fbpx

НОВО

Проклятието на Ердоган е неговото спасение

Те са като двете страни на Истанбул, разкрачил се върху Босфора, с европейска и азиатска част. Кемал Ататюрк и Реджеп Ердоган изглеждат така, че сякаш не могат да съществуват в едно изречение заедно. Като ръката на първокласник, която отхвърля пунктуацията и враждува...

Енергийната ефективност: Поредният писък на европейския социализъм

В Брюксел сметнали, че за да постигнат целите на Зелената сделка, Европа трябва да инвестира 275 млрд. евро годишно за обновяване на сградите до 2030 г. Разбира се, бързо се сетили, че хората доброволно тези пари няма да ги вкарат в изолация и измислили поредната нова...

Препъникамъни пред икономиката ни

Перфектната буря е налице - какво можем да избегнем? Доброто разбиране на проблемите означава и добри решения Грешните инвестиции от годините на бума започват да гърмят Перфектната буря е налице - глобална здравна пандемия, стопанска криза от порядъка на Голямата...

Не, светът не загива!

Тези дни по всички медии четем и слушаме, че научен „доклад чертае катастрофален сценарий за хората„. Според учените климатичният апокалипсис вече е настъпил, а липсата на храни, недостигът на вода и природните бедствия ще унищожат човечеството до няколко...

“Амнистия” за предприемача – тук и сега

В пазарната икономика клиентът решава какво да се произвежда, гласувайки с покупките си В реалност­та ролите „предприемач“ и „капиталист“ често се смесват След Освобождението строителите на съвременна България започват от нулата. За няколко десетилетия изцяло...

Въглеродната неутралност е загубена кауза за света и Европа

Въглеродната неутралност е загубена кауза в глобален мащаб и в Европа, освен ако Старият континент не реши да се самоубие икономически. Пренасочването на пари се прави от политици, които нямат реална представа как функционират процесите и които са длъжни...

Европа по пътя към социализма

Авторът в дясната платформа Стефан Стоянов гостува в предаването "Работен дневник - Business Daily" по "ТВ Европа". Тръгнала ли е Европа по пътя към социализма? Вижте пълното...

Сурова ли ще бъде финансовата зима 2020?

Авторът в дясната платформа "Консерваторъ" Владимир Сиркаров гостува в предаването "Делници" по телевизия "Евроком". Сурова ли ще бъде финансовата зима 2020? Новият външен дълг от 5 млрд. - защо бе изтеглен той?. Абсолютната давност на земите. Идва ли краят на казусът...

Има ли решение на политическата криза и какво да е то?

Авторите в дясната платформа "Консерваторъ" Иван Стамболов и Кузман Илиев гостуваха в предаването "Референдум" на БНТ. Тема на разговора бе политическата криза у нас. Вижте цялото...

Развитието на епидемията в България март-октомври 2020

Резюме: В статията разглеждаме развитието на епидемията в България, взетите мерки от правителството и резултатите към момента. Анализираме управлението на епидемията, правим качествен анализна сценариите и краткосрочна прогноза до края на октомври Вирусът SARS-COV-2...

Протестният вот е популистки. Популизмът е левичарство

Време за четене: 4 мин.

Всяка една демокрация рано или късно дава “бъгове”. Това всъщност е нейното най-ценно качество, а именно, че няма амбицията за непогрешимост и съвършенство.

Народите са извървели дълъг път, докато търсят съвършената политическа система. Разбира се, не са я намерили. Но това, само по себе си, е достатъчен успех. Защото такава не съществува и всяко едно политическо инженерство, свързано с утопични мечти, е свършвало грозно – със счупени витрини и кръв. Справка: всички видове тоталитаризъм.

Една от “системните” грешки на демокрацията е заложеният в нея популизъм. Той може да е от агресивно или смекчено естество, да е “антиситемен” или институционално конвертируем, но така или иначе демокрацията и популизмът са първи братовчеди.

По-важното е, че те функционално си взаимодействат. Защото простата формула “2 е повече от 1” в политиката означава “мнозинство”, а това изисква постоянен ангажимент към количеството.

А демокрацията не само в България е доказала, че мнозинството далеч по-лесно се струпва на улицата, отколкото, да кажем, в библиотеките.

Популизмът в България носи всички отличителни белези на европейския такъв. Тоест той е с националистичен привкус – расов и етнически. В неговата същност стои Аз-ът, който носи характеристиките на изключителността, а заобикалящата го другост, разбира се, няма как да се мери с него.

Унгарците нищо не струват, ако можехте да попитате Йорг Хайдер в Австрия. Унгарците нищо не струват, ако питате и Вадим Тудор в Румъния. Ние сме си супер, ще ви кажат в Унгария Виктор Орбан и Габор Вона, за разлика от австрийците и румънците, които нищо не струват.

Американският популизъм например е от друг тип. Особено след Барак Обама. Популизмът там е мечтателен, романтичен копнеж на онеправданото малцинство – волеизявление за еднаквост и равноправие.

Така както демокрацията предполага популизма, така самият популизъм абсорбира в себе си протестния вот. Разбира се, популизмът не се изчерпва с протестния вот и съдържа в себе си редица социо-културни предпоставки, които само „обогатяват” проявленията му. Но няма популистки феномен, в който да не се долавя следата на (поне глух) протест.

България има своя опит с популизма и протестния вот. Непосредствено след т.нар. промени от 1989 г. основните политически субекти тогава – СДС и БСП – също взеха на въоръжение популистката реторика. Години, в които партийната принадлежност се фаворизираше, за сметка на националността или вероизповеданието. С

лед това Жорж Ганчев роди странен популизъм, в който патриотизмът и бизнесът съществуваха неловко в компанията на речевия арсенал на БББ. И, ако, в известен смисъл, романтичният популизъм на БББ, а после на НДСВ бяха сравнително цивилизовани, то този на “Атака” през 2005 г. бе от по-вулгарно и агресивно естество. ГЕРБ, с типичното за лидера им поведение да „прескача” определени институционални практики и порядки, изгради цяла нова популистка (суб)култура в страната.

Всяка една от посочените партии акумулираше към себе си определен протестен вот. Протестното гласуване има много лица: гласуване за най-малкото зло, гласуване против системата, подкрепа за ирационалния “месия”, който е отвъд статуквото, но ще подреди същото това статукво.

Отказът от гласуване е вече нещо друго. Това е най-сериозната индикация за недоверието сред пълнолетните граждани в партийната система и политическите елити. Това е критичен сигнал, който има свои стабилни аргументи.

Но какво иска популизмът? Този, който, въпреки недоволството си, участва активно в изборния процес. Иска повече държава на улицата и в икономиката. Повече участие на народа в държавата. Изобщо, популистите представят политиката шаблонно, абстрактно, като сблъскват една целокупност против друга такава: народът срещу корумпирания елит, например.

Социалното напрежение от февруари тази година стана достатъчно пословично за протестен вот, яхнат от популисти. Какво поискаха те вкупом? Одържавяване на ЕРП-ата, граждански квоти в съдебната власт, отзоваване на депутати и т.н.

Ако тези протести биха имали някакъв успех, то последствието от него би било само едно: привържениците на свободния пазар и капитализма, на политическото представителство и разделението на властите да получат свои поводи за протести.

Неслучайно партиите, които най-добре се котираха сред протестиращите, бяха “Атака”, ВМРО и НФСБ. Те просто говореха на един и същи диалект – левичарски. На улицата се извърши симбиоза между протестиращите и популизма. Венчаха се на жълтите павета, а рейтингът на “Атака” скочи, докато протестиращите просто си подскачаха.

Няма значение, че въпросните партии са си залепили етикетите “десни”. Те са изпълнени с ляво съдържание и идентични решения по текущите проблеми: строеж на АЕЦ “Белене”, държавата (а не пазара!) като регулатор на пенсиите и заплатите, изгонване на чуждестранните концесионери, евроскептицизъм.

“Атака”, например, е за “генерално пренасочване на българската икономика към Китай, Индия, Бразилия, Япония и Русия”. ВМРО настоява за “незабавно спиране на приватизацията в БДЖ и “Български пощи”. НФСБ пък щели да борят земеделието като впрегнели за каузата “БАН и българския научен потенциал”. И изобщо цял арсенал от послания, с които БСП на Жан Виденов от 1996-а би се гордяла.

Протестният вот е именно това. Копнеж по популистки механизми, които са особено успешни в декларативната си част, но нямат своите основания в аргументите си. Лявото, погледнато в исторически план, е корифей на лозунговата политика. А пред лозунгите, ако питате протестиращите и популистите, всички сме равни!

Но не толкова равни, колкото ни прави плоският данък. Затова той, сами се сещате, трябвало да бъде премахнат.

За Webcafe.com
Снимка: google.com

Споделете чрез

Предишен

Следващ