България удря най-ниския си праг в свободата на словото, сочат актуалните данни на „Репортери без граници”. През 2014 г. страната ни заема 100 място, намирайки се между Гърция и Кот д’Ивоар. Ако медийната среда в България е по-добра, отколкото е тази на Гвинея (102) и Сейшели (103), то това не е така спрямо Киргизстан (97) и Габон (98).
Много е изговорено в посока на това, че българският политически елит се нуждае от реиновация, от нахлуването на „свежа” кръв в редиците му и разместването на политическото статукво. Но данни като горепосочените отварят и един друг наболял въпрос: за потребността от промени и в журналистическата гилдия. Защото редом с политическото статукво, съществува и журналистическо такова. Въпросът, разбира се, далеч не се изчерпва с кадровото изражение на едни и същи медийни групи, тъй като той има и свое законово измерение.
Но медиите са важни, дотолкова много, че според ресорните специалисти съвременният свят е в режим на медиокрация. Медиите стават толкова значими, че спират да бъдат посредник между гражданското общество и социалния му контекст, в който то съществува, и на свой ред започват да формират идентичности.
Политическите партии, от своя страна, започват да ориентират съществуването си така че то да е съобразено спрямо медиите, а не спрямо интересите на хората, чийто основен агент тези партии трябва да са. Съществува и обратната връзка: медиите адаптират редакционната си политика преди всичко спрямо партийното статукво. От тази амбивалентна връзка между медии и партии единственият губещ е гражданското общество.
Разбира се, когато говорим за свобода на медии, не трябва да имаме илюзорни претенции. Напълно свободна медия, която да не е личен блог на някой журналист, не съществува никъде по света. Една медия е свободна дотолкова, доколкото има възможността да избира на чий корпоративен интерес да служи. Когато корпоративният интерес стане един, ако ще и да има 100 издания, нито едно от тях не е свободно. Но го има и обратния момент. В момента, в който рекламодателят започва да формира и редакционната политика на едно издание, то вече спира да бъде информационен източник и започва да функционира като брошура на частен интерес.
Един пример. Преди години авторът на настоящите редове имаше „честта” да бъде набран от Бойка Башлиева, пиарката на тогава действащия президент Георги Първанов, която му нашепне едни „мили” думи в ухото по отношение на готовността му да публикува материал, в който констатира, че вицето Ангел Марин е имал точно два ангажимента за целия си втори мандат.
Въпреки специалното внимание, отделено от въпросната пиарка, материалът си излезе. Но не понеже изданието, което го публикува, бе свободно, а защото то отговаряше на съвсем различен и конкурентен интерес на този, който стоеше тогава зад Георги Първанов. Любопитна подробност е, че още на другия ден една информационна агенция, която бе сключила договор с Президентството за медийно отразяване, оповести, че Ангел Марин е участвал в откриването на някаква чешма в някакво село.
Това, на практика, е свободата на словото. Възможността един интерес да се сблъска с друг, включително посредством медийната трибуна. Ако ги нямаше поне двата различни интереса, нямаше да го има както онзи материал, така и онази чешма.
А когато два частни интереса се сборичкат, арбитърът е именно гражданското общество. То отсъжда кой интерес е по-близкият до неговия. Последното именно възпрепятства това медийната среда в една страна да се превърне в каталог на личния интерес на дадена икономическа група. Когато говорим за свобода на словото, чешмата никога не може да е само една.
Затова, може би, и в Габон имат повече чешми.
Снимка: google.com
