След изборите за Европейски парламент Реформаторският блок имаше два пътя – да се развива като единен политически субект с общ лидер и ръководни органи, в който партиите запазват своето съществуване или да функционира като коалиция. Казано накратко блокът трябваше да избира между федеративната форма на ранното СДС, което беше съставено от 16 партии, но имаше и общ лидер и общ Координационен съвет и формата на „Синята коалиция”, която имаше 15 депутати и просъществува в рамките на един парламент. Срокът за този избор изтече някъде в края на юли 2014 година. В политиката времевият фактор е от изключително значение. Едно и също действие може да се овенчае и с успех, и с неуспех в зависимост от времето и ситуацията, в която се произвежда.
До юли 2014 година опит за излъчване на лидерство не беше направен и това практически утвърди модел на развитие от типа на „Синята коалиция”. Това означава формация с малък мащаб, оглавявана от съпредседатели, която функционира на базата на квоти и сложни договорки. Целта, която държи подобни съюзи обикновено е влизане в Народното събрание и при възможност влизане в управлението на страната. Останалото е за публиката. В този смисъл целите на предизборната коалиция Реформаторски блок бяха изпълнени в цялост и напрежението днес е породено от невъзможността да бъдат формулирани нови цели.
За да бъда пределно откровен ще кажа, че лично аз бях привърженик на модела на ранното СДС и все още съм на мнение, че без общо лидерство блокът изглежда като муха без глава. Неслучването на общия формат беше и основната причина да се откажа от участие в парламентарните избори. Нямаше как да поема ангажимент към когото и да било, че групата която ще влезе в парламента ще бъде единна и отговорна. Освен това никога не съм имал намерение и нерви да практикувам политическо оцеляване на всяка цена. Днес не съжалявам за този избор, защото последното нещо, което бих искал да ми се случи е да съществувам политически в среда, която не знае нито кои са стратегическите й съюзници, нито кои са стратегическите й опоненти. Толкова с личните ми преживявания.
За съжаление бъдещето пред Реформаторския блок ще е пълно със ситуации, на които ставаме свидетели в последните дни. Изначално формацията се настани в политическия център и прие да се движи по тънката либерална плоскост наречена още „представителство на модерните градски хора”. Доктрината „Няма ляво, няма дясно” лиши блока от истинска политическа кауза и морално основание за дългосрочно съществуване. Сякаш, за да бъде компенсиран този недостатък беше сформиран Граждански съвет, който да следи за морала. Кой е моралът обаче така и не се разбра. Най-вече, защото либерален морал няма. В либералния свят има договори и квоти, които винаги могат да бъдат нарушени или предоговорени и няма граждани, които да са в състояние да спрат този процес.
Днес големият проблем е, че трусовете в Реформаторския блок не са проблем само на гражданите и партийците, които го обитават, а на цяла България. Защото блокът е част от сложен управленски баланс и сътресенията в него носят риск за цялото правителство. Българските проблеми и кризи са много по-важни от проблемите и кризите на Реформаторския блок. Да се превръщаш във фактор на нестабилност в и без това нестабилната политическа ситуация е самоубийствено за теб и убийствено за партньорите ти. В политиката подобно безотговорно поведение се наказва тежко и политиците от Реформаторския блок трябва да знаят това.
Не съм заразен със свръхочаквания нито към втория кабинет на Борисов, нито към участието на Реформаторския блок в него. Това, което се очаква от тази конфигурация е да положи максимални усилия за осигуряване на стабилно правителство и да управлява грамотно множеството кризи, от които се тресе българското общество. Това е реалистична цел, която би могъл да си постави и блокът, защото обещанията за радикални реформи са неизпълними на този етап. Не защото не са необходими, а защото българските избиратели не дадоха доверие за такива. А доверие не беше дадено, защото нестабилни конструкции по дефиниция не са в състояние да провеждат тежки реформи. Искам да кажа, че избирателите осъзнаваха в пълнота нестабилността на блока и гласуваха за него с очакването да бъдат опровергани. На приказките за единство не вярваха дори партийните активисти, които воюваха помежду си преференциално и открито в различните избирателни райони. Представете си как щеше да изглежда управлението на страната днес, ако Реформаторите бяха спечелили пълно мнозинство и в същото време продължаваха да занимават публиката с прословутия си конгрес и все по-нелепите си драми за квотно разпределение на управленски позиции.
Политиците на блока трябва да знаят, че резултатът на парламентарните избори е единствено и само възможност, чрез която могат да докажат, че са годни да бъдат част от сериозната политическа игра. До момента тази възможност не само не се използва, но и се пропилява по най-глупавия начин.
Днес дилемата пред Реформаторския блок не е дали да бъде коалиция или федерация, а дали да бъде обикновен политически брокер или субект с истинска тежест. Първият път е по-лесен и се осребрява краткосрочно, но води към политическото нищо. Вторият изисква политически действия, усилия и разум в пъти по-големи от тези, които Реформаторския блок заедно с всичките си органи, договори и квоти показва през последната година.
Пиша всичко това с неприятно чувство, защото през лятото на 2013 година участвах в създаването на Реформаторския блок, а днес съм поставен пред дилемата дали изобщо искам точно тази формация да ме представлява в политиката като избирател. И не, вицовете които си разменят по медиите политици на блока не са смешни. През тях смешен става единствено Реформаторския блок. А в политиката няма нищо по-страшно и унищожително от това да ти се смеят хората.
