпечатано писмо. Хайнлайн, който вече е бил известен автор, е трябвало да чака повече от година, преди да намери друг издател, готов да издаде романа.
Мнозина може би са по-запознати с едноименната филмова адаптация от 1997 г. на Пол Верховен. Нека веднага да адресираме “слона в стаята”: Филмът, станал култов въпреки самия себе си, е опит да се използва сюжетът на „Звездните рейнджъри“, за да се сатиризира медийното общество (тогава интернет е в началото си), като същевременно се критикуват милитаристичните мотиви от романа на Хайнлайн. Това не се получи, защото в крайна сметка частта от публиката, която хареса филма, го направи по причини, противоположни на тези, които Верховен очакваше (и точно такива, каквито е заложил Хайнлайн – б.ред.)
Промяната в смисъла е свързана и с промяна във формата. Обърнете внимание на това как Верховен се опитва да изобрази общество с ясни нацистки черти – дори с цената на това, че главният герой и главната героиня, филипинецът Хуан „Джони“ Рико (но израсъл в Буенос Айрес) и латиноамериканката Кармен Ибанес, са олицетворени от много русите и синеоки Каспър Ван Диен и Денис Ричардс. Освен това филмът съдържа много повече екшън и бойни сцени, отколкото книгата, която в продължение на добра половина разказва само за обучението на главния герой (с голямо внимание към детайлите и реализма, тъй като Хайнлайн е бил офицер от американския флот) и идеологическото обяснение на бъдещия свят, в който се развива историята.
Гражданството според Хайнлайн
Един футуристичен свят, който скандализира широка публика, като се започне от Чарлз Скрибнър. В своята научнофантастична история за войната между човешка федерация, разположена на десетки планети, и технологично напреднала раса от буболечки, Хайнлайн вмъква многобройни размисли за обществото и историята. Едно от тях е именно това, свързано с гражданството, което в замисления от него сценарий се дава само на тези, които са служили и са завършили с чест своята напълно доброволна и незадължителна военна служба.
Логиката е да се постигне възможно най-добър баланс между правомощията и отговорностите. Приписването на отговорност на човек, който няма власт, е абсурдно; даването на власт на безотговорни хора е катастрофално. Гласуването, пише Хайнлайн, е власт, върховната власт, от която произтичат всички останали; докато отговорността се проявява, като се смята, че благополучието на мнозинството е по-важно от личното благополучие: моралът се реализира, когато човек разбира котката майка, която умира, защитавайки котенцата – казва Хайнлайн в една от многото афористични реплики, с които е известен. Такава демонстрация се дава чрез военната служба:
Ние изискваме от всеки човек, който иска да упражнява контрол върху държавата, да заложи собствения си живот – и да го загуби, ако се наложи – за да спаси живота на държавата“.
Според Хайнлайн нашите демокрации имат небалансирана връзка между власт и отговорност. Те дават право на глас на всеки, без да проверяват чувството му за отговорност: „Ако той гласува за невъзможното, вместо това се случва катастрофалното възможно“.
Аргументът на Хайнлайн изглежда може би краен, но авторът го обосновава с факта, че всяка демократична система вече има ограничения на правото на глас, например тези на възрастта („Как един тридесетгодишен кретен може да гласува по-разумно от петнадесетгодишен гений“). Тогава Хайнлайн решава да си представи едно бъдеще, в което пасивните и активните избиратели се избират единствено и само на принципа на саможертвата в полза на общността. Нещо като волунтаристична версия на древногръцко-римските демокрации или на „нациите с оръжие в ръка“ от XVIII-XIX в. (спомнете си възгледите на Джузепе Гарибалди), в които обаче участието не е доброволно, а се приема за даденост: „Всеки гражданин е войник, всеки войник е гражданин.“ Хайнлайн, дете на най-либертарианската Америка, добавя към това принципа на доброволност: тези, които не искат, могат спокойно да не участват, никой няма да ги тормози.
Много иронично е, че основните критици на идеите на Хайнлайн са от онези среди, които от 1959 г. до днес поддържат предложения за ограничаване на всеобщото избирателно право въз основа на друг вид заслуги – знанието. Те теоретизират да се изключат от участие в изборите „функционалните неграмотници“, като често определят това като всички онези, които не отговарят на официалните идеи. Зад маската на меритокрацията всъщност се крие идеологически конформизъм. Именно от 2016 г., годината на Брекзит и Тръмп, четем възвишени позиции за премахване на всеобщото избирателно право. Контрадекларация, с която впрочем самият Хайнлайн безмилостно се сблъсква и разрушава в самите гънки на романа си: „Нека интелигентният елит да управлява нещата“, казва един от героите. „Стремежът към наука, въпреки социалните си ползи, сам по себе си не е социална добродетел; практикуващите го могат да бъдат хора, които са толкова егоцентрични, че им липсва социална отговорност“, е отговорът. Game, set, match.
Обществото на правата
Според Хайнлайн това между власт и отговорност не е единственият дисбаланс, присъщ на нашите демокрации. Другият е този между правата и задълженията.
„Основата на всеки морал е дългът“ към общността, се казва в „Звездните рейнджъри“. Усвояването на понятието за дълг, поставено пред инстинктивното себелюбие, бележи прехода към зрелостта. Нашето общество обаче непрестанно говори за права. Гражданите възхваляват митологията на „правата“ и губят от поглед задълженията. „Нито една нация, съставена по този начин, не може да издържи“ – казва американският писател, който вече е изразил своя етичен мироглед, основан на духа на индивидуалната саможертва, в прочувствения разказ „Дългата вахта“, в който един мъж предотвратява преврат с цената на живота си и преди да умре, се вижда заобиколен от духовете на всички герои – от скромните и непознати до най-известните носители на военни медали, които са пожертвали живота си за обществото.
Не авторът на тази статия е поставил „права“ в кавички, а самият писател от Бътлър, Мисури. Той не вярваше в съществуването на естествени, ненарушими права. Не съществува естествено право на живот, пишеше той, защото океанът не чува молбите на давещия се човек; нито пък бащата, който отказва да умре, когато няма друг избор да спаси децата си, би могъл да се оправдае със собственото си право на живот. По-скоро жертвата на живота е била необходима, за да се извоюва друго – свободата, която сама по себе си не е „естествено право“, а трябва редовно да бъде откупувана с кръвта на патриотите. Сублимирането на инстинкта за запазване от себе си към колектива, от който човек е част (преди всичко семейството, но в същата степен важи и за нацията), според Хайнлайн е в основата на моралното чувство: „Най-благородната съдба, която човек може да понесе, е да постави собственото си смъртно тяло между любимия си дом и опустошението на войната“.
Залезът на Запада
Въпреки че това ще ни отклони от началната тема, а именно тази за гражданството, не можем да не проследим нишката на критиката на нашето общество, съдържаща се в „Звездните рейнджъри“. Пишем „нашето“, защото, въпреки че Хайнлайн е мислел за американското общество от 50-те години на ХХ век, той предвижда с голяма далновидност хода на моралния упадък на Запада. Когато описва последния етап от умирането на либералната демокрация, той рисува картина, която, уви, е много сходна с това, което имаме пред очите си днес. Ето един урок, разказан от професора по история на главния герой Рико:
Хората съблюдавали вечерния час, — говореше ни мистър Дюбоа — и не дръзвали да се показват на обществени места през нощта. Да сторят това означавало да бъдат нападнати от тълпа озверели хулигани, въоръжени с вериги, ножове, самоделни пистолети, тояги… и да бъдат наранени, обрани, осакатени за цял живот или дори убити. (…) Убийството, пристрастяването към наркотиците, джебчийството, насилието и вандализмът били нещо обикновено. Те се случвали и на улиците посред бял ден, в училищните дворове, дори в училищните сгради.
Това за съжаление напомня за ситуацията на дегенерация и несигурност, която от година на година става все по-тревожна по нашите улици, често с участието на детски банди.
Хайнлайн има ясна теория: разпространението на младежката престъпност зависи от липсата на подходящо наказание. Първо от родителите, после от държавата. Той подкрепяше телесните наказания (смяташе ги за демократични: посичането с камшик засяга както богатите, така и бедните, но глобата е в състояние да притисне бедняка и да бъде отхвърлена със смях от богатия), но най-вече не одобряваше факта, че не съществува незабавно сурово наказание, което може да поправи младия престъпник. Вместо това се налагат леки наказания, докато престъпникът достигне зряла възраст, и едва тогава, изведнъж, наказваме сурово онези, които по-рано не сме искали да възпитаваме и спасяваме (Хайнлайн е бил оптимист: днес дори за възрастните престъпници суровите наказания са мираж).
Денаталност
“Dulcis in fundo” или може би е по-добре да се напише „in cauda venenum“. На страниците на „Звездните рейнджъри“ откриваме още едно майсторско предупреждение срещу друго зло на нашата цивилизация, може би най-висшето: безплодието, бездетността.
Разсъждавайки върху въпроса дали е възможно да се унищожи войната чрез контрол на раждаемостта – т.е. да се ограничи числеността, така че да не са необходими допълнителни ресурси за завладяване – Хайнлайн пише едно запомнящо се изречение, което сегашното състояние на нещата в Европа потвърждава като вярно:
Всяка популация, която ограничава своя ръст, рано или късно бива унищожена. Някои човешки популации са се опитвали да
се саморегулират в миналото, но други популационни видове са се
разраствали и са ги поглъщали.
Заключение
Мислите на Хайнлайн сякаш намират отзвук в тези на Роберто Ваначи. Колко от имигрантите, на които сме подарили италианско гражданство, биха били готови да вдигнат оръжие, да защитават и да умрат за нашата страна? Вярвам, че много малко, много малко. Може би дори по-малко от тези, които са готови да вземат оръжие и да умрат срещу нашата родина (това не е погрешно предположение: във Великобритания през последните години беше установено, че два пъти повече жители мюсюлмани са напуснали, за да се присъединят към ИДИЛ, отколкото са се включили доброволно във въоръжените сили на „своята“ страна).
И макар че гореспоменатият средностатистически прогресивен човек може да възрази, че дори доста италианци по ius sanguinis днес биха отказали да защитават родината с оръжие, това не дава право да се дава гражданство повърхностно. Не става въпрос само за национална сигурност (в борбата срещу тероризма срещу ислямистите с гражданство се пропуска инструментът на административното експулсиране). По-скоро трябва да се замислим върху онзи член 52, който бащите-учредители са замислили след внимателни и задълбочени дебати през 1948 г., като се има предвид именно, че единственият път, когато терминът „свещен“ се появява в Конституцията, е в този пасаж.
Следователно всичко сочи, че проблемът не е в разширяването на предоставянето на гражданство, а напротив – в неговото преосмисляне. И – по ирония на съдбата – там, където претенциозните дебати, започнати от заинтересовани привърженици на ius soli и ius scholae, се провалят плачевно, един 70-годишен детски научнофантастичен роман изглежда ни дава прозрения, които заслужават да бъдат оценени смирено и реалистично.
Ексклузивно за България съдържание за “Консерваторъ” от нашите партньори от Център за политически и стратегически изследвания „Макиавели”