…или как България да не бъде на първо място в ЕС по брой на млади, които не работят и не учат.
Автор: Светозар Димитров
Смущаващи данни бяха оповестени тази седмица: информацията, че всеки пети млад български гражданин (между 15 и 25 годишна възраст) нито учи, нито работи, нито се опитва да повиши квалификацията си, би трябвало силно да ни тревожи. Да бъдем конкретни: става дума за 170000 души, като половината са с ромски или друг малцинствен произход, а над 60% живеят в села и малки градове.
Какво би могло да се направи, за да бъде спасена от пълна и дългосрочна десоциализация тази прослойка – загуба както за тях самите, така и за цялото общество. Голяма загуба, защото хора без трудови навици и занаят са първите кандидати за извършване на престъпления и първи на опашката за социални помощи. Без дори да смятаме пропуснатите ползи за икономиката, невнесените осигуровка и данъци!
Разбира се, може надълго и нашироко да бъдат обсъждани темите за икономическото развитие, за изоставането на провинцията спрямо София и т.н. – все резонни въпроси, но такива, чието решение е свързано с редица други и което никой не може да реши за няколко години. Но има едно решение, с което в рамките на един правителствен мандат проблемът с „търтеите” може да бъде решен. Както се връщат модите в конфекцията, но вече с нови материали и с нов дух, така и в политиката понякога може да се търси вдъхновение от системи, които са се доказали като полезни, без те да се копират буквално.
След Първата световна война България първа в света въвежда трудовата повинност – като начин да научи младите мъже на военни порядки, без да наруши Ньойските ограничения за числеността на войската. Замислена е като школа за научаване на занаят, а и като инструмент за по-бързо развитие на инфраструктурата на България, отколкото би било възможно, ако за всеки обществен строеж се е плащало по пазарните цени.
Сега ние можем да погледнем назад към тази наша национална традиция, но без да преставаме да гледаме напред – в крак с бъдещето. Новата структура, която държавата би могла да създаде не бива да бъде военизирана, но трябва да има своя йерархия и ясни, приложими правила. Тази хипотетична структура би могла да съществува под формата на държавно предприятие, което да залесява, да строи второкласни и планински пътища, да укрепва свлачища, да почиства речни корита.
За да може държавата да си позволи финансово подобна компания – изплащането на минимална заплата на 170000 души би било невъзможно – служителите ще трябва да бъдат наемани с по-кратко работно време и да им бъде плащано толкова, колкото в момента държавата инвестира в социални помощи на трайно безработните.
Разбира се, участието не бива и не може да бъде задължително. Ако някой има желание да си стои вкъщи, но не иска пари от държавата – негова работа. Но социалните помощи за физически и душевно здрави млади хора би могло да бъдат изцяло премахнати и алтернативата да бъде между участие в подобна организация или неполучаване на каквито и да било помощи – включително детски, за отопление и т.н.
За да има участието в подобна програма по-голяма стойност и за самите служители, би трябвало да им бъдат осигурени курсове за получаване на квалификация-занаят и за допълнително ограмотяване по български език, аритметика, но и по етика, логика, история и гражданско образование. След като минат през подобна програма, служителите на хипотетичното държавно предприятие ще са придобили освен трудови навици и стаж, и по-високо самочувствие на хора, които разбират същността на обществото, запознати са с неговата история и се чувстват като бъдещи строители на общия обществен кошер.
Снимка: Един Завет.
