Любослава Русева
Над 1000 са кандидатите за слава в актьорското риалити Х. Един от тях ще замине за Лос Анджелис….
5000 души се записаха за участие в новия риалити формат У. Наградата е роля в български сериал…
Три пъти повече са желаещите да се явят на кастинг за второто издание на конкурса Z. Журито е смаяно от появата на нетрадиционни таланти като момче, което танцува брейк, докато прави бийтбокс с уста…
От информация в пресата
Неда е на 25 години. Има висше образование по някаква измислена специалност и откакто е завършила, не може да си намери работа. От близо година се е отказала и да търси.
По тази линия Неда е обект на официалната статистика и е една от онези 33.7% българи в активна възраст, които попадат в категорията „неактивни“. С оксиморона „активни неактивни“ НСИ означава работоспособните, които не работят и не търсят работа, като според последните му данни такива са вече 1.672 млн. души.
Но Неда съвсем не стои със скръстени ръце, напротив!
Тя гледа телевизия. Нащрек е за всяка игра на късмета и за всяко риалити, което издирва певци, танцьори, акробати, артисти, буфосинхронисти. Досега не е пропускала възможност да се запише за кастинг, а междувременно участва като „публика“ в някои шоупрограми на запис срещу десет лева и сандвич с кашкавал.
„Аз съм социален феномен! – казва Неда през смях. – Живея в телевизора!“
Ето тук обаче активността на уж неактивната млада жена се изплъзва на официалната статистика. Неда е сред хилядите, които се тълпят пред телевизионните студия, научавайки се според жанра на текущото шоу да правят салто мортале или да свирят на гребен, но въпреки това остава загадка колко души препускат между телевизионните кастинги, на каква възраст са, с какво образование са, имат ли работа, защо нямат работа, как преценяват възможностите си за победа. До този момент не е направено и едно социологическо проучване, което да представи средностатистическия профил на „живеещите в телевизора”, както и да даде отговор за мотивацията им – липса на възможности за професионална реализация или амбиция за публична изява.
„Повечето участници са като мен, така че можеш да ме ползваш за представителна извадка” – смее се отново Неда, докато се опитва да научи наизуст кратичката история „Маймуни на път” от Джани Родари.
Предстои й участие в риалити за актьори. „Много представително при това”, уточнява майка й, която е редактор на радиопредаване и през уикендите чисти три входа в квартала. Под „много представително при това” следва да се разбира наизустяването на текст и артистичното му възпроизвеждане. Което действително е далеч по-престижно от предишния номер на Неда да прави „мост” с чупка в кръста, докато под нея минава дресиран заек със звънче на врата…
Впрочем досега моята представителна извадка се е научила криво-ляво да танцува и да пее. Дори да лепи метални предмети по дланите си и съвършено да имитира звуците, които издават 25 животни и птици. Успехът обаче упорито я подминава, но нито тя, нито бившите й състуденти – петнайсетина души, с които редовно кибичат на опашките за прослушване – възнамеряват да се откажат от „живота в телевизора”.
На забележката ми, че това изглежда безсмислено, а енергията за маймунджилъци би могла да се използва за по-добро квалифициране, Неда отговаря с желязна статистика:
В България най-търсени са хората без квалификация. В бюрата по труда преобладаващият брой свободни работни места са обявени именно за неквалифициран труд – 152 хиляди, докато за специалистите са 24 хиляди, а за хората с работническа професия – 19 200 (по данни на НСИ).
Неда е квалифицирана, или поне се има за такава. В същото време е завършила специалност, която предполага търсене и предлагане в съотношение 1000 към нула.
„Още в осми клас исках да се ориентирам какво да следвам, но никой не ми помогна да направя избор.” Била еднакво добра по литература и в природните науки и накрая се спряла на модно за момента „ала-бала”. Четири години карала „на як купон”.
Естествено, купонът свършил. Огледала се насам-натам за работа и с ужас установила, че никой няма нужда от нея. Така след две години търчане, подаване на документи и явяване на интервюта, тя се отказала да търси работа „по специалността”.
За кратко работила като продавачка, но магазинчето за сувенири и маслини (!?) фалирало на бърза ръка. После се цанила за гледачка на тригодишно дете, било й скучно и все по-често започнала да включва телевизора.
В началото гледала турските сапунки и много се смяла на любовите и изневерите. „Само като чуех „В ролите участват Къванч Татлъту, Гюнгьор Байрак, Тарък Юнлюолу…” и припадах от смях”. Постепенно обаче престанала да се смее, защото си дала сметка, че животът й е скучен, еднакъв и тъп. В него нямало нито любови, нито изневери, нищо. Всичко било единствено в телевизора.
„Същото е с новините и със сутрешните блокове” – обяснява ми сериозно. Неда разбрала, че докато една новина или имитация на новина, едно лице или подобие на такова, една реформа или само намерение за реформа, не влязат в телевизора, те не съществуват. И стигнала до извода, че телевизията е единствената просперираща индустрия в България.
„Само тя – казва ми – измисля нови формати, в които всеки може да се напъха. Като формичките за лед е – днес си кубче, утре си сърце, вдругиден – звездичка. И не се иска кой знае какво усилие!”
Не я питам дали тази фабрика за образи й се струва илюзорна, нито я питам дали я притеснява напъхването в шаблони и падането на летвата за достъп към публичността.
Неда до голяма степен е невинна и не върви да се заяждам с жертва на много по-голямата и страшна фабрика – тази, която произвежда губещи.
Ако философията на трудовия ни пазар (стига въобще да съществува такава), бъде разказана през личната история на моята представителна извадка, то тя ще изглежда така:
Едно момиче идва в столицата на 11 години от село Х. Майка му – библиотекарка, си урежда работа тук след тежък развод. Две трети от доходите й отиват за ипотечен заем. Неда е оставена на заден план. След седми клас не успява да се класира за езикова гимназия. В кварталното училище е старателна, има добри оценки по всички предмети, но в нищо не се профилира. Завършва, изкарва матурата и записва в провинциален университет най-леката по възможност специалност. Тя изобщо не знае, че компаниите отчаяно търсят инженери и други свързани с производството специалисти. От министерството на образованието също не получава знак, че приоритетни са техническите науки. Междувременно не научава добре и английски…
Доколко Неда може да бъде „ползвана” като представителна извадка е спорно, но е факт, че и миналата година големите университети запълниха местата си със заблудени „неди”, а Техническият университет в София беше принуден да обяви допълнителен прием. За сравнение – в четирите технически висши училища в страната местата бяха 6599, а в Софийския университет – 7000. В същото време рейтингът на специалностите показа, че дипломираните от техническите университети си намират най-бързо и добре платена работа. Там обаче няма „як купон”. Има яко учене. И мнозина се отказват от това усилие, което обяснява защо компаниите, които се занимават с електротехника, машиностроене и химическа промишленост започнаха да напускат България и да се насочват към съседни страни, а само 20% от студентите се обучават в най-търсените от бизнеса специалности (по данни на БСК).
„Не може всички да сме инженери!“, възразява Неда.
Не може обаче да се мине и без поемане на лична отговорност да се информираш, избереш и планираш собствения си професионален път. Защото колкото е вярно, че университетите се борят за по-голяма бройка заради финансирането и по тази причина системата бълва потенциално безработни “специалисти”, също толкова вярно е и това, че мнозинството кандидат-студенти захранва порочния кръг, отнасяйки се към следването си като към нещо, което не изисква големи усилия и ще завърши с гарантираното вземане на диплома след няколко години „як купон”.
Сега Неда е млада, но не след дълго здраво ще я шамароса мисълта, че е профукала времето си, вместо да се развива и квалифицира. Телевизорът ще я изхвърли със същата лекота, с която е напъхал в главата й зловредното убеждение, че може да успее с дресировка на заек и имитирането на мучене.
Тази индустрия наистина просперира, но просперира единствено заради огромния брой млади хора, които си въобразяват публичността и успеха като леснодостъпни и не изискващи експертно знание, подготовка и труд. Тя превърна халтурата в поминък, тъкмо защото халтурата е повсеместна, а желанието да станеш известен върви под ръка с липсата на самопреценка и самовзискателност.
Казвам това на Неда. Казвам й също, че е ужасно недалновидно да не се измъкне час по-скоро от телевизора.
Тя обаче репетира „Маймуни на път”. И разказва историята, трябва да призная, чудесно:
Маймуните в зоологическата градина решили да направят пътешествие с учебна цел. Вървели, вървели, спрели и една от тях попитала:
– Какво се вижда?
– Клетката на лъва, басейнът на тюлените и къщата на жирафа.
– Колко е голям светът, колко е поучително да се пътува.
Отново тръгнали на път и спрели чак по обяд.
– Какво се вижда сега?
– Къщата на жирафа, басейнът на тюлените и клетката на лъва.
– Колко е чуден светът, колко е поучително да се пътува.
Тръгнали отново на път и спрели чак по залез.
– Какво има за гледане?
– Клетката на лъва, басейнът на тюлените и къщата на жирафа.
– Колко е досаден светът: все едни и същи неща се виждат. Не е нужно да се пътува.
Разбира се, че така не е нужно – пътували, пътували, но не били излезли от клетката и само обикаляли в кръг като конете на някоя въртележка.
От “Либерален преглед“
