Български синдром на стокхолмска носталгия

Публикуването на данните за ширещата се носталгия по последния комунистически диктатор на България (съжалявам, Станишев, за Тодор Живков говоря; ти си толкова некадърен, че дори тази роля не ти се удаде), за която писах в предишната си статия, предизвика вълна от тържествуващо-ехидни реакции у част от десните ми приятели, изпълнени със задоволство от собственото си морално, интелектуално и пр. превъзходство. „Още ли ще ми разправяте, че е непатриотично да се говори, че народът е прост?“, „Майната му на този народ!“, „Щом си харесват Живков, заслужават да продължават да живеят скотски!“ бяха само част от коментарите, изпълнили социалните мрежи.

Ами да, скъпи приятели, просто познати или пък непознати, с които се засичаме всеки ден в интернет, да имаш ниско или направо обидно мнение за народа си и да го изразяваш по толкова публичен начин продължава да бъде непатриотично и не-дясно, независимо от конюнктурата и последните резултати от социологическите проучвания. Както вече многократно сме писали (и както многократно са го писали доста по-умни от мен хора), дясното е патриотично. Това на първо място означава, че десният обича се гордее с родината и народа си, а не гледа отвисоко на тях и не ги обругава при първата предоставила му се възможност.

На второ място патриотизмът изисква от десните, когато виждат, че народът им е изпаднал в опасна за неговото и на Отечеството добруване заблуда, да проявят разбиране към него и да се опитат да му помогнат да излезе от нея, вместо да го обругават. Основания за прояваване на разбиране има достатъчно. Според споменатото в предишната ми статия проучване на НЦИОМ 60% от младите хора посочват като основен източник на информация за българската история през 20-ти век учебниците по история. И това е напълно естествено, когато става въпрос за историята през който и да било период от историческото ни развитие. Нима не от учебниците, а от някакви предавани от поколение на поколение предания черпим основните си познания за епохите на Първото, Второто и Третото българско царство или за византийското и османското иго? Тук му е мястото да отбележим, че от учебния материал за тоталитарната епоха има много какво да се желае. За първи път след падането на комунизма този период залегна в учебния план по време на социалистическото правителство на Жан Виденов. Не би следвало да буди учудване тогава, че това първо разглеждане на тоталитаризма беше твърде плахо, компромисно и почти не засягаше нито един от бегло скицираните по-рано недъзи на социалистическото общество.

И до днес преподаването на историята на комунистическия режим се отличава със същите слабости – неизнасяне на всички факти относно престъпленията на БКП срещу българския народ преди и след деветосептемврийския преврат и отказ от заемането на категорична морална позиция и осъждането на тези престъпления, така както еднозначно са осъдени престъпленията на идеологическите и практически близнаци на комунизма – националсоциализма и фашизма. Положението се утежнява от обстоятелството, че голяма част от масовите медии са доминирани от представители на ДС и на комунистическата върхушка, които естествено представят изкривена картина както на тогавашната, така и на сегашната действителност. Не може да се очаква и от родителите да компенсират тези слабости на учебната и медийната среда. От една страна, те не са професионални историци, а от друга тежкият преход към реална демокрация и капиталистическа икономика (а той е толкова тежък не само заради непосилното наследство, завещано ни от комунистическия режим, а и заради продължаващото вмешателство на метастазите на този режим и репресивните му органи в живота ни и досега) ги кара да се концентрират върху ежедневната борба за насъщния и подсигуряването на оцеляването за себе си и за наследниците си, не в ограмотяването им за миналия режим. Което логично ни довежда до следващия въпрос: Какво да се прави?

Очевидно засилващата се носталгия по един тоталитарен, антидемократичен, антихуманен и антибългарски режим застрашава бъдещето ни като държава и като народ. За да не се допуска това трябва не заклеймяване и сочене с пръст, а последователно разкриване на престъпленията на комунизма пред максимално широки слоеве от българската нация. Институтът за изследване на близкото минало и изключително информативните книги, които той издава, както и сайтът Държавна сигурност.com, съществуващ с подкрепата на евродепутата от ГЕРБ Андрей Ковачев, играят безспорно важна роля в тази насока. Нужно е обаче и обективно отразяване на този най-мрачен период от българската история в масовите медии и в учебниците по история. За постигане на първото е необходима реална лустрация не само в системата на държавните органи, но и в медиите.

Важна стъпка към осъществяване на второто е внесеният от новоизбрания народен представител от Реформаторския Блок Борис Станимиров в първия ден от депутатския му мандат законопроект за изменение и допълнение на Закона за народната просвета, предвиждащ преразглеждане и коригиране на учебниците по история, така че младите хора да бъдат информирани за престъпленията на комунистическите режими у нас и по света по същия начин, по който са информирани за престъпленията на националсоциализма и фашизма. Проектът предвижда и изменения в Закона за степента на образование, общообразователния минимум и учебния план, предвиждащи създаване на условия за формиране на ценностни ориентации, свързани с чувството за българската национална идентичност, уважение към другия, съпричастност и демократично гражданство, основано на правата и отговорностите на гражданите, както и да създаде условия за формиране на конкретни знания за престъпленията извършени от комунистическите, националсоциалистическите и фашистките режими, включително и на комунистическия режим в България. Така формулираният законопроект отговаря както на посочените в предишната ми статия европейски правни актове, които отдавна са приравнили комунистическите с националсоциалистическите и фашистките режими, но и с националния интерес, който налага изясняването на истината за комунистическите престъпления и достигането ѝ до колкото е възможно повече българи. Защото народ, който не познава историята си, е обречен да я повтори.

Споделете:
Любомир Талев
Любомир Талев

Любомир Талев е възпитаник на Националната Гимназия за Древни Езици и Култури, профил история. Магистър по право на Софийски Университет и по конкурентно право на City University London. Има специализация по право на САЩ в George Washington University. Доктор в катедра Конституционно право на СУ.