Ако не сте чели „Български дневници” от граф Робер дьо Бурбулон
В един разказ, в един текст, в една книга важните неща са две: обективната стойност на фактите, които се излагат (независимо дали наративът е документален или фикционален), и личността на този, който ги излага, неговата гледна точка, неговата оценка, оформена от културата и възгледите му. Един текст е интересен не само с това, за което разказва, но и с това кой го разказва. „Български дневници” е 25-годишна хроника на отношенията между един френски аристократ, един монарх, една страна и един народ. Сборник от писма, които граф Робер дьо Бурбулон е писал първоначално до майка си, а после и до съпругата си Марта. Писма, които отразяват ежедневието в Двора на Цар Фердинанд І на далечния и понякога едва загатнат фон на историческите събития в България и Европа от края на ХІХ и началото на ХХ век. Наред с десетки детайлно описани приеми и балове, включително с факсимилета на менюта, покани и разположение на гостите около масата, споменавания за събития като Илинденстото въстание са случайно изтървани, а обявяването на независимостта и провъзгласяването на Фердинанд за цар не е споменато въобще. Но и претенцията не е била такава. В кратката бележка към сборника, който Бурбулон е съставил сам и размножил в няколко екземпляра на пишеща машина, след като вече отношенията му с България и абдикиралия цар са били преустановени, графът подчертава, че целта на „Дневниците” не е да документира историята и да анализира политиката, а да събере писмата на един син до майка му, с която го свързват необикновено нежни и дълбоки чувства, духовна близост и хармония на възгледите и ценностите.
Граф Робер дьо Бурбулон е убеден консерватор-монархист, ревностно изповядва католическата вяра и спазва християнския морал. Роден е през 1861 г. във Версай, където семейството му живее от няколко поколения. Роднините му са военни, придворни и дипломати. Самият той едва 20-годишен също постъпва на дипломатическа служба във външно министерство, където през 1887 приема чрез братовчед си граф дьо Риансе – секретар при дук дьо Немур, брат на принцеса Клементина Орлеанска – поканата да стане секретар на нейния син принц Фердинанд Сакс-Кобург-Готски, който току що е приел българския трон от Великото народно събрание. Писмата на Бурбулон до майка му тръгват още от Виена, където той за пръв път се среща с Княза и започва да се грижи за кореспонденцията му. През следващите седмици свитата се движи по Дунав, като от Видин до Русе спира във всеки град, за да бъде тържествено посрещнат Князът от новите си поданици. После пътят минава през Търново, пресича Стара планина при Казанлък и от Пловдив се отправят към престолния град София, където Князът тържествено влиза в двореца, за да започне едно дълго и изпълнено с тревоги, но и с триумфи царуване.
Тонът на писмата е изключително добронамерен и възпитан, какъвто е и лекият, сговорчив и артистичен характер на техния автор. Независимо дали говори за дървениците в провинциалните ханове, за миришещите на пот прислужници или за грозните улици на София, независимо дали с трудно преглътната горчивина намеква за непоносимите страни от сложния характер на Фердинанд, независимо дали коментира клеветническата френска преса и пасквилите на предубедените журналисти, граф дьо Бурбулон не си позволява да обиди никого и за никого да се изкаже зле. Ориенталската изостаналост на България в първите години на нейната нова европейска държавност не будят у него презрение, за каквото никой не би могъл да вини един израснал във версайските салони френски граф, а симпатия, която с годините прераства във възхищение и уважение към бързите темпове, с които страната само в рамките на едно поколение успява да се превърне в съвсем приемлива европейска държава. Лично на мен, понеже напоследък съм изкушен от темата за цивилизациите и българското място в тяхната глобална конфигурация, тази плоскост в книгата ми е най-интересна. Как съвсем новосъздадената национална държава осъзнава мястото си на границата между три силни влияния – ислямско-турското, православно-руското и западноевропейското. Как определя своя път и избира Запада. Как Западът идва в лицето на потомъка на Луи ХІV, за да легитимира избора на България и как за по-малко от половин век този избор е потвърден и необратим. За много хора епохата на Фердинанд І е един мимолетен исторически проблясък започнал с поканата на Стамболов и завършил с печалната абдикация след войните. Всъщност тя наистина е епоха, 30-годишно царуване, което е достатъчно дълго по всички европейски стандарти и през което страната и обществото ни се променят до неузнаваемост, България е приета чрез владетеля си от всички европейски дворове и призната, макар и съвсем формално и протоколно, за една от трите европейски империи, каквато за жалост не е. По времето, когато Фердинанд се провъзгласява за Цар, аналогична титла в Европа са имали само руския Цар Николай Романов-Холщайн-Готорп и германския Император Вилхел ІІ Пруски, ако не броим Едуард VІІ, роднината на Фердинанд от Ундзорската (Сакс-Кобург-Готската) династия, който наистина е бил Император на Индия, но в Европа си остава само крал на Англия. Говори се, че когато българската армия е била на Чаталджа, на няколко километра от Константинопол, Вилхелм ІІ е бил готов с текста на телеграма, в която поздравява Фердинанд като новия византийски император. За битовата и човешката страна на ето тази епоха разказват писмата на граф Робер дьо Бурбулон.
Последните от тях са от 1912 г., когато след 8-годишно отсъствие, след като се е оттеглил от служба през 1904, графът се завръща в България по случай честванията на 25 години от възкачването на Фердинанд на престола (последното му идване тук ще бъде по повод 10 години от възшествието на Цар Борис ІІІ през 1928, откогато са и последните няколко писма в книгата). По време на посещението му се развиват събитията довели до избухването на Балканската война и Бурбулон решава да остане близо до историята и до владетеля, с когото е свързал по-голямата част от живота си. Макар че е бил привърженик на мирното разрешаване на Македонския въпрос (за което не става дума в публикуваните в книгата писма, защото в тях по правило не се говори за политика), той не остава незасегнат от възторга и националния подем. На моменти дори сякаш споделя повече екзалтацията на устремените към границата български войници, отколкото киселите съмнения и многострадалните пози на Монарха. С точността на католик и стар аристократ Бурбулон нарича войната „последния кръстоносен поход” и с това блестящо обяснява и цивилизационната стойност на историческото събитие. Тя е началото на един 6-годишен процес, след който Европа вече не е същата. Триумфът на масовия човек, започнал с Френската революция, е окончателен, а в Русия вече има комунизъм.
Малко след последното си посещение в България през 1928 при Цар Борис ІІІ граф Робер дьо Бурбулон се разболява и почива през 1932, годината, в която (не мога да се въздържа и да не го спомена) сър Арнълд Джоузеф Тойнби започва да пише фундаменталното си 6-томно съчинение „Изследване на историята”, с което слага началото на теорията на цивилизациите. По случай смъртта на графа, Цар Фердинанд изпраща на графинята съболезнователно писмо, а на погребението е представляван от дъщеря си княгиня Евдокия и маршала на Кобургския си Двор генерал Алекси Стоянов.
Всъщност селекцията на писмата в книгата „Български дневници” не е тази, която е направил самият Бурбулон, събирайки ги в два тома на пишеща машина. Много от тях са отпаднали, особено такива, които засягат лични отношения между него и майка му и нямат отношение към участници в българския обществен живот от онова време. Прибавени са обаче други писма от архива, които имат отношение към темата и придават завършеност на разказа. Такива са писмата на графа до жена му Марта и особено последните писма от 1928, които затварят 40-годишния цикъл. Селекцията и съставителството на българското издание дължим на проф. д-р Зина Маркова (1940-2004), една от най-задълбочените изследователки на българското възраждане и по-специално на църковните борби. На нея дължим и чудесния предговор, от който научаваме много интересни факти, за които няма данни в писмата. Научаваме например, че същият Бурбулон, който пише подробно на майка си за женитбените кроежи на Царя и за летуванията в Евксиноград, но не обелва и дума за политика, страхувайки се от шпионите, които може да прочетат писмата му, същият този Бурбулон е бил натоварен с мисията да води преговори за присъединяването на България към Антантата през Първата световна война и че не е успял да ги доведе до успешен край не заради неумението си да ги води, а заради условията на Франция и договорките на Фердинанд с Германия. В предговора си проф. Маркова пише: „На личния архив на граф Робер дьо Бурбулон попаднах благодарение на посланика на Франция в България (1993-1994) г-н Жан-Мари Дайе, който запозна мен и съпруга ми Симеон Ангелов, по това време посланик на България във Франция, с граф Ги дьо Бурбулон, внук на граф Робер дьо Бурбулон… Писмата на графа до най-близките му са преобладаващата част от архива… Тези именно томове са основата на настоящето издание”. Архивът е предоставен с единственото условия оригиналите да бъдат върнати след време, за което проф. Маркова благодари на граф и графиня дьо Бурбулон, благодарим и ние.
Моят екземпляр на книгата е намерен от антикварите, в много добро състояние е и съдържа посвещение от юни 1995, когато очевидно книгата е била купена от някого за подарък. Посвещението и написано със старателен детски почерк и гласи: „Честит рожден ден, Дядо! Бъди ни жив и здрав още много години!” Животът не е толкова безнадежден, колкото изглежда понякога…
ИК „Колибри” 1994
Съставителство, предговор и бележки: Зина Маркова
Превод: Росица Ташева
ISBN 954-529-061-7
Благодаря за снимките на Борис Станимиров, председател на „Един завет” и на „Изгубената България” – сайта, заради който ги имаме.
Началникът на Тайния кабинет на Княза Димитър Станчов (вдясно) и граф Робер дьо Бурбулон(?) се ръкуват в западния двор на Двореца в София, около 1890-94 г.
Княз Фердинанд I, Доростоло-Червенският митрополит Григорий (седнал), архимандрит Василий (бъдещ митрополит, възпитател на княз Борис), Княгинята-майка Клементина Орлеанска и други в дома на дипломата Димитър Станчов (прав в центъра). Горе на стълбите – придворната дама Анна дьо Грено, до нея Граф Робер дьо Бурбулон – личният секретар на княза, Свищов, 1890 г.
Граф Робер дьо Бурбулон (Robert Alphonse, comte de Bourboulon (1861–1932), личен секретар на Княз Фердинанд пред Двореца в София, около 1890 г.
